Антон Георгиев: Откривам Музей на онова време, защото не искам споменът да се загуби

Откривате Музей на онова време... в Плевен. Носталгия или просто спомен?

Не е от носталгия,  а от желание да запазя спомените и историята такава, каквато е била. Е, не мога да отрека, че и онова време има своите хубави страни. Музеят е частна колекция, която събирам от години. Напоследък интересът към онова време става все по-голям и хората с усмивка си спомнят как са били обзаведени домовете им, какво са имали вкъщи, какви коли са карали. Опитват се да разкажат на децата и внуците си, но те дори не могат да си представят какво значи плоча, как са изглеждали играчките и че тогава не е имало интернет, електронни игри и смартфони. Не искам споменът да се загуби. Музеят е място, където те ще могат да видят реално предмети от онова време и да направят сравнение със сега – къде с добро, къде с упрек, но важното е, че ще има повод за дискусия и опит да разберат как са живели техните родители или баби и дядовци.

Музеят е още много малък, но непрекъснато получавам предложения от цялата страна да ми изпратят нови експонати, за да бъдат съхранени и видяни от повече хора. Разполагам и с колекция от няколко автомобила, сред които Жигули, Москвич, Волга, Трабант, Запорожец, както и няколко мотоциклета и сгъваемото легендарно колело „Балканче“. Като едни от най-любимите ми вещи в Музей на онова време са: грамофон „Акорд“, на който съм слушал детски приказки на плочи като малък, първият български телевизор „Опера“ и касетофон „Унитра“.

Всъщност Вие имате частен бизнес – занимавате се с вентилация и климатизация. Често говорите за проблеми с кадрите и липсата на специалисти. Защо това се случва?

Това е голям проблем за всяка сфера на бизнеса. И в София, и в Плевен, непрекъснато търся хора, дори и без опит - готов съм да ги обуча, но трудно се намират кандидати. Просто не им се работи и търсят нещо лесно. Тези, които наистина искат да работят, заминават за чужбина или имат толкова големи очаквания и претенции, че нулевият им опит, не може да ги оправдае. Образованието ни последните години се влоши драстично. Проблемът тръгва от там, че докато са в училище, никой не ги мотивира да стават занаятчии. Домашното възпитание също играе важна роля – родителите не се интересуват толкова с какво се занимават децата им и как ще се развиват.

Съществуващата система за дуално обучение не работи и в сегашния си вид просто няма как да работи. Простичко е – никой работодател няма да предостави на ученика скъпи машини и оборудване и при това да е длъжен да му плаща, без той да върши нищо.

Като говорим за онова време, преди имаше Средни професионално-технически училища. В тях младите хора наистина научаваха някакъв занаят и излизаха готови специалисти – да може да работи с електрожен, на струг, с пила, с фреза и т.н. Завършвайки училище, той може веднага да започне работа. Който иска – да продължи висше образование. Сега всички са висшисти и пак нищо не могат и не знаят.
Повечето от младите не са наясно какво искат. Но не са виновни те. Просто никой не им е помогнал да се ориентират в живота и да потърсят някаква цел, към която да се стремят. Едно време към основните училища имаше различни кръжоци. Те не бяха направени, за да си губят времето, а бяха много полезни. Чрез тях децата откриваха кое им е интересно и в каква насока искат да се развиват. Сега това го няма.

Трудно се работи вече, но бизнесът няма вина за тази ситуация. Работната ръка в електричарски, строителни и монтажни фирми е на възраст над 45 години. Млади хора няма и не идват. За тях тази работа не е примамлива, всички искат да бъдат шефове, въпреки че нямат компетенции за това. Те просто търсят нещо лесно – да лежат на дивана и парите да падат от небето. Някои дори ще ги мързи да станат и да ги съберат. Не става така!

Вие сте пилот на малък самолет. Сбъднахте много мечти с благотворителни полети. Защо го правите?

Много хора в неравностойно положение са идвали при мен с молба, че биха искали да полетят. Не можеш да откажеш да направиш щастлив някой. Толкова малко трябва, просто един жест, за да видиш сълзи от радост в очите им, вълнението от преживяното. По време на полет съм виждал емоцията върху лицето на ветеран от ВВС, припомняйки си как той е летял и слизайки ми разказва нечувани истории, пазени дълги години в неговото съзнание. В самолета е имало и предложение за брак, обяснение в любов и други романтични истории. На последния празник на летище „Бохот“ возих много млади семейства с малки деца. Неописуемо е чувството да видиш блясъка и щастието в детските очи. Онази широка усмивка, която само дете може да ти даде. Затова го правя и ще продължавам.

Освен всичко останало сте и общински съветник в Плевен. Посочете един от основните проблеми в по-малките градове.

Проблемите са много и те са известни на всички. Но може би един от основните, от който би могло да започне подобряването на живота и развитието на населените места, е свързан с данъците. Само увеличаването на данъците не променя нищо. Необходима е децентрализация и приходите от данъци да остават в общините. Трябва да се провокира развитието на регионите в страната. Сега общината е заложник на трансферите и субсидиите от правителството и трудно може да провежда адекватна местна политика.