Проф. Асена Сербезова: Боже, как ми се иска да извикам, че царят е гол, ама може да го обявят за фалшива тревога

От там започва и там завършва всичко...Та нима може да има плановост и подреденост, предвидимост и откритост, в степента, в която ги очаква част от обществото без да имаме най-важните стълбове – добро образование, подкрепяща система на социално подпомагане и човечна система на здравеопазване, поставила в центъра на съществуването си пациента?

Не искам да подценявам отбраната, националната сигурност и външната политика, но считам, че заплахите за едно съвременно общество отдавна се крият не там, а в неадекватното здравеопазване, социално подпомагане и образование. И точно тези сектори са изправени пред сериозни изпитания и препятствия от години наред...Вече не си спомняме от колко точно... Всеки от нас има различно мнение колко са точно. Ама никак не са малко. Като че ли вземахме години наред, или си мислехме, че вземаме, а по-скоро ни вземаха, и замитаха под килима, а всъщност ни “пишеха на тефтера”... И май едва когато започнахме да плащаме тази вересия и сериозно се поразтърсихме, катализирани от коронавируса започнахме да проверяваме, дали пък случайно не са ни излъгали. Ама тя сметката е дълга. И не от сега. А от има-няма близо сто години. Че и преди това. И как да я сметнем правилно, като години наред потъпкват националната ни гордост, подменят националните ни приоритети и история? А безпардонността и самозабравянето растат в геометрична прогресия...

За най-важните неща в живота никой не ни учи. Как да общуваме, как да бъдем добри граждани, партньори и родители... Как да оставим смислена следа след себе си... Нито образователната система, много често дори не и в семейството, за улицата да не говорим... Но има държави, в които това не е така и в които създаването на пълноценни граждани е мисия и приоритет... Уви, обаче не и нашата.... Ние, националните си герои убиваме, поругаваме и дежурно накратко споменаваме само в празничните дни. А пък за примерите, които нахлуват в ежедневието ни през медиите за съвременните “герои” дори не искам да споменавам. Социалната система от години е неадекватна и неподкрепяща... Хората с различни потребности са низвергнати, толерантността към определени заболявания е нулева. Недъгът в България е присъда... Поляризацията на обществото се задълбочава, а почти 70 процента от българите са под прага на бедността.

Научихме се да обръщаме гръб на фактите и да опъваме истината като ластик, на който често срещаме и грубо завързваме двата срещуположни края.
Милиони българи напуснаха родината си, за да осигурят по-добро бъдеще за себе си и децата си, защото загубиха вяра, че могат да се преборят за него тук. За мнозина изкуството да оцелеят при тази подмяна на ценности се върти около това да си заровят като щрауси главата в “избраното” си общество. За учениците училището се превърна в гонитба на оценки, не на знания. Учителите години наред се мъчеха да оцеляват... И като не могат да осигурят небоходимия стандарт на живот на семейството си как могат да въздигнат духа на младите и да ги накарат да вярват в себе си и във възможностите си за съзидание? И изобщо някога българското училище изпълнявало ли е основните според мен свои функции – да развие критично мислене у подрастващите и да разкрие заложбите на всяко едно дете, прекрачило прага на училището? Стига с това зазубряне на фактология! Измъчихме и учителите и учениците, а всички останали наказваме с последствията от тази образователна система.

Не вярвам, че българите са неспособни да се самоуправляват и че нравствените ни недъзи са неизлечими.Въпреки, че в продължение на години се тъпче националната гордост и се стимулира социалната апатия, вярвам, че народ, който се самоиронизира има неподозирани сили. С годините се разчисти пътят пред посредствеността и се възцари безнаказаността в особено големи размери. Ама и ние се понаучихме и станахме по-критични. Може и да сме “тулупи”, “кретени”, “неблагодарни”, “трябващидаходятпеша” и какво ли още не, но имаме нещо много важно – чувство за хумор, и още по-важно – самоирония. Велика сила е самоиронията!

В този безкраен маратон на самоирония е важно да не загубим ориентир. Да не се впускаме да унижаваме себе си и другите, защото това е посоката, в която на някой много му се иска все да ни тласка, но която е пагубна за изграждането на здрав образ. Защото самоиронията има за цел изграждане на здрав образ, но е важно да не преминем в другата крайност на самоунищожение. Този, който с усмивка гледа на себе си и на другите също никога не може да бъде неудачник, “тулуп” или “кретен”. Този, който с усмивка гледа на себе си и на другите знае, че силните хора винаги са добри. А добрите хора дават пример. На децата си, и на другите, и на себе си дори.

Боже, как ми се иска да извикам, че царят е гол, ама се сещам, че може да го обявят за фалшива тревога... Но знам, че не съм единствената, която го вижда...Не могат да обвинят всички...Хайде, по-оптимистично! Коледа мина, не станаха чудеса, обаче Новата година иде...Кой знае...

Проф. Асена Сербезова, председател на Българския фармацевтичен съюз, Фейсбук