Окървавеният руски ботуш в Полша е с история

За руските историци героичното полско въстание от 1863-1864 г. си остава „метеж“. Но за Полша то е апогей на полския национален дух.

Близо година и половина (22 януари 1863-18 юни 1864 г.) продължава Януарското въстание на полския народ срещу потисничеството и опитите за етническа асимилация от Руската империя. Въстаниците си поставят амбициозната цел да възстановят държавата си в
пределите на Жеч Посполита от 1772 г. Но силите са несъизмерими, а великите европейски държави и съседите на поделена Полша за пореден път се оказват твърде заети с вътрешните си проблеми.

Въстанието от 1863 г. е най-масово и продължително. Заедно със събратята си по страдания в Полша се вдигат на въоръжена борба литовците, част от беларуския народ и украинските патриоти от десния бряг на р. Днепър.

В подкрепа на въстаниците и срещу мракобесното руско самодържание застава Комитетът на руските офицери в Полша. През периода 1830-1860 г. най-големият украински град Киев, където ивеят хиляди поляци, се превръща в един от центровете на полската съпротива. Със съдбата на полските патриоти ангажират словото си украинският писател Михаил (Михай) Грабовский и великият Тарас
Шевченко.

В разгара на бойните действия общият брой на въстаниците достига от 200 000 до 470 000 души. Гербът на въстанието включва символите на Полша, Литва и Великото руско княжество

Въпреки героизма на храбрите поляци разпокъсаните, немногобройни, зле въоръжени и зле командвани отряди са разбити един по един. Водачите от Жонд народовий така и не успяват да привлекат в редиците на въстаниците значителен брой от селяните, които в огромното си мнозинство остават неутрални, подозрителни и даже враждебно настроени спрямо въстанието.

..
Руската военщина проявява нечувана жестокост. Генерал-губернаторите Фьодор фон Берг с истинско име Фридрих
Вилхелм фон Берг и граф Михаил Муравьов разгръщат истинска терористична война срещу въстаниците и срещу мирното полско,
литовско, беларуско и украинско население. С особена ярост са преследвани католическите свещеници и
миряните-католици.

Наред с варварските изстъпления главнокомандващият окупационните войски си позволява да нарича поляците „братя“ и да ги убеждава, че руските главорези им носят мир и свобода. Както днес в „братска“ Украйна.

В потушаването на въстанието във Варшава участва и младият руски офицер Михаил Скобелев станал известен като Белия генерал при обсадата на Плевен през 1877-1878 г. С лаврите на прославен пълководец Скобелев е изпратен да ръководи окупацията на днешен Туркменистан.

енерал-губернатор на Варшава от 1883 до 1894 г., Йосиф Гурко също остава с окървавени ботуши в полската история. При царуването на българомразеца Александър III генерал Гурко се опитва да извърши яростна русификация на полското население. Главни средства за въздействие са бесилките и публичните разстрели. По времето на Александър III и на ген. Гурко 50 000 поляци са пратени в изгнание, а други 20 000 са избити. Без въстания и военни действия.

Двете държави имат нелека история и през ХХ век.

Съветските войски нахлуват в Източна Полша през септември 1939 г., по-малко от три седмици след като Хитлер атакува от запад. Малко по-късно НКВД избива хиляди пленени полски офицери и войници. Червената армия освобождава Полша от нацистите, но също така и преследва участниците в нелегалната полска съпротива (Армия Крайова), които не се подчиняват на нарежданията от Москва.

Червената Армия не е освободителка на Полша. Територията на Полша става терен на междусъюзническа война където се борят две социалистически идеологии: национал-соцаилистическа (Хитлерова Германия) и интернационал-социалистическа (СССР). Забележете: Германия напада СССР на територията на Полша, тоест върху парчето на другаря Сталин, което са си поделили дори без точна граница и руснаците цяла седмица мислят, че германците си  правят маневри и са се объркали. Толкова силно са вярвали на пакта
Рибентроп-Молотов за грабежа на Полша.

Няма по-пострадала страна в Европа през Втората световна война от Полша като демографски и структурни поражения. Политиката на "окървавения руски ботуш"  личи особено  в две събития: Катинското клане и в хитрото съветско въздържане да подкрепят Варшавското възстание, чакайки германците да се справят, с което помагат да доунищожат полския човешки фактор.

Катинското клане

На 5 март 1940 г. се издава една от най-жестоките заповеди срещу полското население. Тя няма нищо общо с нацистите. Полша се оказва страна на границата между две сериозни сили в Европа, чиято единствена мисия е бързо разпределяне на европейски територии. НКВД има благословията да избие повече от 22 хиляди полски граждани. Сред тях присъстват и затворници от различни лагери. Унищожаването на елита на една нация е позната практика в историята и се повтаря многократно във времето.

