Манол Пейков към Ицо Хазарта: Бъди себе си. Бъди нашият човек

С тези думи започва постът на Манол Пейков във Фейсбук, който се обръща към Христо Петров, известен като Ицо Хазарта, след думите му към демократите: "В „Ъпсурт“ вече нямате човек". Ето какво още написа Пейков:

Не, не слушам рап. Нито хип-хоп. Макар самото понятие "рап" (което все по рядко се ползва напоследък) да ми е близко. Малцина знаят, че оригиналното му значение е rhythm & poetry, ритъм и поезия.

Разбира се, повечето "поезия" в това словосъчетание не е никаква поезия, а струпване на хващащи окото и ухото често скандални и още по-често нецензурни римички. Може би тъкмо затова в последните години май смениха името на жанра. Понеже на такава "поезия" името "хип-хоп" й подхожда повече.

(За да не бъда разбран погрешно се чувствам длъжен да отбележа, че повечето "поезия", която излиза по книжарниците, надлежно отпечатана и слепена между две цветни корици, също не е поезия.)

Ала при теб е различно. Твоята поезия е именно п о е з и я.

Но какво толкова ме прави по-различен от другите, ще речеш? Кое прави точно мен п о е т на фона на хилядите рапъри и хип-хопъри, които редят рими в захлас, коя от коя по-звънки?

Къде минава границата между "поезията" (в кавички) и п о е з и я т а? Каква, по дяволите, е дефиницията за поезия? И кое, ще речеш, й е толкова специалното на тая п о е з и я, та си я изписал с разстояние между буквите? (А може и да не го речеш, защото ти много добре знаеш кое е, но мнозина от четящите това писмо със сигурност ще го рекат, или най-малкото ще си го помислят.)

Страхувам се, че ми е трудно да отговоря. Макар че доста хора са се опитвали да обяснят п о е з и я т а, малцина са успели да уловят същината й.

Един от тях е големият американски поет Лорънс Ферлингети, в мъничката си книжка "Поезията като бунтовно изкуство", която сякаш е писана за теб. Със сигурност – и за теб.

Ето, само слушай:

"Поезията е истината, която разобличава всички лъжи, тя е лицето без грим."

И още:

"Стихотворенията са спасителни пояси, когато лодката ти се прекатури."

И още:

"Поезията е ухото на Ван Гог, което отеква с цялата кръв на този свят.

И още, и още, и още:

Поезията е най-краткото разстояние между две човешки същества.

Поезията е безкрайни графити в сърцето на всеки от нас.

Поезията е потреперване по кожата на вечността.

Тя е утехата на самотните – понеже самата самота е поетична.

Едно истинско стихотворение може да предизвика божествено спокойствие в света.

Поезията държи смъртта на разстояние."

А най-сетне и това:

"Поезията е онова, което бихме изкрещели, когато се натъкнем на себе си в лес тъмен на попрището жизнено в средата."

"В лес тъмен / на попрището жизнено в средата." Това, разбира се, е препратка към Данте и неговия безсмъртен "Ад".

Именно това прави твоята поезия, Христо. Разобличава лъжите. Показва истинското, негримирано лице на българската реалност. Подава ни спасителен пояс – защото всички ние сме удавници в безутешния океан на безкрайния преход.

Всички сме самотници – и ти си нашата утеха.

Ти си нашият крясък срещу ужаса, който изпитваме, застанали лице в лице със самите в себе си по средата на собствения си живот.

Когато човек чуе някое от твоите парчета (говоря за истински добрите ти парчета), светът утихва за миг и настава божествено спокойствие. Затова докато си повтарят твоите "двеста марки и едно прасе" и "браво, браво, браво господине", по лицата на хората често застива блажена усмивка.

Ти имаш таланта да съкращаваш до безкрайност разстоянието между човешките същества. Затова има хора, които татуират твоите трими върху кожата си.

Макар да не го осъзнават, за някои от тези хора, които не са отваряли книга със стихове през живота си, които никога не са влизали в галерия, ти си единственият им досег с вечността.

Твоите думи държат смъртта на разстояние.

