Руската инвазия в Украйна вече се превърна в най-кървавия военен конфликт в Европа след Втората световна война. В Близкия изток сблъсъкът между Иран, Израел и САЩ въвлече пряко в бойни действия десетки регионални участници, а в Азия Северна Корея ускорява превъоръжаването си и окончателно се отказа от политиката за мирно обединение с Южна Корея. В същото време Китай увеличава военния натиск около Тайван чрез все по-мащабни военноморски учения, които според наблюдатели симулират блокада на острова.

 

През последните дни тези отделни конфликти започнаха да се преплитат още по-осезаемо. Техеран обвини Украйна, че е атакувала и потопила ирански търговски кораб в Каспийско море, при което е загинал моряк. Украинските власти признаха за удари по плавателни съдове в района, но заявиха, че целта са били кораби, превозващи военни товари за Русия. Почти едновременно с това украинският президент Володимир Зеленски предупреди, че Северна Корея се готви да изпрати още около 30 000 военнослужещи в подкрепа на руските сили.

 

Още при първото разполагане на севернокорейски войници на фронта през 2024 г. Зеленски определи случващото се като „първа стъпка към световна война“. Според редица анализатори директният сблъсък между Украйна и Иран може да се разглежда като следваща фаза в това развитие.

 

Историята показва, че Първата и Втората световна война се характеризират с едновременно водене на бойни действия на няколко континента, наличието на ясно оформени международни съюзи и пряко противопоставяне между най-могъщите държави. Макар настоящата ситуация все още да не отговаря напълно на тези критерии, тя започва да придобива сходни характеристики. Военните конфликти вече обхващат Европа и Азия, а последствията им се усещат и в Африка. Междувременно все по-тясното сътрудничество между Русия, Китай, Иран и Северна Корея кара част от американските стратези да говорят за формирането на своеобразна „ос на противниците“, обединена от желанието да отслаби влиянието на Съединените щати.

 

За разлика от периода на Студената война обаче западният лагер изглежда по-малко единен. Обтегнатите отношения на президента Доналд Тръмп с част от традиционните американски съюзници, както и все по-критичното отношение към Израел в редица европейски и близкоизточни държави, затрудняват формирането на ясно очертан блок срещу тази група държави.

 

На този фон действията на Украйна срещу ирански цели могат да бъдат разглеждани и като опит да се подчертае общият характер на заплахите пред Запада. Киев отдавна обвинява Техеран, че снабдява Русия с безпилотните летателни апарати „Шахед“, които се използват при масирани атаки срещу украински градове. В същото време украинското ръководство се стреми да убеди Вашингтон, че Москва активно подпомага Иран във военната му конфронтация със САЩ. Зеленски вече заяви, че Русия предоставя разузнавателна информация, използвана от Техеран при атаки срещу американски военни обекти в региона. Освен това маршрутът през Каспийско море остава важен канал за търговията между Русия и Иран, включително за доставки на стоки и петрол, които смекчават ефекта от международните санкции.

 

Същевременно евентуалното пристигане на нов севернокорейски контингент би могло да даде допълнително предимство на Москва. За режима на Ким Чен Ун подкрепата за Кремъл носи конкретни ползи, тъй като Русия предоставя технологии и политическа подкрепа, които помагат на Пхенян да преодолява международната си изолация.

 

Макар Китай да избягва пряко военно участие, западни анализатори смятат, че ролята му е ключова. Според тях Пекин подпомага Русия с машини, микроелектроника, технологии и сътрудничество в производството на дронове, а Иран получава китайски стоки с двойно предназначение, включително материали и технологии, които могат да бъдат използвани и за военни цели.

 

Въпреки че между Китай, Русия, Иран и Северна Корея няма официален военен съюз, четирите държави споделят сходни стратегически цели – ограничаване на американското влияние и засилване на собственото си доминиращо положение в съответните региони. Особено амбициозна е позицията на Китай, който открито се стреми да увеличи глобалното си влияние и в дългосрочен план да се превърне във водеща световна сила. Подобно съперничество между изгряваща и доминираща сила многократно е водило до войни в историята – явление, известно в международните отношения като „капанът на Тукидид“.

 

Засега както Вашингтон, така и Пекин демонстрират едновременно подготовка за евентуален военен сблъсък и стремеж той да бъде избегнат. Това намалява риска от пряка конфронтация между двете най-големи световни сили, но не изключва възможността поредица от регионални конфликти, взаимни ангажименти между съюзници или стратегически грешки да доведат до много по-мащабен международен сблъсък.