Из сборника "Луничави разкази": На Коледа във ФрогНюз четем Здравка Евтимова и "Пешан"

"Нека при срещи с представители на други народи проявяват уважение към тях, като с достойното си поведение на знаещи доказват, че не само са равностойни по способности на най-силните в света, но са и щедри хора, готови да помогнат на слабите, изпадналите в мъчителна нужда", продължава тя:

 

"Нека в държанието ни няма и следа от раболепие. Нека всички ние трупаме знания, нека създаваме високи умения у себе си, за па попречим на наглостта да изтласка знанието и да заеме неговото място.

 

Нека в семействата се раждат и порастват здрави, умни, свестни и красиви деца. Нека медицинските изследвания, които някой очаква, са добри. Нека доживеем нова година без война и плач на майки по убитите им синове.

 

Нека трудът ни, където и да сме по света, завършва със запомнящи се постижения, така че съществителното „българин“ да бъде синоним на висок интелект, създаден висококачествен продукт и високо достойнство.

 

Весели Коледни и Новогодишни празници!".

 

Здравка Евтимова

Новият сборник с разкази на Евтимова излезе само преди месец. Той се казва "Луничави разкази".

С разрешението на автора, на Коледа публикуваме един от разказите в сборника - "Пешан". Пожелаваме на нашите читатели здраве и приятно четене!

ПЕШАН

  разказ от Здравка Евтимова 

Майка ми Енка е от Джалевия род и делата, в  които ръстът на човека му изяжда главата, са й ясни. „Джале“ на правилен български означава „Дяволе!“ Нашият край е мързелив край,  две минути да откраднеш и да ги проспиш, пак е кяр, а ако спането не ти е интересно, вземи се в ръце и започвай да се заяждаш. Та мисълта ми е, че мама  е от соя  на Джалетата, и като  всички Джалета е висока,  с черна като въглища коса - повече коса отколкото жена, повече ум, отколкото ще видят очите. Планът ми беше прост и лесно осъществим – да изпратя на мама некролога си – Скръбна вест: Почина Пешан Пешанов, 26-годишен.  Добрите хора нивга не умират и прочее бошлаф. 

Мама ме познава и няма да се върже, че съм прескочил оттатък. Това е новата магария на наш Пешан, ще си каже. За баща ми се тревожех, доверчиво агне е той, сърцето му е добро като първото кокиче в изтърбушения парк на квартала ни.

Все пак ликувам – сега ще си обера крушите и здрасти, свобода. Омръзна ми да бия бетон по строежите в София, плочки в тоалетни да лепя, да санирам дърти като мумии блокове.  Мама ще поклати глава – черен гологан не се губи, дребен мъж не умира. Тя знае - обичам да бродя насам –нататък по света и жали, горката, че съм нисък, дори къс. Майка ми е поела прекалено много от Джалевия сой в костите си, пораснала висока и едра - не жена, а цяло кметство. Абсолютно никой не поглеждал тая висока жена. Да не луд да докара мечка от Пирин планина и да я пусне в къщата си. 

- Слушай внимателно –  разправяше ми баба - и тя от Джалевата кръв – Живееше в покрайнините на квартал „Изток“ един Пешан. Да, правилно се сещаш, баща ти. Шаран, та три пъти шаран – колкото ботуш на височина се изсулил, ситен, мършав. Косата му повече от мъжа, гъста и чорлава. А под гъста коса какво освен глупост може да извира! Той никоя жена не успяваше да излъже - кой е луд да сложи жълти стотинки в портфейла си,  ти, например, ще хабиш ли цял портфейл за жълти стотинки? 

Накратко ето какво се случило – то било за срам, подбив и подигравка на целия град – всъщност само името му град, а иначе по улиците фас до фаса, в реката вместо вода - завист тече. Затова хората правели къщите близо една до друга - да могат да си завиждат по-добре, хем да виждат, хем едновременно да завиждат. Една вечер – Пешан  и  Мечката се хванали за ръка – никой не се обръщал другояче към Енка, викали й „Мечката“. Пешан с ръчица като гвоздей, Мечката - с лапа като греда. 

Оказало се в последствие, че двамата са се оженили тайно в Радомир. Така лилипутът попаднал в лютия род на Джалетата и за зла беда аз, първородният им син, съм вреснал в семейството през зимата, в началото на декември. В последствие пораснах дребен като баща си. Майка ми, Джале от всички посоки и пътеки, като видяла, че е родила момче, светкавично ме кръстила Пешан – дотам се умопомрачила от обич по джобното си мъжле. Година и два месеца след мене се пръкнал първият ми брат – кръстила го Еленко на себе си, и този първи брат още след втората си година ме надмина с една глава на ръст. 