Прости ми приповдигнатите думи. Но е важно да го разбереш.

Васил Найденов е прекрасен изпълнител. Но той е само талантлив и свръхчувствителен интерпретатор на чужди думи. Това е всичко.

Затова ви мерят с различни аршини. Затова на него е лесно да му се прости, а теб те съдят безмилостно.

Затова след незначителната на пръв поглед самоковска история в социалните мрежи се развихри такава буря от думи.

Тези, които те защитиха, без съмнение те обичат и те ценят.

Ала тези, които те нападнаха (не бях сред тях, но ми се струва, че прекрасно ги разбирам), вероятно те обичат и ценят още повече.

И именно затова им е толкова трудно да преглътнат случката и просто да махнат с ръка.

В известен смисъл, ти си тяхната съвест. А както добре е известно, човек може да прости всекиму, но не и на собствената си съвест.

Повечето привърженици на ГЕРБ не са лоши хора. Но това, което партия ГЕРБ направи с българската държавност през последното десетилетие, е лошо, много лошо. Българските институции – парламента, съдебната ни система, медиите – бавно и методично бяха проядени отвътре и на практика се сгромолясаха. Проядена е и многопартийната ни система, знаеш го. Държавата ни се управлява от разбойническа шайка и изборите не променят практически нищо, защото между основните играчи на политическата ни сцена съществуват твърди и безмилостни задкулисни договорки.

Инсталирането на новия главен прокурор, което почти съвсем точно съвпадна с твоя самоковски концерт, беше последното действие (или поне най-скорошното, защото ще има и още) в зловещата драма по овладяването на държавата и превръщането й на практика в автокрация – или, ако щеш, в плутокрация – макар по същество да сме членове на една от най-демократичните общности в историята на човечеството: Европейския съюз.

Самият Европейски съюз пък е толкова улисан в своите вътрешни междуособици, че от години ни е оставил на самотек. Гледа ни отстрани, сритва ни от време навреме в глезена и чака мига, в който ще разберем дълбокия смисъл на онази бележита фраза на мошеника-мъдрец Остап Бендер: "Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се."

Но ето, че се отклоних. Думата ми беше за теб и твоето участие. Тъжната истина е, че няма никакво значение дали публично и гласно си обявил подкрепата си за въпросната партия, или само си пял на сцена, платена от тях и украсена с тяхното лого.

Нека за миг забравим за "автентичните десни" и техните претенции към теб. Нека погледнем голямата картина, нека се фокусираме върху наистина същественото.

Ценностите, споделяни от тези хора (не зрителите, а организаторите на така наречения "самоковки" концерт) – овладяване на властта на всяка цена, повсеместно единоначалие (да ти напомня нещо?), послушание, задушаване на всички демократични институции – са диаметрално противоположни на ценностите, които изповядваш в песните и поезията си – свобода на духа, бунт срещу несправедливостите, праведен гняв срещу клиентелизма, посредствеността, кича, еснафското живуркане.

Именно там е заровено кучето. И там е ключът за бараката.

Пиша ти всичко това не защото мисля, че дължиш някому някакво извинение. А защото ми се струва, че е настъпил моментът да осъзнаеш висотата на своята отговорност.

Забрави за великите български певци и просторните им апартаменти с изглед към Витоша. Твоята вселена на съотнасяне следва да бъде съвършено различна. Различен – и далеч по-суров – е и съдът, който ще те съди. И приживе, и в оттатъшното.

"Поетите са непризнатите законодатели на този свят", казва Шели.

Никога не го забравяй.

Бъди себе си.

Продължавай да се гмуркаш в плътта на този свят.

Бъди око сред слепците.

Изобрети отново идеята за истина.

Изобрети отново идеята за красота. Пиши отвъд времето.

Изобрети нов език, който всеки може да разбере.

Открий нов начин за смъртните да обитават земята.

Произнасяй нови истини, които светът не може да отрече.

Бъди разказвач на велики истории, дори те да са най-мрачните.

Бъди себе си.

Бъди нашият човек.

~ Манол,
твой събрат, съмишленик и почитател,

Манол Пейков, Фейсбук