След това започва най-трудното чакане. Близките остават с въпросите, на които никой не може да даде отговор: жив ли е човекът, станал ли е жертва на престъпление, напуснал ли е доброволно дома си или някъде има една папка с неговото име и надпис „издирване“.
Годините минават, но за семействата времето сякаш остава спряло в последния ден, в който са видели своя близък.
В България няма публичен регистър на случаите на изчезнали хора, няма достъпна база данни на т.нар. „студени досиета“, а често именно семействата са тези, които продължават да търсят – след месеци и години, когато институционалният интерес към случая вече не е същият.
Колко са изчезналите?
Това е първият въпрос, на който обществото трудно може да получи ясен отговор.
Колко души в България в момента са обявени за издирване? Колко от тях са изчезнали преди месеци, колко преди години? Колко семейства все още чакат новина, която може никога да не дойде?
Проблемът е, че няма една публично достъпна официална цифра.
МВР поддържа система за издирвани лица, но публикуваната информация обикновено е свързана с конкретни случаи, при които полицията търси съдействие от гражданите. Тези данни не дават пълната картина – колко са всички активни издирвания, колко от тях продължават повече от година и колко са останали без развитие.
На сайтовете на областните дирекции на МВР периодично се публикуват съобщения за издирвани лица. Те показват отделни човешки истории, но не отговарят на основния въпрос: колко са хората, които държавата продължава да търси?
Кога един случай се превръща в „студено досие“?
„Студено досие“ не е официален юридически термин в българското право. Това е понятие, използвано в криминалистиката и журналистиката за случаи, при които първоначалните действия не са довели до резултат, новите следи са изчезнали, а разследването не разполага с нова информация.
При изчезналите хора това означава, че човекът продължава да е обявен за издирване, но с всяка изминала година възможностите да бъде открит стават все по-малки.
Няма публична информация дали в МВР се води отделен регистър на подобни случаи.
Няма публични данни колко издирвания продължават повече от една година, колко остават без резултат повече от пет години, колко семейства чакат повече от десетилетие и дали старите случаи периодично се преразглеждат с помощта на нови технологии и експертизи.
Именно тук възниква големият въпрос – дали всяко изчезване остава живо за институциите, или с времето се превръща в поредния архивен номер.
Няма официален срок, след който едно издирване да бъде определено като „студено“. На практика обаче времето започва да работи срещу истината още от първите часове.
През първите 24–48 часа могат да бъдат събрани най-ценните доказателства – записи от камери, телефонни данни, банкови операции, свидетелски показания и информация за придвижването на изчезналия. Всеки пропуснат час може да означава изгубена следа.
След седмици записите се изтриват, свидетелите започват да забравят подробности, дигиталната информация става все по-трудна за възстановяване, а общественият интерес постепенно затихва.
Но за семействата случаят никога не изстива.
За тях няма архив. Няма изтекъл срок. Има само един човек, който липсва.
И един въпрос:
Къде е?
Лицата зад статистиката
Някои истории остават само в полицейските архиви. Други се превръщат в символи на безсилието на институциите и на непримиримостта на близките.
Съвестин Деянов – момчето, което България не забрави
10-годишният Съвестин Деянов изчезва безследно на 6 май 1997 г. (Гергьовден), докато играе пред блока си в софийския квартал „Люлин“.
Първите часове след изчезването му днес се разглеждат като пример колко решаваща е бързата реакция. По онова време координацията между институциите не е такава, каквато е днес, а всяка изгубена минута намалява шансовете за откриване на следа.
С годините случаят поражда десетки версии. Проверявани са сигнали от България и чужбина. Семейството допуска, че момчето може да е станало жертва на канал за трафик на деца и незаконни осиновявания – престъпление, което през 90-те години не е непознато за Балканите. Появяват се информации за момче, приличащо на Съвестин, в Гърция, Италия и Франция. Проверени са чрез Интерпол, но нито една не води до категоричен резултат.
Нито една следа не успява да сложи край на неизвестността.
Но историята на Съвестин променя нещо друго – начина, по който държавата реагира при изчезване на деца.
Баща му Тодор Деянов посвещава живота си на търсенето на сина си. Разпространява десетки хиляди снимки, обикаля страната, организира родители на изчезнали деца и години наред настоява институциите да променят правилата.
И успява.
Под обществения натиск, породен и от неговата борба, отпада практиката да се изчакват 24 или 48 часа преди започването на активно издирване на дете. Днес действията започват незабавно – промяна, зад която стои и трагедията на едно семейство.
