Интелектуалното и сериозно кино взима връх на Московския фестивал

Вероятно мнозина, когато става дума за албански имена, биха се затруднили, ако трябва да назоват едно типично местно име. Може би ще се сетят за Енвер Ходжа. Може би да, а може би не. Един албански циганин обаче решава да кръсти своето отроче на великия китайски вожд Мао. Партията - комунистическата, не си мислете за днешна Албания, решава да види дали това всъщност няма да се превърне в оскърбление към братския китайски народ. Китайският посланик в Тирана праща телеграма, че няма нищо против детето да бъде кръстено на Великия кормчия. Циганинът обаче никак не си прави майтап с намерението да кръсти своето синче по този начин, той просто иска да подобри своето материално положение, защото новороденото вече е десето поред дете. И наистина комунистическата партия за да не оскърби братския китайски народ, защото дете с името Мао не върви да живее в мърлява палатка на брега на  реката, купува на циганското семейство жилище в центъра на града. Но, разбира се, циганите са свободолюбив народ и трудно могат да стоят затворени между четри стени, както и да осъзнаят, как така пеенето е възможно да пречи на съседите. И ето, че решението вече е взето - циганинът се връща обратно в табора. В продължение на няколко години той успява да води за носа всички около него, като твърди, че първите думи, които неговото синче е произнесло са  "партия" и "другарю", но все още трудничко произнася думата "революционер". Партията продължава да търпи циганските работи, но докога? "Мао Дзе Дун" е албански филм, предизвикал, ако не възторг, то поне симпатии сред зрителите на Московския кинофестивал и техните заслужени аплодисменти. Поредното доказателство, че е за уважение възможността да си правиш шеги с действителността, от която и ти си част, както съумява режисьорът на лентата Бесник Биша. Интелектуално усилие, което така и не се удава на представителите на родното кино, които продължават да бълват бутафорни филми с неразбираеми и трудно смилаеми сюжети. Може би затова ги няма нито в Кан, нито в Москва и Берлин, няма да ги има и във Венеция, защото киното у нас е средство за самозадоволяване на една некадърна каста, която само хленчи, че и липсват пари и е известна със своята абсурдна несъстоятелност. Дори и онези бледи подобия на кино, които носят родна марка да се появят на подобни престижни фестивали са тотално изключение, което потвърждава правилото, че седмото изкуство в България определено се прави от не особено талантливи хора. Убеден съм, че ако "Мао Дзе Дун" се прожектира в България, всички, които се занимават с кино трябва да го гледат, за да разберат как се прави кино, но дори и това не би могло всъщност да им помогне. Друг филм, който впечатли на Московския фестивал е "Война на другия бряг" на китайския режисьор Ли Син. През 1937 година Япония напада Шахай, градът е разделен на две - едната част е почти тиха и спокойна, а другата - с бомби, кръв и много човешко страдание. И само едно малко момченце, син на търговец на играчки успява да съществува някак свободно и в двете части на града.Филмът е трогателен, красив и е образец на най- доброто китайско кино. Една източна естетика, пълна с мъдрост и човещина. И все пак не може да има кинофестивал по света, в чиято конкурсна програма да не присъства американски филм. Съединените щати се представят в Москва с "Посетител" на Том Маккарти. Филмът не е типично американски. Той разказва историята на един социопатичен професор, който изпада в тотална депресия и по едно време среща барабаниста Терек от Сирия и неговата приятелка Зейнеб от Сенегал. Властите обаче сгащват Терек и го пращат в имигрантски изолатор. Професорът му намира адвокат, появява се и майката на Терек, която учудено възкликва, виждайки неговата приятелка Зейнеб - "Но тя е съвсем черна!". Московският кинофестивал наистина се оказва чудесно място, където могат да се видят стойностни филми, а доказателство за това е и домакинското участие - "Веднъж в провинцията", дело на Катя Шагалова, дъщеря на известния сценарист Александър Миндадзе. Лентата показва битието в руската провинция и онези бесове, както при героите на великия Антон Павлович Чехов, които могат да тормозят всеки по всяко време.

Александър Иванов