Целта според експертите е САЩ и съюзниците им да бъдат убедени, че ограничаването на кризата ще струва повече от приемането на иранските условия за бъдещия статут на Ормузкия проток. Посланието на Иран е, че ако Вашингтон не приеме ново статукво, при което Техеран получава по-голяма роля в управлението на стратегическия воден път, конфликтът може да се разпространи извън Персийския залив.
Като поставя под риск различни морски маршрути и енергийни съоръжения, Иран смята, че ще засили позициите си при евентуални бъдещи преговори.
„От самото начало Иран се опитва да надскочи САЩ в ескалацията, като разтяга възможностите си за ответни действия, така че всяка седмица да има нов ход – нов район, нов вид оръжие или нов тип цел“, коментира пред агенцията Майкъл Найтс от Вашингтонския институт. Според него основното предимство на Техеран не е способността му да нанесе директен удар по САЩ или Израел, а възможността да причини щети на регионалните държави и на световната икономика.
Разширяване на натиска извън Ормузкия проток
След като демонстрира способност да нарушава корабоплаването през Ормузкия проток – маршрут, през който преди началото на войната преминаваше около една пета от световното потребление на петрол – Иран даде сигнал, че нито един стратегически морски проход не е извън обсега му. Заплахите към Червено море и енергийната инфраструктура на Саудитска Арабия показват по-широк опит да се увеличат разходите за защита на глобалната търговия и едновременно да се провери докъде е готов да стигне Вашингтон.
Според източник от Персийския залив командването на Корпуса на гвардейците на ислямската революция смята, че може да извлече допълнителни отстъпки чрез засилване на натиска. Техеран вижда възможност в нежеланието на президента Доналд Тръмп да бъде въвлечен в нов продължителен конфликт в Близкия изток преди междинните избори в САЩ през ноември.
„Иранците вярват, че ако разширят войната и увеличат натиска, в крайна сметка Тръмп ще отстъпи. Той смята, че може да нанесе тежък удар и да ги принуди да седнат на масата за преговори, но те няма да се пречупят“, казва източникът.
Ескалация като инструмент за преговори
Тази логика стои в основата и на преговорната стратегия на Техеран.
Тръмп заяви, че разговори с Иран ще се проведат в понеделник, след като по-рано съобщи, че е отложил планирана атака срещу страната с надеждата да постигне споразумение за възстановяване на свободното корабоплаване през Ормузкия проток. От Иран обаче отрекоха в момента да водят преговори със САЩ.
Според високопоставен ирански представител ръководството в Техеран е стигнало до извода, че предишните опити за компромис са довели само до увеличаване на американския натиск. Това е укрепило убеждението, че първо трябва да бъде създадено достатъчно влияние чрез силови действия, а едва след това да започнат реални преговори. Иранската оценка е, че Тръмп възприема отстъпките като слабост и реагира единствено на натиск.
Майкъл Синг от Вашингтонския институт посочва, че Техеран смята, че все още държи инициативата, отчасти защото администрацията на Тръмп изглежда несигурна докъде е готова да стигне във военно отношение.
„Иранците се опитват да използват предимството си. Те искат да установят суверенитет над протока и да упражняват селективен контрол върху водния път“, обяснява той.
Бившият американски дипломат и експерт по Иран Алън Айър отбелязва, че стратегията на Техеран е насочена към принуждаване на Вашингтон да прекрати блокадата и въздушните удари, тъй като „не искат САЩ да диктуват темпото на събитията“.
В центъра на спора остава бъдещият контрол върху Ормузкия проток. Според регионални източници Оман е представил подкрепено от държавите от Залива предложение за управление на водния път, включително чрез доброволни такси за използване. Иран обаче настоява да получи административна роля и възможност да събира такси от корабите. Вашингтон отхвърля подобна идея и настоява протокът да остане международен воден път без ирански контрол.
Игра на издръжливост
Стратегията на Иран вече води до промяна в поведението на регионалните и западните държави. С разширяването на заплахите извън Ормузкия проток вниманието все повече се насочва към защитата на търговските маршрути и енергийната инфраструктура, вместо към засилване на натиска върху Техеран.
Пример за това е формиращата се морска коалиция под ръководството на Саудитска Арабия. Според източници от Залива тя има предимно отбранителен характер – защита на търговски кораби, обмен на разузнавателна информация и гарантиране на безопасността на морските маршрути, а не директна конфронтация с Иран.
Найтс сравнява тази инициатива с европейската мисия Aspides в Червено море, която също има за цел да защитава търговското корабоплаване, а не да променя военния баланс.
За Техеран това е знак за частичен успех. Макар да не може да се противопостави директно на американската военна мощ, Иран може да увеличава разходите на противниците си, като ги принуждава да отделят повече ресурси за защита. Всяка нова заплаха – било в Ормузкия проток, Баб ел Мандеб, който свързва Червено море с Аденския залив, или друг стратегически район – увеличава усилията, необходими за поддържане на глобалната търговия.
В основата на конфликта стои битка на издръжливост. Иранските лидери изглежда вярват, че могат да понесат икономическия натиск по-дълго, отколкото водената от САЩ коалиция може да издържи постоянните сътресения за световната търговия и енергийните пазари.
Стратегията има и дипломатическа цел – като показва способност да разширява кризата при необходимост, Техеран се опитва да наложи условията за бъдещи преговори.
„Ако има преговори, Иран ще определи рамката им. И двете страни отговарят на ескалацията с ескалация“, казва Рей Такей от Съвета за международни отношения и бивш съветник по Иран в Държавния департамент на САЩ.
Засега обаче нито Вашингтон, нито Техеран изглеждат готови да отстъпят. Докато двете страни продължават да изпитват решимостта си, остава рискът стратегията за увеличаване на влиянието да доведе до конфликт, който никоя от тях вече няма да може напълно да контролира.
