Светлината на Черната звезда: 10 години от прощалния албум на Дейвид Боуи

Когато на 8 януари 2016 г. светът честваше 69-ия рожден ден на Дейвид Боуи с премиерата на новия му албум “Blackstar” (★), никой не подозираше, че слушаме реквием. Само 48 часа по-късно „Човекът, който падна на Земята“, се завърна към звездите, но остави след себе си най-внимателно планираното сбогуване в историята на поп културата.

Записите на “Blackstar” започват в пълна тайна в студио “The Magic Shop” в Ню Йорк. Боуи, който вече се бори с рак на черния дроб, не споделя диагнозата си с почти никого извън най-близкия си кръг.

Вместо да се обърне към старите си съратници, Боуи посещава малък джаз клуб 55 Bar в Уест Вилидж, за да слуша квартета на саксофониста Дони Маккаслин. Без излишни формалности, той ги кани в студиото. Резултатът е звук, който е див, импровизационен и напълно непредсказуем. Друго силно влияние за Боуи е и хип хопът.

Продуцентът Тони Висконти споделя, че по време на записите двамата са слушали постоянно Кендрик Ламар. Боуи е бил очарован от това как Ламар смесва хип хоп, джаз и фънк, и е искал да избегне традиционния рокенрол на всяка цена.

В песните са вплетени неочаквани и смели композиционни елементи: волни сола на саксофон, които звучат едновременно неспокойно и красиво, тежки бийтове и студени, космически пейзажи, напомнящи за берлинския период на Боуи.

Боуи използва песните като пророчество. Централната 10-минутна композиция „Blackstar“ е пътуване през окултизма, религията и личната митология. Визуалните образи в клиповете към албума – от превързаното лице с копчета, вместо очи, до безжизненото тяло на космонавт – загатват за прехода на Боуи от физическия свят към вечността. В медицината „черна звезда“ понякога се използва за описване на определени видове ракови лезии, което придава на заглавието още по-мрачен, личен контекст.

“Look up here, I’m in heaven / I’ve got scars that can’t be seen”

Това е началото на песента “Lazarus”. Днес, 10 години по-късно, видеото, в което Боуи се оттегля в тъмен гардероб, остава един от най-въздействащите моменти в музикалната история. Това е моментът, в който артистът признава своята уязвимост, но и обезсмъртява своя дух.

Една от най-големите магии на “Blackstar” е неговата физическа обвивка. Обложката, дело на дизайнера Джонатан Барнбрук, крие тайни, които феновете откриват в продължение на месеци след смъртта му. Ако оставите плочата на директна слънчева светлина, в черната звезда започват да блестят галактики и съзвездия.

Във видеото към “Lazarus” Боуи носи същия костюм на райета, който използва в ерата на “Station to Station” (1976). Това е умишлена препратка към неговото минало, за да затвори жизнения си цикъл.

“Blackstar” не е просто албум за смъртта; той е албум за трансцендентността. 10 години по-късно той продължава да бъде стандарт за артистична цялост. Доказателство, че един артист може да бъде актуален и провокативен до последната си секунда. Днес “Blackstar” се изучава в консерваториите и се анализира от изкуствоведи.

“Blackstar” става и първият албум на Боуи, достигнал №1 в класацията Billboard 200 в САЩ.

Дейвид Боуи работи до последно. Само седмица преди смъртта си той се обажда на продуцента Висконти, за да обсъдят демо записи за следващ албум. Това показва, че въпреки планираното сбогуване, творческата му енергия е била по-силна от болестта. В деня на смъртта му (10 януари 2016 г.) продажбите на “Blackstar” скачат главоломно, а стрийминг платформите се сриват под тежестта на милионите слушатели. Боуи превръща собствената си смърт в произведение на изкуството.

Текст Ивайло Александров