Миграционният буфер като външно-политически натиск и успехът на Борисов

Чрез предаването на получената заплаха от Турция за заливането на Европа с нови тълпи мигранти, България постигна два важни успеха. За първи път страната ни съумя да покаже пред Европа истинската сила на миграционния натиск. Защото противно на всички научни разработки в тази сфера, у нас той бе изчисляван с броя на регистрираните случаи на нелегална имиграция, които в сравнение с европейските мащаби са нищожни. Другият голям успех е следствие на първия. Отново за първи път евролидерите обещаха да ни предоставят по-голяма помощ за охрана на югоизточната граница.

От тази гледна точка ходът на Борисов наистина е блестящ, довел до обещанието България да бъде приравнена към Италия и Гърция при общоевропейските действия по защита на външните граници на ЕС. Получаването на подкрепа в хора, техника и финансова помощ е сериозна крачка напред при преодоляване на слабостите ни в миграционната политика.

Големият губещ от всичко това е Ердоган и турския народ. Чрез прекомерният политически натиск върху Европа и позволяването дори да се отправят към нея заплахи, Турция на практика се отдалечи с още една крачка от ЕС. Големият парадокс в случващото се е, че идеята за използването на миграционния натиск като средство за външнополитическо въздействие всъщност не е турски патент. В началото на новото хилядолетие руският учен Владимир Йонцев разви теорията, че Русия може да играе ролята на миграционен регулатор към Европа и това давало на Москва определени политически козове. Той писа, че „при тези тенденции на демографско развитие, които се наблюдават в Белгия, Франция и редица други европейски страни, можем да заключим, че европейската цивилизация ще бъде заменена с азиатската цивилизация. При това не арабският фактор, върху който сега често се поставя вниманието, а именно азиатският фактор постепенно, едва доловимо, но въпреки това неминуемо ще променя етническата картина в тези страни. Увеличаващата се миграция от Китай и други източноазиатски държави, за които Русия представлява транзитна територия, по нов начин поставя въпроса за миграционното взаимодействието между Русия и европейските страни. От позицията, която възприеме Русия по този въпрос, ще зависи в каква степен и колко бързо ще се състои в Европа смяната на цивилизациите“.

Практиката през изминалия период показа, че руският анализ не е съобразен с демографските и миграционни реалности. Всъщност това не е единствения случай, когато руските анализатори са допускали груби стратегически грешки. Като такава може да бъде посочена оценката за ролята на тюркският елемент в Русия като фактор за сближаване с Турция.

Независимо от допуснатите от създателите грешки, теорията за миграционния буфер по пътя на миграционните потоци към Европа бе възприета от турската дипломация. Този факт е в пълен унисон с наблюдаваното днес поредно сближаване между Москва и Анкара. И както Русия, така и Турция загуби от подобен силов подход. Нещо повече - може да се приеме, че Турция преиграва с бежанската карта. Защото съгласно статистическите данни, броят на бежанците в Турция е 2,7 млн. души или 3,42 % от нейното население. За сравнение с други страни в региона, бежанците в Йордания са 10,16 %, а в Ливан 23,14 % от населението им. Очевидно е, че в последните две държави ситуацията е много по-драматична, но въпреки това те водят нормални преговори с ЕС и не отправят заплахи.

Тенденциозността в турския подход личи и в данните на Европейската агенция за охрана на външните граници на ЕС Фронтекс, която през 2015 г. е регистрирала 1,8 млн. нелегални преминавания. Най-голямата група от тях са граждани на Сирия – 32,6 %. Най-големият брой нелегални преминавания на външната граница се осъществяват по Източно-Средиземноморския миграционен маршрут и неговото продължение Западно-Балканския миграционен маршрут – общо 1,6 млн. или 90,52 % от всички регистрирани случаи на нелегална имиграция през външна граница на ЕС са станали именно по тези два маршрута, като по-голямата част от тези мигранти са влезли в ЕС от Турция.

