В четвъртък вечерта на 26 март, точно в 21 ч., когато БНТ излъчва финалния епизод на сериала „Мамник”, улиците в София са изненадващо тихи. Няма пешеходци, дори автомобилният трафик е разреден, все едно е 3 през нощта. В магазин от голяма верига служителите са много повече от клиентите. А от прозорците на кооперациите основно светят сините екрани на телевизорите. Дали е случайност, или зрителите масово са останали вкъщи да гледат завършека на свръхестествената мистерия? Защото, каквото и да говорим, сериалът се гледа и горещо се обсъжда в социалните мрежи, независимо дали е свирепо критикуван или горещо приветстван.

Писателят Васил Попов, автор на „Мамник”, не взима отношение към двата лагера. За книгата си не е ревнив и търпи критика. А за сериала изпитва голямо уважение към труда на немалкия екип, който работи месеци по телевизионната продукция. Няколко пъти подчертава „нещо, което зрителите няма как да знаят и да видят, но...”.

– Още от самото начало за сериала се изписа много, социалните мрежи бяха заляти от коментари – както силно позитивни, така и критични.

– И все пак за сериала се говори. Много по-добре, отколкото изобщо да не се коментира. Когато си говорихме с Виктор Божинов преди началото на снимките, си обещахме сериалът по-скоро да допълва романа, не се опитва да се съревновава с книгата. Да я допълва и като изгледаш и последния епизод, накрая да си кажеш: „някои неща в книгата са по-хубави, други в сериала“. А според мен има такива. Например героят на Камен страшно много ми хареса, а виждам, че и на феновете им допада. Започва като леко дразнещ персонаж, но вече виждаме, че претърпява метаморфоза. Интересно е, че още като дойде на кастинга, Йордан Ръсин, който е от село Студена, попита дали може да вкара пернишки диалект. Казах му, че не само може, ами трябва (смее се).

Това ми харесва в създаването на филми и сериали – че дори да не ти харесва толкова въпросната творба, там има елементи, които те грабват. Например когато започнахме работа по „Мамник“, с Виктор Божинов бяхме категорични, че Петър Дундаков трябва да направи музиката. Още от първите неща, които направи за сериала, ми стана ясно, че не би било същото без неговата музика. В много продукции композиторът пише музика и режисьорът я напасва към сцени. Тук беше обратното – Петър получаваше готовите сцени и пишеше музиката към тях, което е по-естественият процес.

– Имаше ли отношение към сценария?

– Има главен сценарист, Владислав Тинчев, с когото обаче обсъждахме нещата. Водехме дълги разговори, защото той живее в Хамбург и е малко трудно, като не се виждаме лично. Виктор Божинов също четеше всеки епизод.

– По време на снимките присъстваше ли на терен?

– Бях, но там гледах да не се обаждам никога. Екипът беше страхотен. Тези хора даваха сърце и душа, за да станат нещата. Не всеки път се получаваше и те си го знаят. Зрителите сигурно не си дават сметка за това, но имаме сериал с адски много екстериорни снимки. Когато снимаш в студио, е много по-лесно да контролираш всички фактори. Имали сме проблеми с време, сняг, ветрове. Например сцената с пожара в конюшнята си беше предизвикателство – огън, животни, които принципно се стряскат от огън и две крещящи жени. Доведоха специално дресирани коне от Варна и нямаше шанс да държим всички тези хора и животни няколко дни. Обаче точно за пожара заваля дъжд и се получи интересна ситуация. Затова аз и не мога да бъда обективен и няма как да коментирам сериала, тъй като бях там почти през цялото време и видях колко много работа се хвърля и колко отдадени са тези хора.

– Защо толкова години хорърът беше пренебрегван жанр в България – независимо дали телевизионни продукции или литература?

– На жанровата литература изобщо тук се гледаше като на второ качество литература. Когато седнах да пиша „Мамник”, бях с нагласата, че това в България няма да има успех. Бях приятно изненадан, като си проправи път. А преди „Мамник” да спечели конкурса на Storytel, бях пращал разкази в издателства и никъде нямаше интерес. „Вълчи разкази”, макар че са писани преди „Мамник”, излязоха след него, той им отвори вратите. 

– Как екипът гледа на сериала и как приема критиката срещу него?

– Магърдич Халваджиян наскоро беше казал, че това е най-успешният проект на Виктор Божинов. Вече говорим за екранизация на „Лехуса”. Тоест, най-вероятно историята ще продължи и в телевизионен формат, не само книгите. Ако човек се отпусне и гледа сериала само като такъв, не нещо, правено по книга, вероятно и повече ще му допадне. Иначе има от смислени критики до дребнави забележки, като например: „Защо толкова рано в сериала майката на Божана прави мекици? Тя ги прави в средата на книгата!”. Което пък ме радва, защото аз самият съм забравил за тия мекици, но явно има отдадени фенове на романа, които гледат сериала под лупа. Или защо в сериала капачките са вързани за пластмасовите бутилки, като в началото на пандемията още нямаше такава норма. Но ако се хващаш за всеки дребен детайл, сериалът няма да ти хареса.

