Поетът Кирил Кадийски с нова книга - „Изгнаник на земята”: За нравственият стоицизъм и непримиримост към примирението

Предишната му книга „Съвременната Герника” с разтърсващи визи от днешния ден, в който Каин не се завърнал, а просто никога не го е напускал, вече е преведена и се подготвя за печат в престижното френско издателство „Мишел дьо Мол”, което напоследък публикува както цялостното творчество на Кирил Кадийски на френски, английски и български в два тома, така и анкетата на Светлозар Жеков с поета.

Само преди месец и издателство „Аден” посвети на нашия поет годишния си алманах „Lettres” (Писмена), в който поети, литературни критици, професори и издатели от различни страни на повече от 450 страници споделят своите виждания за творчеството му. В чужбина Кадийски отдавна е оценен по достойнство. „ ... И това е повече от произведение, това е шедьовър” твърди по повод на двутомника Пиер Брюнел, почетен професор на Сорбоната и член на Френската академия.

А Тиери дьо ла Кроа, един от издателите на Кадийски, пише: „Висшето отличие на Нобеловата награда би възнаградило не само един силен български поетически глас, но и глас, чието ехо оживява и отвъд границите“. В това отношение не по-малко категорични са и други интелектуалци като Брюно Роа и Ерик Ноло.

У нас Кирил Кадийски се радва на вниманието и приятелското отношение на повечето от утвърдените и стойностни писатели и на широк кръг почитатели на сериозната поезия. Поетът Цанко Лалев е дал израз на всичко това: „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на словото”...

Предлагаме на нашите читатели две от последните творби на поета.

ВСЕКИДНЕВЕН ВЕЛИКДЕН

Тополите на хълма – все тъй само три са –

стърчат облени със зелена кръв – най-святите на тоя свят

разпятия; свят, който нито бил е, нито някога ще бъде свят...

Следобедният влак по билото на хълма се задава и червената мотриса

пълзи като съсирек към сърцето изтощено

на гаснещия ден... Но има и по-страшно от това!

И на сърцето – твоето сърце, уви! – не му се често ще, но

все по-унило бие и не спира, мъкне пак безценния товар,

наречен кръст! Петелът вече и за теб в зори

пропя. И изкърви премазаното рамо

на билото... Но ти върви! Поетът всичко може:

да спре за миг, да падне пак... На колене дори!

Но само като теб, но само

под кръста към Голготата си, Боже!

ГРОБЪТ НА НЕЗНАЙНИЯ ПОЕТ

На Методи Джонев,

когато всичко наоколо е коленичило...

Страната на убитите поети –

България! Каква велика чест! Какъв

завиден дял... Но ти, нима по тоя път отдавна не пое ти?

Да те убият, без да са пролели капка твоя кръв!

Уви, вълкът отдавна чака с жален вой!

И самодивите... Венчаният за Свободата –

единствено рождена дата

обречен е да има той!

Нима умира всеки истински поет?

И кой е днес поредният? И кой поред?

И чий е този ужас? Мой ли? Твой? На някого ли? Ничий ли?

Увиснал на въже? Набит на кол?... О, не!

Не, днес поетите не са дори на колене –

те просто са покорно коленичили!