Цар Самуил, майчината клетва за българина Никифор, ослепил самуиловите воини и паметта ни

Днес се навършват 1010 години от смъртта на този велик цар с драматична съдба и трагична кончина.

Ето какво пише историкът Страшимир Цанов: „И така, какво знаем от средновековните източници за трагичната 1014 година? Тогава, при поредното си нахлуване в България, император Василий II нанася тежко поражение на българите на 29 юли при Беласица. Цар Самуил, въпреки че е около 70-годишен, лично предвожда армията и не е пленен или убит само благодарение на воинската сила и храброст на своя син и престолонаследник Гаврил Радомир. Византийският император обаче не може да развие успеха си. Първо, не успява да превземе град Струмица, а след това един елитен негов отряд, предвождан от най-близкия му приятел (според Михаил Аталиат) и дук на Солун – Теофилакт Вотаниат, е унищожен от поелия командването на оцелелите след Беласишкия разгром войници Гаврил Радомир. Изпаднал в ярост, а може би в някаква степен  обезверен, че независимо от огромното си военно превъзходство не може да сломи напълно, да унищожи врага, с когото воюва от три десетилетия, Василий II извършва една чудовищна жестокост – заповядва да ослепят пленените български войници, като на всеки 100 е оставен един едноок, за да ги води при техния цар.

Според Скилица пленниците са 15000, а според Кекавмен, който не пише за ослепяването, са 14000. Тази жестокост е израз на силна ненавист и перфиден садизъм. Нейното поместване в контекста на някакви византийски юридически норми не може да  я направи по-малко отвратителна, а може само да свидетелства за едно извратено правно мислене, което външно се основава на християнската вяра, а фактически я профанира. Някои историци смятат, че българите били третирани като бунтовници, а а не като чужди военнопленници, и следователно на тях е наложено наказанието, предвидено за бунт срещу василевса –ослепяването. Действително, във византийската история най-често тези, които се опитват да узурпират властта, са били ослепявани. Но това е предпочитана, любима практика, отговаряща на психологическите и „моралните“ нагласи на ромейското общество от VII век насетне, а не кодифицирана правна традиция“.

***

ЦАР САМУИЛ

Пенчо Славейков

„Мир, мир!“ Едногласно военний съвет,
         от грозната вест унесвесен,
таз вечер реши... Во походний си плащ
         загърнат, над стола надвесен,
оборил бе горда глава Самуил,
         в невесели мисли унесен.

Пред тъмний му поглед безкрайно поле
         завяно со сняг се разстила -
и труп върху трупи... Свирепа е рат
         там кръвна коситба косила...
Оръжие сложили, живите в плен
         отиват на робско чернило...

Но ето, че вестник и морен, и блед
         промъкна се в шатра червений;
пристъпи, застана и с нисък поклон
         продума към царя смутений:
„Завръщат се, царю, в Беласицкий бой
         дванайсетте полка пленени!“

И сепна се в мисли унесений цар,
         претръпнаха вси воеводи.
А той продължи: „Но завръщат се те
         сакати и слепи нероди -
на сто-душ е само оставен от тях
         един едноок да ги води.“

И думи на думите грозни в ответ
         се царю в сърце отзоваха:
„Излез! Посрещни ги! - или смелостта
         се смръзна в душата ти плаха?“...
Той стана, възлезе на ближния хълм;
         след него войводи вървяха.

В полето, загърнато в сняг, там далеч,
         чак поглед дето достига,
от глухия стан до смъглени гори
         извива се черна верига -
люлей се, примъква се бавно насам,
         и стон до небето се дига.

Могъщият цар, пребледнял като смин,
         към тъмната граница южна
се взре и с закана издигна ръка
         и нещо нечуто прошушна -
но вмиг залюлян, полетя настрана
         и на̀земи възнак се люшна...

Притекоха се воеводи завчас -
         но царят веч мъртъв лежеше;
по хладни му устни червена тъсма
         кръв топла се излек струеше...
А грозно войнишкият стон надалеч
         кат песен надгробна ехтеше.

Ослепените войници и Самуиловата смърт в историята на Белащенски манастир „Св. Георги“ до Пловдив.

Белащенският манастир "Св. Георги"

Никифор Скифий, който имал огромна заслуга за победата на Самуил при Ключ, изградил през 1020 г. манастира “Св. Георги Победоносец”, известен днес като Белащински. Според легендата Скифий бил българин от Стара Загора, който като малък се казвал Николай. На 11-годишна възраст той бил отведен като роб в Цариград и обучен за византийски войник. Показал много умения и качества, които били забелязани не само от византийските военачалници, но и от самия император Василий Втори. Той му гласувал високо доверие и го направил един от доверените си командири. Тридесетгодишен Никифор Скифий участвал в битката при Беласица планина като военачалник и при ослепяването на българските войници заповядал да ослепят дори собствения му брат, за да не издаде българския му произход. Майката му Венцислава, когато научила за този ужас, сторен на българите и големия ѝ син Драгомир и проклела Никифор: „Проклет да бъдеш, сине, да не живееш дълго за това, което направи!”.

Никифор разбрал за майчините думи, но не се разкаял.

Отмъщението над българоубиеца дошло по-късно – бил убит през 1029 г. при същата Беласица планина…