Месец след бедствието спасителните екипи продължават да изваждат тела изпод руините, а хиляди семейства все още не знаят каква е съдбата на близките им. По официални данни загиналите са над 5300, а ранените – повече от 16 500. Властите не съобщават колко души остават в неизвестност, но според различни оценки броят им е десетки хиляди. В репортаж от Карабаледа – един от най-тежко пострадалите градове – BBC проследява историите на хората, които продължават да търсят близките си, да чакат отговори и да живеят сред руините.
Сред загиналите близки на Виктор са неговите сестри, техните деца и внуци, вторият му баща и деветима братовчеди. Най-малката жертва е едва на две години, а най-възрастните са над 70.
„Това е ужасно, ужасно нещо“, казва той.
Въпреки огромната загуба Виктор все още не си позволява да скърби.
„Още не съм плакал за тях. Няма да го направя, докато не намеря последните, които липсват“, казва той.
Цялото му семейство е живяло в комплекса за социални жилища OPPE 26 в Карабаледа, щата Ла Гуайра. Днес мястото се смята за епицентъра на трагедията. Дъщерята и внучката на Виктор са сред малкото оцелели. Сега живеят в палатка, разпъната върху голф игрище.
Месец в търсене на изчезналите
Издирването на жертвите продължава всеки ден. При едно от претърсванията спасителите откриват три тела под бетона и оголената арматура, сред които и това на 11-годишно момиче. След месец отчаяно търсене баща ѝ най-сетне научава съдбата на детето си. Докато тялото е изнасяно внимателно, увито в черно покривало, риданията му заглушават шума на тежката техника.
„Това унищожава душата“, казва спасителят Магин Ернандес. „За спасителите, за семействата, за приятелите. Просто унищожава душата“.
С напредването на времето скръбта все по-често се превръща в гняв. Оцелелите и близките на жертвите искат отговор как десет от дванадесетте блока в комплекса са се срутили. Те се питат дали при строителството са използвани некачествени материали, дали са били допуснати нарушения и дали някой ще понесе отговорност.
Министърът на общественото строителство Хуан Хосе Рамирес отхвърля обвиненията. Пред Би Би Си той заявява, че сградите са били надеждни и че никоя държава не би могла да се справи без тежки последици с две почти едновременни силни земетресения.
„Това не беше едно земетресение, а две почти едновременни. Те движеха земята в различни посоки“, казва министърът. По думите му трусовете са разрушавали еднакво както обществени, така и частни сгради. „Земетресението не направи разлика между тях“, допълва той.
Живот сред руините
В крайбрежния град Катия ла Мар едно необичайно спасяване за кратко връща надеждата на страната. Осем дни след земетресенията охранителят Ернан Хил е изваден жив от подземния паркинг на срутена жилищна сграда.
Днес на същото място Лаура Бариос продължава да търси своя зет. Повечето международни спасителни екипи вече са си тръгнали, а тежката техника е преместена на друг обект. Семейството отново остава само сред руините.
Ден по-рано близките откриват телата на сестрата на Лаура и двете ѝ деца – на 10 и на три години. Намерени са прегърнати в спалнята.
„Онзи ден беше Денят на детето във Венецуела. Но ние нямаме деца, с които да празнуваме. Нашите ги няма“, казва тя.
Лаура е убедена, че реакцията на властите е била твърде бавна. Най-много я е сломила новината, че багерът, който разчиства отломките, ще бъде преместен, въпреки че нейният близък все още е под тях.
„Какво повече можем да кажем, което тези руини вече не са казали?“, пита тя. Около нея лежат разпилени дрехи, прибори, сервизи и детски играчки. „Цели животи изчезнаха само за 39 секунди“.
Междувременно хиляди хора продължават да живеят в палатки. Пред мобилната кухня на американската хуманитарна организация World Central Kitchen те чакат за топла храна и вода. Освен помощ, търсят и нещо, което трудно се измерва – човешко отношение, усмивка или прегръдка.
Правителството на временния президент Делси Родригес е предоставило 200 жилища на засегнати семейства. Реалните нужди обаче са многократно по-големи. Световната банка оценява щетите от двете земетресения на 19,6 млрд. долара, а възстановяването на страната вероятно ще продължи години.
Много от хората, които днес живеят в палатки, до неотдавна са обитавали жилища край плажа Плая Пирата. В празничния ден, когато земята се разтърсва, те гледат как домовете им рухват пред очите им. След това се втурват към развалините, опитвайки се да спасят свои близки и домашни любимци.
Историята на Виктор Калдерон е само една от хилядите, които Венецуела все още преживява. Месец след бедствието страната продължава да търси своите мъртви, а за много от оцелелите най-трудната битка тепърва започва – тази да продължат живота си след загубата.