На 23 август 1939 г. Германия и СССР решават да подпишат тайното споразумение за подялбата на Полша. Изпълнението на пакта Рибентроп-Молотов има за цел да отнеме за пореден път свободата на поляците и на 17 септември 1939 г. руските войници нахлуват през източната граница. Полша не може да реагира адекватно, след като води сражения на западния фронт срещу нацистите. Няма изход и помощ от нито един съюзник, командването издава заповед за евакуация и полските сили трябва да се изтеглят в Унгария или Румъния, препоръчва се да избягват всякакви срещи с Червената армия.

За разлика от френските войници, които обожават да хвърлят пушките и да бягат през океана, поляците преценили, че не могат да се откажат от родината си и предпочели да водят битката. Агресорът обаче е многоброен и съпротивата е безсмислена. Полша е елеминирана за отрицателно време. Арестуваните в този акт са между 240 и 250 хиляди души, в това число присъстват 10 000 офицера.

Противно на очакванията, повечето военни са предадени на тайната полиция НКВД като контрареволюционни елементи. Създават се три лагера специално за офицери и други военни, а към тях скоро се добавят и граничарите. В края на ноември затворниците са около 14.5 хиляди души. Липсва пространство, а и като цяло отношението към тях е зверско – раздаването на храна и вода е събитие, което се случва рядко.

Всеки затворник е разпитван подробно за професионалната му позиция, лична собственост, връзка с други страни и познания на други езици. Въпреки месеците на изтезания и тормоз, много малко войници се пречупват, останалите геройски издържат на мъченията. В последните седмици от 1939 г. става ясно, че дори и с ускорено разследване не може да се постигне особен успех. Досиетата са предадени и следва решаване на съдбата на заловените. Заповедта за изтребването идва директно от Йосиф Сталин. На 5 март 1940 г. началникът на НКВД предлага да се издаде най-високото наказание – разстрел.

Юзеф Чапски е един от оцелелите и си спомня за тези дни с ужас. За тях разказва следното: „Никой не успя да разбере защо сме изпратени в лагера и по какъв критерий ни събираха. Възрастта, рангът, професията, миналото и политическите вярвания бяха смесени. Всяка следваща партида беше още едно противоречие на нашите теории. Единствената допирна точка беше желанието да сме следващите изведени от лагера, когато съобщаваха имената ни. До последно вярвахме, че ни освобождават и час след час се надявахме да бъдем в този списък. На стълбите на църквата, комендантът ни изпрати сърдечно с усмивка пълна с обещания. Отивате там, където аз с удоволствие искам да бъда, казваше той.“

Екзекуторите обикновено се обличат в кафеви кожени дрехи, напомнящи повече за служител от касапница, отколкото на нормален човек. На никого не се четат обвинения и след като жертва се довлича в килията следва незабвен изстрел в задната част на черепа. На сутринта труповете се транспортират с камиони в общи гробове на някои от най-недостъпните места и започва заравянето. Голяма част от масовите гробове остават недостъпни с години за местните жители. За Катинското клане се знае изключително малко, в повечето случаи информацията се набавя единствено и само от ексхумациите на телата. Откритите гилзи показват, че разстрелите са се извършвали на място. Известно е, че затворниците от Катинската гора са преминавали през специална вила, която била предназначена за НКВД официрети.

Какво се е случвало там е мистерия. Цифрата убити също не може да бъде потвърдена, документите не са категорични и има разминавания. Разликата обаче е малка и според КГБ точният брой е 21 857 разстреляни и още 7305 задържани без присъда. Само 395 души са успели да избягат от масовото убийство. В ядрото на тази лудост най-вероятно изниква и въпросът за милиони долари: защо? Една от допусканите версии е, че СССР търси реванш за тежката загуба в Полско-Съветската война от 1920 г. По-разумното обяснение обаче е елиминирането на елита, който би могъл да разпалва патриотизъм и да причини значителни главоболия на новите окупатори. Заличаването им дава възможност за по-бързо и лесно прокарване на новите идеали, а такива много скоро ще има.

Съществува версия, че това е условието между Нацистка Германия и СССР в опит да сложат край на полската независимост. Някои от най-високите рангове, които умират без съд и присъда са: 12 генерала, един адмирал, 77 полковника, 197 лейтенант-полковници, 541 майора, 1 441 капитана, 6061 лейтенанта и младши лейтенанти, командири на кавалерия и офицери в запас. След това започва събирането и на останалите високи армейски чинове от градовете, които не са били мобилизирани по-рано. Когато военните били изчерпани, новите окупатори насочили вниманието си към хората високо в йерархията.

Към тях спадат университетски професори, инженери, духовници, доктори, адвокати, поети, писатели и всички останали, които биха могли да формират някакъв елит. НКВД не идва неподготвено за тази операция, кадри от най-добрите им затвори пристигат, за да продължат мъченията и гаврата с хора. Палачите също са с опит и техните екзекуции приключват само с един изстрел. На 26 октомври 1940 г. тайната полиция дори дава награда на 125 души за вярна служба и правилно изпълнение на специални задачи. Това е другото име на убийството – специална задача. Човешката природа обаче не може да бъде победена.