Трябва ясно да се подчертае, че останалите 67,4 % от случаите на нелегална имиграция в ЕС са на граждани, в чиито страни няма въоръжени конфликти. Възниква въпроса защо Турция не спира тези мигранти на външните си граници, а ги допуска на своя територия? Не трябва ли тя да носи отговорност за тези си действия и съответно за съдбата на въпросното население? Отговорите на тези въпроси се крият в променения политически курс на Турция и поставените нови геостратегически цели. Можем само да бъдем благодарни на бившия турски външен министър Ахмет Давутоглу за написването на книгата „Стратегическа дълбочина“, с което официално разкри турските бъдещи намерения. Свалянето му от поста не означава отказ от начертаната доктрина, а тъкмо обратното – възприемането на още по-радикален курс за нейното изпълнение. В неоосманистката доктрина Турция не само се обявява за наследник на бившата Отоманска империя, но тя поема и отговорност за нейните бивши територии. Поради тази причина регионът на Балканите и Близкия Изток попада в така наречената „близка териториална зона“, а Черно и Каспийско море, Източното Средиземноморие и Персийския залив в „близката акваториална зона“. Като „близка континентална зона“ Турция определя Северна Африка, Южна, Централна и Източна Азия, и колкото и да е парадоксално – цяла Европа.

Залегналите постановки в новия турски външнополитически курс пораждат много въпроси. Така например в него изобилстват идеи като тази, че „конфликтните райони от международен и регионален мащаб са отражение на разминаването между областите на суверенитета, обвързани с така очертаните граници, и областите на вътрешни взаимозависимости, определяни от географските дадености, икономическите и културните връзки... Несъответствията между юридически установените граници и геополитическите зони имат важна роля за разпалването на повечето гранични спорове… Дори в наши дни разминаването между юридическите граници (boundary) и геополитическите линии (frontier) е основна причина за геополитическата динамика в Евразия“. Или пък, че „влиянието на историческите фактори върху системата за отбрана изправя Турция пред необходимостта да разработва отбранителна стратегия, която надхвърля конюнктурното значение на съществуващите международни граници. Турция е изградена върху историческите и геополитическите основи на Османската държава и като приемник на това наследство не може да анализира и планира отбраната си единствено в рамките на собствените си граници“.

Изграждането на съвременна политика, базирана върху идеята за конюнктурност, т.е. за временния характер на държавните граници и поставянето на основен акцент върху истроията е повече от опасно. В турската неоосманистка доктрина няма нито ред за това, че българската държава отсам Дунава е на повече от 1300 години, няма и ред, съобразяващ се със съществуването в миналото на още по-старата Византия. Едва ли не османците са дошли на Балканите като миротворци. Затова и лансират идеята за Pax Ottomanica, макар че тя няма нищо общо с благоденствието по времето на Pax Romana.

Очевидно е, че доктрината на неоосманизма е потенциална заплаха в една или друга степен за сигурността на отделните региони, попадащи в проектирания неин обхват. Тази заплаха започва да придобива и практически измерения. Така например на срещата на Борисов в Анкара с турския премиер, Бинали Йълдъръм е заплашил да прекрати задържането на бежанци на своя територия и това ще се превърне в директна заплаха за ЕС.

Подобно поведение налага преосмисляне на отбранителните стратегии на ЕС. Освен новите форми на заплаха като хибридната война например, очевидно е, че и използването на подтикването към нелегална миграция на големи групи население като форма на политически натиск също е форма на агресия. Самата Турция, силно затруднена от демографската експлозия на кюрдското си малцинство, ще продължи да се опитва да привлича мигранти от съседните си региони, за да може по този начин да намали кюрдската етническа тежест. Чрез стремежът на Анкара за отпадане на визовите ограничения на ЕС за турски граждани, тя се стреми да проведе нова форма на етническо прочистване – миграционно. Залогът наистина е голям, но всичко това не трябва да става за сметка на ЕС и неговата сигурност и бъдеще.

Д-р Спас Ташев, ИИНЧ при БАН