В частност, Путин твърди: „Украинската криза е пряко следствие от многогодишното игнориране на правата на Русия и приближаването на блока НАТО към нейните граници, противно на публичните обещания.“

Разбира се, тази формула е удобна, но при по-внимателен анализ тя се разпада.

Първо, Украйна не е давала никакви обещания на Русия – нито писмени, нито устни. Нещо повече, Украйна не е била член на Северноатлантическия алианс, не е разполагала бази на НАТО на своя територия и не е вземала решения относно разширяването на Алианса. Тя не е и не може да бъде отговорна за политиката на НАТО. Следователно логиката на „наказване на Украйна за действията на НАТО“ е по своята същност абсурдна.

Второ, ако приемем реториката на Путин буквално, войната е трябвало да бъде обявена на НАТО, а не на Украйна. Именно Алиансът, твърди той, „напредна към границите на Русия“ и уж „пренебрегна правата на Русия“. Но Путин не нападна НАТО – нито през 2014 г., нито през 2022 г., нито по-късно.

Защо? Отговорът е прост и неприятен за Кремъл.

Защото Северноатлантическият алианс е сила, способна да осигури симетричен и опустошителен отговор. Атака срещу НАТО би означавала незабавно военно поражение за Русия, крах на режима и край на личната власт на Путин. А това е риск, който той не е готов да поеме.

Украйна беше избрана за цел на агресия не заради НАТО, а защото Кремъл я смяташе за слаба, разделена и уязвима. Целта на войната не беше да се „ограничи Алиансът“, а да се подчини Украйна, да се елиминира нейният суверенитет, да се унищожи демократичният пример на прага ѝ и да се върне страната в имперската сфера на контрол на Русия.

По този начин руският мит за „война с НАТО“ е просто пропагандно прикритие за агресия. Путин атакува не „заплахата“, а тази, която вярваше, че може да преодолее безнаказано.

Грешката се оказа фатална.

Виталий Андриевски
Директор на Института за ефективна политика (Молдова)