Вторият ми брат се казва Петко – наречен пак на нашия ситен като зърно фасул баща. Помня, докато беше бременна с него, мама приличаше на оръдието от Балканската война пред кметството ни и колкото повече  наедряваше, толкова по-хубава ми изглеждаше.. И на брат ми Петко даде дългите си кости и големите крака, тъй че и вторият мой брат ме настигна и подмина на ръст. Понеже хората по нашия край са устати и мозъкът им е изплетен от завист, само чакат  кого да наплюят, вкупом подеха да подиграват майка ми, че съвсем бързо, след няма и година, ново,  четвърто отроче, чакала. Като нямала красота, гледала да компенсира с много челяд. Третият ми брат отново на баща ми го кръсти - Петьо.  Така че сме четирима братя – аз най-дребен, най-нищожествен, като орех под хорските обувки. Орех, но стоманен! Не се чупи, не се кланя. Не се огъва. 

Нисък бях.

По едно време ми светна – бъди зъл. И разбрах, да злобен съм. Колкото по-малогабаритен ме отразява огледалото, толкова злобата ми втасва и големее. Затуй избрах да стана строител – да се катеря по високите етажи на блоковете в  София, светът да бучи ниско под подметките ми, да гледам отвисоко всички грамадни мъжки индивиди. Ставам още по-лют. Но злоба не се вижда, докато не захапе някого.  

Бях си съчинил некролога, отпечатах го в десет екземпляра, платих си колкото трябваше. Оставаше само да викна „Здравей, свобода!“

Дребен съм, но не и наивен. Въпреки всички умни разсъждения,  харесах една Стела от нашия квартал. Това ми съсипа плана за шетане по света. Само като я погледна, злобата ми пращи, щото такава хубост никога няма да  ми стане гадже. „Пешане, забрави думата „няма“, сине,“ – каза веднъж тате. И беше прав. Един грамаден като майка ми се разстила и врът-врът, увърта се край Стела. Понеже съм разсъдлив и зъл, а от високите етажи на блоковете в София наоколо се виждат повече строшени коли, отколкото здрави, пресмятам: – „Ти, Пешане, не си губи дните в глупости, забрави некролога, а се заеми да сложиш съществена мисъл в живота си. Коли, и то стари, на две строшени, са блага работа и добра заплата. Я се усучи около Джаро в автосервиз „Металург- Перник“ -  но Джаро и мошеничествата му не ме теглеха, теглеше ме, че покрай сервиза минава улицата до детска градина „Миньорче“, а моята Стела – дълбоко съмнение ме гризеше – откъде накъде ще я наричам „моя“? – та моята Стела беше детска учителка в същото „Миньорче“. 

Станах чирак на Джаро. Зарязах и София, и блоковете там – но злобата ми още повече напира нагоре, щото гледам как Джаро слага пари в джеба си, а  в моя - стотинки. Но не от жажда за пачки се паля. Пачки като искам, имам яки ръце, ще натрупам имане и на десет купчини ще то разпределя. Гледах Стела и дангалака, зурла лакът широка, врат - от Перник до Каварна дебел. Един ден, както бях дребен  - не помня през кой месец се случи, но около сервиза бяха цъфнали макове  – отново засякох моята Стела и онзи. В сервиза нямам цвете, нямам ябълка, нито вафла, само машинно масло в туби. Веднага скокнах, накъсах де що мак се изправи пред очите ми. Спрях се пред зурлата и момичето, както си крачеха по улицата.

- Слушай, Стела … момиче – отначало фъфлех, но мама ме отучи – „Хапи си устната, сине Пешане, и фъфленето ще избяга от гърлото ти  като язовец.“  Захапах си устната и фъфленето престана. – Вземи, момиче! Това е за тебе! – и дадох на Стела целия наръч макове, дето бях накъсал. Толкова голям сноп се оказа, че можеше да потъне в него. Грамадният ревна насреща ми:

- Изчезни като муха, въшко!

Грабна моите макове и започна да ти тъпче един по един върху плочките на тротоара.

Е точно това ми трябваше.

