Въпреки скандалите, "Евровизия" остава любимия конкурс на Европа. Защо?

Същинският „скандал“ на 2024 г. е музикален – британецът Оли Александър, изпял песента Dizzy, получи насърчение от журито и нула точки от публиката. Този отрицателен вот на държавите в Европа изглежда абсурден – но само на пръв поглед, пише БТА.

Трийсет и три годишният Оли Александър безспорно е най-голямата звезда, стъпвала на сцената в Малмьо през тази година. Британецът е познат с кариерата си като вокалист на групата „Иърс енд иърс“ още от 2010 г. Той е и изключително успешен актьор. Филмът на Джейн Кемпиън от 2009 г. „Ярка звезда“ с негово участие е номиниран за „Оскар“, а сериалът „Греховно“ от 2021 г. е сред лидерите в стрийминг платформите. Освен това Оли Александър е активист и борец за права, който не просто заявява позиция, а отделя значителна част от времето си, за да организира здравни лекции и беседи с призиви за по-чести тестове за ХИВ, за борба с хранителните разстройства и със самонараняването при младите хора.

Гордея се със сина си, сподели бащата на изпълнителя пред Би Би Си, изразявайки учудването си от вота. „Дейли мейл“ акцентира върху техническите проблеми, които Оли Александър е имал на сцената – не само с костюма, а и с озвучаването. В социалните мрежи се появиха въпроси от типа „Толкова ли ни мразят?“

Подобно развитие на зрителския вот всъщност не е неочаквано. „Евровизия“ не е сцена на световни хитове, привличаща големи звезди. Конкурсът възниква десет години след края на Втората световна война – през 1956 г. Травмите от сблъсъка между държавите на континента не са забравени, Берлинската стена все още не е построена, а телевизията е най-голямото техническо нововъведение. До 1973 г. (както и някои по-късни периоди) певците могат да пеят само на родния си език. Излъчването дава възможност на изпълнителите да достигнат до многомилионна аудитория, която, от своя страна, има възможност да гледа мащабно некомерсиално шоу напълно безплатно. Правилата на конкурса изначално са израз на уважение и интерес към другия – отделните държави не могат да подкрепят своя представител, а трябва да се сблъскат със стила и вкуса на по-близки и по-далечни нации. Изпълнителите се състезават с напълно нова и непозната песен и разполагат с ограничено време, за да направят впечатление. Този регламент води до ексцентрични в музикално и сценично отношение решения, които отварят сцената за млади певци и задават ярък, крещящ стил. Членовете на шведската група „АББА“, спечелила конкурса през 1974 г., далеч не са неопитни изпълнители, но те са и сред първите, избрали причудливи костюми. Те са и първите победители, възползвали се от отпадането на езиковите ограничения.

„Евровизия“ познава и „наемането“ на изпълнители - през 1988 г. младата канадка Селин Дион, състезаваща се за Швейцария, печели конкурса с песента Ne partez pas sans moi. Подобни случаи все пак не са прекалено чести. Авантюристични решения за участие на истински звезди в шоубизнеса от ранга на Оли Александър остават рядкост. В ерата на интернет платформите амбициозните професионалисти имат предостатъчно възможности да достигнат до публиката. Големите звезди пък са обвързани с договори за години напред – британката Адел например има право да отложи концертите си в Лас Вегас само поради заболяване и едва ли би се изкушила да представя страната си. А и какво би спечелил конкурсът от подобно присъствие? Атрактивността на „Евровизия“, в крайна сметка, се дължи на абсолютната й непредвидимост.