– Защо Айра стана Айрън?

– Защото не можахме да намерим толкова добре дресирана женска белгийска овчарка. Това куче изпълнява команди, които не са базирани на име и се работеше много лесно с него. Дресьорът му, Петър Богданов, е на терен и то го слуша през цялото време. Толкова добре е дресирано, че даже слушаше накъде да гледа.

– Защо бай Венци постоянно повтаря „гладен съм”?

– Преди време съседите ми гледаха възрастна жена с деменция. Такива хора често повтарят, че са гладни, защото мозъкът им изпраща сигнали за липса на захар. А в моето село Филиповци, на което е базирана Вракола, също има старчески дом. Когато дядо ми почина, две жени, които работеха там, бяха дошли на погребението. Те си говореха за жена от дома, която постоянно повтаряла, че е гладна и са я нахранили повече от пет пъти. Та им казах да не я хранят толкова често, а най-вероятно е с деменция.

– Когато започна да пишеш „Мамник”, беше ли готов с идеята, или тя дойде покрай конкурса?

– Нямах никаква идея, роди се покрай конкурса. Беше в първата година на пандемията, нямаше много какво да правя и като обявиха конкурса, се зарових за тема. Аз чета много книги за фолклора и тази идея ми дойде от „Българска митология: Енциклопедичен речник“ на Анани Стойнев. Самата дума „мамник” е такава, че те примамва да разбереш какво означава. Пратих пилотния епизод буквално в последния момент. Крайният срок ако е бил в полунощ, аз го изпратих в 23:50 ч. Два месеца по-късно ми се обадиха и казаха, че са го харесали. За мен беше шанс да правя това, което искам, усещането беше страхотно. Литературните конкурси в България не ми харесват особено, защото в най-добрия случай получаваш някаква парична награда, която няма да ти промени живота особено. Тук обаче предлагаха не само да ти издадат, или в случая да озвучат произведението ти, но да имаш и ментори. Това бяха Ваня Щерева и Ани Клисарска. Беше адски полезно – пиша епизод, предавам им го, те ми дават обратна връзка с критика и препоръки. Например за това, диалозите да бъдат толкова живи, е виновна Ваня Щерева. Тя ми каза историята да не я разказвам аз, а да я разказват героите ми.

– Беше ли наясно в началото колко ще е дълга книгата и имаше ли някакви параметри, в които трябва да се вместиш?

– Имаше ориентир. Трябваше да са 10 аудиоепизода, но станаха 11, защото имаше много за разказване. И искаха всеки епизод да е около час, това са около 10 хиляди думи. Пак не стана, не успях да се побера. При мен се получаваше около 15 хиляди думи и към час и половина четене. Но това беше само при „Мамник”. От „Лехуса” насам вече си излизат целите книги, не са аудиосериали.

– Имаше ли срокове за гонене?

– Срокове по-скоро аз си поставях като цел, защото иначе се разпиляваш и ако се забавиш много, започваш да забравяш какво се случва в историята ти. Беше и доста напрегнато, защото по това време работех като копирайтър и след цял ден писане на рекламни текстове, се прибирах, спях по 1 час, за да си отърся главата от работа и сядах да пиша около 2-3 часа по сериала. А и когато пишеш художествен текст, не започваш да пишеш на секундата, трябва ти някакво време да влезеш в историята, да помислиш за сюжета, да си пуснеш музика.

– С „Лехуса” по-лесно ли се получиха нещата?

– Втората част трябваше да бъде „Аждер”, трябваше да са една книга с „Лехуса” и да бъде трилогия. Но видях, че тази добавена история от „Лехуса” става по-голяма и ще е добре да е в отделна книга. Иначе „Караеврен” – четвъртата, която е и най-голямата, вече е завършена и в момента се редактира. Евентуално ще излезе през май като аудиокнига. А „Аждер” излиза на книга сега, на 2 април е представянето на романа в City Stage под НДК.

– Ще имат ли интерес от БНТ да завършат цялата история като сериал?

– Надявам се! Обаче Владо Пенев ме скастри, като прочете „Аждер”. Каза: „Ти май не се съобразяваш много с възможностите на българските продукции” (смее се). Там вече се появяват едни кораби и събития, които съм наясно, че няма да може да се покажат на екран. Но пък не искам да се съобразявам, когато пиша книга.

– Каза, че режимът ти по време на писането на „Мамник” е бил ходене на работа – прибиране и почивка за малко – пак писане. Как го вкара във всекидневието си – реално това са две професии, но с един инструмент – мозъка. Имал ли си дни, в които да си кажеш, че в този ден просто не можеш да пишеш, искаш да си починеш или да излезеш с приятели?

– Това беше преди, сега вече съм само писател. И е супер, че успявам да се издържам само с писане. Това го казвам често на по-млади хора, които искат да се занимават с писане. Зависи какъв тип книги пишеш, като във всяка сфера и каква публика ще си отгледаш. Но е възможно човек да живее само с писане. Разбира се, няма гаранции, никой не ти го обещава, но има как. Ето, че вече 5 години работя само това. И работата по сериала, разбира се.

Интервю и снимки Ивайло Александров