- Продълговато парче! Не се дръж тъй с това момиче. Ти я потискаш Това момиче аз го харес…. – лапата на типа беше грамадна като  саксия.  Блъсна ме и аз не знам къде,  но се търкалях няколко минути. Обаче като спрях да се търкалям, се надигнах, отклатушках се до него и  викнах:

- Не искам това момиче ти да го разпиляваш. Това е най-хубавото момиче…. – той ме ритна. Не зная колко пъти се претърколих. По едно време спрях и скочих.  Изтърчах - друг път, не мога да помня  на лакти ли се влачих, на шкембе ли, дотътрузих се до него и син-посинял, зелен-позеленял, креснах: 

- Аз… Аз това момиче … ще го пазя от злина и… – не знам дали се валях в праха, или потъвах в гьол с тиня, но  се усетих - бях захапал грамадния през дънките. Здраво бях забил зъби, бях го загризал  - дали за глезена или за прасеца, не знам. Но якия клюн голям зор се озори, много блъскане ме блъска, докато откопчае моята челюст от глезена или прасеца си. Накрая ме отсече с един десен прав по врата. Аз злобен, та врял, хриптя, хрущя и плувам. Задавям се в собствените си зъби, но съскам: 

- Аз ще го опазя това момиче! От тебе!

Не мога да разбера дали се търкалях по плочките или само лежах, но  го исках това момиче. Тоя си бе вирнал главата до Черни връх и не поглеждаше Стела. Надул се като кон, а аз лежа ли, лежа. Ядът ми кипи. Набъбва, става голям от началото на небето до края му. Как да лежиш като мас, намазана на филия? Ти да не си туба с машинно масло. И то щеше да гръмне, и то! Ах, защо не приличах на майка си, която беше Рила планина в рокля, а бях баща ми – пластмасовата капачка на тубата с машинно масло! Изправих се, плувах в пот и нерви, задавях се и залитах. Добрах се  до надутия кон – всъщност аз конете ги обичам, защото конят душа носи като човек и харесва лекия си ездач – затова кончетата са ми любими. Само те ме разбират. Изправих се. Мозъка си щях да изплюя, червата си щях да разплета, но долу повече няма да лежа. Така ме е учила мама. Хранила ме е, понякога ми е дърпала ухото и ме научи. Мястото на мъжа не е в праха. Мъжът трябва да стои на краката си.

- Не си дигай голямата като слон глава към небето! Не гази маковете на това момиче! – креснах му, но сигурно половината, че и повече думи са потънали в кръвта и в нервите ми.

Той ръгна напред да ме светне с още един десен прав. Аз го захапах за дланта – як глиган беше, охранен. Завъртя ръка и ме вдигна във въздуха като че бях галош, но аз не пусках. Зъбите ми са здрави като на тате, едно хубаво негово нещо бе прескочило у мене. И както глиганът ме въртеше във въздуха, свих крака и успях да го стегна с коленете си около гръкляна. Стискам колене, а те мършави, мижави, но упорити.

- Ще го удушиш! - викна моето момиче. То още не знаеше, че е мое, но щях да й го кажа. Аз съм като бащата – обича майка ми, горкият, макар че тя е от големите щайги, а той е чушле в щайгата. Всъщност отдавна бях научил името на момичето и си го повтарях, когато ми беше криво. Стела. Стела. Аз стискам колене около гръкляна на продълговатия и съскам, вместо да говоря:

- Ти не знаеш, че си мое момиче, Стела, но си!  – доста от яда ми попи в думите. - За мене си небе. Земя си. Да го знаеш! 

Продълговатият  се изкриви, изхрущя, накрая се просна на земята. Можех да скокна с пети на шията чу и да го форматирам в готовност за „Пирогов“, но не исках да умира. Да набия един тип и той да издъхне. Тогава кой ще си спомня за железните ми колене? Стъпих с крак на гърдите му, грамадни като футболно игрище, и започнах:

- Стела ще е моето хубаво момиче – и докато го казвах, онзи, глиганоокото чудовище, изхвърча като пружина и ме притисна към земята.

- Заклах те!  - каза.

- Стела ще е моето момиче! – изфъфлих, но страхът не може да говори, защото няма уста. Аз можех и заграчих: – Стела ще е моето хубаво момиче!

Не знам дали волът ме пожали. Мразя да ме пожалват, по-добре да ме размаже, но жалостта ме смаза повече от един прав в зъбите.

Както ме беше проснал, се надигнах. С мозъка си, който сигурно бях изплюл навън от себе си, викнах:

- Бий се, бе!