За случая е изготвен и един от първите в България компютърно „състарени“ портрети на изчезнало дете със съдействието на международни организации. Десетилетия наред Съвестин остава в базите данни на Интерпол като издирвано лице.
Днес, почти три десетилетия след изчезването му, въпросът остава същият:
Как е възможно едно дете да изчезне посред бял ден и никога повече да не бъде открито?
Янек Миланов – изчезването, което разтърси Дупница
Вечерта на 31 юли 2020 г. 43-годишният Янек Миланов излиза от дома си в Дупница. Камери за видеонаблюдение заснемат как се качва в автомобил, управляван от Васил Капланов, известен като Капелата – човек, свързван с обкръжението на братя Галеви.
Това е последният момент, в който Янек е видян жив.
Разследването установява, че между двамата е имало сериозен личен конфликт. В месеците преди изчезването Янек многократно се оплаквал от заплахи и тормоз. Автомобилът му бил увреждан, пред дома му били оставяни траурни цветя, а близките му твърдят, че е подавал сигнали в полицията.
Изчезването му отприщва безпрецедентна акция. Стотици полицаи, жандармеристи, водолази, следови кучета и доброволци претърсват язовир „Дяково“, горски местности, ниви и десетки километри около Дупница. Използвана е тежка техника.
Тялото така и не е намерено.
Лицето, което не позволява случаят да бъде забравен, е братът на Янек – Марио Миланов. Именно неговият обществен натиск води до поемането на разследването от националните служби.
И до днес няма обвинение за убийството на Янек Миланов.
Няма и отговор на въпроса къде е той.
Александър Алтънбашев – изчезването в дигиталната ера
Когато през май 2022 г. изчезва 37-годишният софтуерен предприемач и криптоинвеститор Александър Алтънбашев, случаят показва новото лице на престъпността.
Алтънбашев е уважаван специалист в ИТ сектора и управлява значителни дигитални активи.
След изчезването му сестра му забелязва непознат мъж, който влиза в жилището му и очевидно търси компютри, харддискове и устройства за съхранение на криптовалута.
Малко по-късно от телефона на Александър е изпратено съобщение, че е добре. Близките веднага разбират, че текстът не прилича на начина, по който той пише.
Разследването работи по различни версии – отвличане с цел получаване на достъп до криптовалута, финансов конфликт или дори инсценирано изчезване.
Нито една не е доказана.
Автомобилът му, самият той и евентуалните извършители сякаш изчезват без следа.
Случаят поставя нов въпрос пред разследващите – как се издирва човек, когато престъплението се преплита с виртуалния свят, криптовалутите и почти анонимните дигитални трансакции.
Ивана Георгиева – когато обществото гледа, а после настъпва тишина
На 22 февруари 2024 г. 17-годишната Ивана Георгиева напуска училището си в Дупница.
Преди това оставя телефона си на класния ръководител.
Камерите проследяват движението ѝ към изхода на града. След това следите се губят.
Започва една от най-мащабните издирвателни операции през последните години. Повече от 200 полицаи, жандармеристи, планински спасители, доброволци, кучета, дронове и термокамери претърсват района седмици наред.
Открито е единствено якето ѝ.
По-късно обществото научава, че момичето е преживявало тежък период, свързан с психичното си здраве и със системен тормоз в училище. Случаят предизвиква национален разговор за кибертормоза, ролята на училището и способността на институциите да разпознават навреме сигналите за беда.
След първите седмици обаче камерите се изключват.
Доброволците се прибират.
Новините спират.
Но за родителите издирването никога не приключва.
Времето не лекува неизвестността
Тези четири истории са различни.
Едната започва през 90-те години, другата е свързана с предполагаема престъпна разправа, третата отвежда разследването в света на криптовалутите, а четвъртата поставя болезнени въпроси за психичното здраве на младите хора.
Общото между тях е едно.
Никой не знае как завършват.
Именно затова те се превръщат в онова, което криминалистите и журналистите наричат „студени досиета“ – случаи, при които времето не носи отговори, а само още въпроси.
Но има още една още по-мрачна страна на тази тема.
Понякога изчезналият човек всъщност е намерен.
Само че никой не знае кой е.
И тогава започва историята на телата без имена – хората, които са открити, но никога не са идентифицирани, а техните семейства продължават да ги търсят, без да подозират, че отговорът може би вече съществува.
В неделя продължаваме темата с историята на хората, открити без име – и с въпросите, които остават без публичен отговор.