После  дали ме е душил, дали ме е млатнал веднъж-дваж, не зная. Всичко може да е станало. Дойдох на себе си в канавката край пътя. Протягам се, опипвам се – няма нищо строшено. Добре. И тогава се замислих за нашите от рода на Джалетата. Баща ми е плодородна земя. Обича цветя. Той полива лалетата и зюмбюлите, боде кокичета. Мама сади само марули, домати и чушки – нещо, което не се яде, не се хаби за него. Баща ми е мекушав и за двамата – един тънък човек, като  шал се увива около нея. Знам, че имаме огледало, но той сигурно не се оглежда. Няма как да не забележи колко е ситен.  

Идиоти и двамата. Той й стига малко над рамото, тя драска с чело облаците – такива глупчовци бяха. Движеха навсякъде заедно, хванати за ръка. Спомням си -  още като бяхме малки деца, крачеха близо един до друг, като че ако единният се отдели, другият ще се просне на тротоара. Ние с братята ми се боричкахме кой да хване тате за ръка. Той, добър като кисело мляко, понякога донасяше на мама лале – и може никой да не вярва, но мама се разплакваше. Защо? От нищо и никаква китка. За чий дявол пускаше тя дъждовалните машини? По едно време ме срязваше мисълта – ами ако е нещо лошо? Страх ме беше мама да не умре. Защо я подпират сълзите? Но тя не умираше. Такава беше майка ми.

Всичко ме болеше. И крака, и глава. Ако ме зърнеше как се търкалям в канавката, мама щеше каже „Тоя не е мой син.“  И както си бях оплескан в прах, ставам – къде ти ставам! Люлея се като обесен на въже, като катастрофирал моторист се клатя, но около мене имаше още макове. Макът не е лале. Откъде да изровя лале сега? Скришно и аз садях цветя,  дребни и държеливи на суша – игличета, парички, но те бяха далече сега. Сграбчих един сноп макове и както се люшкам като шамандура, отвлякох се до къщата на Стела, моята страхотна учителка в детска градина „Миньорпче“. 

Майка й кондукторка, баща й кондуктор, свързват краища на живота. Вече не пътувам толкова често с влака до София, но няколко пъти се засичах с тях. Събрах кураж и веднъж казах на баща й:

- Маноле, да знаеш, Стела  е мое момиче. Да й го кажеш.

- Забрави, Пешак. Тя тебе в джоба си ли ще те носи? – и тогава  понеже съм Джалева кръв и се скъсах от яд, грабнах шапката му  на кондуктор и я хвърлих през прозореца на влака. 

- Сега ще си носиш капата, дето я нямаш – казах му.

Стискам маковете - листата им тръгнали да капят, но капят не капят, това е положението - продължавам към Стела. Майка й също железничарски кадър, непоклатима, навъсена, глобява и се кара, та имах респект. Е, респект не респект, след ден или два й казах във влака:

- Харесвам Стела, да го знаеш.

- И аз я харесвам - каза майка й, но не злобно, а тихо. И злобно да беше, нямаше да ме спре. Аз и със змия съм готов да споря.

   Отивам до къщата им  и викам през засъхналата по зъбите ми кал:

- Стела! Стела!

Виждам момичето в двора и както я виждам, спрях да я виждам, защото учителчицата потъна в къщата.

- Стела!

Баща й се показа - един файтон човек, в смисъл, че се търкаля заради салото си.

- Стела не те иска – отсече баща й. – Ходи да ми купиш нова шапка.

Аз нищо не му отвърнах, нито затичах да купувам шапка, натиках  маковете в ръцете му – а неговите пръсти тлъсти като глиганчета.

- Тия са за Стела. Ако не й ги дадеш, следващия път не шапката, ти ще литнеш през прозореца на вагона.

Сетих се за мама – за тия думи щеше да ми откъсне едното ухо, а кроткият ми баща щеше да ме кара в бърза помощ докторите да го зашият на мястото му.

Тогава излезе Стела - в една бя-я-ла блуза. Не поглежда нито майка си, нито баща си, уважавани кондуктори от БДЖ. 

- Искам го, тате – каза тя и се усмихна. 

Боже, каква усмивка! Няма край и няма камък в нея, та не можах да повярвам на мене ли се усмихва или на някой друг.

- Ти си най-смелият човек, Пешане – каза ми тя. – Искам те.

А аз не знам декември ли е, юли ли е.

- Вярно ли, Стела? – изтърсих. То и името й е едно такова - топло и добро.

- Вярно е! – каза тя.