С награда или без такава, мнозина от участниците в тази деградация скоро се пропиват и умират като мнозина посрещат смъртта си в следващите няколко години. Малцина успяват да се издигнат в партията, а някои от палачите решават също да надникнат в дулото на пистолета. През лятото на 1941 г. Смоленск е окупиран от немската армия. Първата информация за извършените зверства идва малко след пристигането на армията, но германците не обръщат внимание. През 1942 г. полските работници от трудовите лагери започват да разбират за зверствата от местни жители, които са успели да оцелеят и да преживеят видяното.

Мнозина започват да претърсват горите самостоятелно. В едно от посочените места откриват множество полски военни униформи. Поставят голям кръст и съобщават на немските власти за откритието си. Новата власт за пореден път отказала каквото и да било съдействие. Едва през февруари 1943 г. немската тайна полиция започва разследване и разравяне на масови гробове. На 11 април 1943 г. се съобщава официално и за откритието в Катинската гора.

Разкритието мотовира и полските власти да започнат разследване, защото те самите не могат да открият своя военен персонал. Въпросът е задаван многократно на Кремъл, но отговор така и не пристига. След разкритията се търси и официално обяснение. Москва отвръща, че това е фалшиво обвинение, което прикрива изцяло нацистките дейности. Под натиска на Сталин, външното министерство на Великобритания настоява тези обвинения да бъдат оттеглени и случаят да се разглежда единствено и само като клане извършено от нацистите.

Въпросът се повдига на Нюрнбергския конгрес, но липсата на доказателства не може да препише немското участие. След войната започва работата и на съветската пропаганда, чиято основна функция е да продължава да повтаря лъжата, докато не се превърне в истина. А истината ще дойде години по-късно, при това с участието на няколко руски историка, които най-накрая искат да обърнат внимание на бялото петно в историята. Наталия Лебедева, Владимир Волков, Юри Зория и Валентина Парсаданова започват изследване на архива на НКВД и накрая попадат на документи, които отговарят много точно на списъка с ексхумации на немските власти.

На 13 април 1990 г. руската информационна агенция ТАСС официално публикува доказателство, с което хвърля вината върху водещите фигури на НКВД, които са дали старт за изпълнение на задачата. В същия ден Полша получава няколко хиляди копия на списъците със затворници. На 14 октомври 1992 г. Борис Елцин пристига в Полша и носи със себе си прословуитя пакет номер 1, в който присъстват писмата и документите за окончателно решение. Истината най-накрая се казва.

Въпреки това и до днес страната отказва да предостави подробна информация за локацията на убитите, официалните документи твърдят, че архивът не се пази. Извършеното деяние не може да се смята за геноцид, особено след като се случва по време на война, следователно би трябвало да се класифицира като военно престъпление, но дори и такова обвинение липсва. Съдбата на мнозина изчезнали в този период продължава да кара близките им да търсят отговор, но дори и днес не е с особен успех.

Варшавското въстание, Червената армия стоеше и гледаше унищожението на Варшава

На 1 август 1944 година избухва Варшавското въстание, което продължава 63 дни, до 3 октомври 1944 година и е най-голямото въоръжено освободително въстание в историята на Втората световна война. Почти 50 000 въстаници от Армия Крайова се изправят на въоръжена борба срещу германците, окупирали столицата на Полша от 1939 година.

В условията на тактическо бездействие от страна на разположените на другия бряг на Висла дивизии на Червената армия и на неравностойните сили на въстаниците в битката срещу силите на немските нацисти, въстанието коства живота на около 16 000 въстаници от АК и 150 000 жертви сред цивилното полско население. Унищожени са също около 25% от постройките на левия бряг на Варшава, а заедно с разрушенията, извършени от германците след потушаването на въстанието до 16 януари 1945 година, немските нацисти унищожават над 70% от жилищните сгради и 90% от паметниците на културата в града.

През 1944 г. съдбата на Полша до голяма степен зависи от СССР. Сталин съобщава на Чърчил, че след като се е запознал с “безумния и ужасен” проект за едно въстание, което ще струва скъпо на жителите на града, решението му е “да се държи настрана от варшавската авантюра”. В края на битката той твърди, че бедствието е нямало да бъде толкова голямо, ако ръководителите на въстанието са го потърсили, преди да се хвърлят в това начинание. Вярно е, че танковата битка между съветските и германските сили на 29-31 юли 1944 г. близо до Варшава завършва с провал на Червената армия. Рано сутринта на 1 август, преди въстанието да избухне, командващият на II съветска танкова армия дава заповед да се мине в отбрана. На 6 август Сталин дава същата заповед на маршал Константин Рокосовски за целия фронт. В този случай става дума за политическо решение. Сталин добре си прави сметките. Съюзниците са значително по-далеч от него от Берлин. Той е можел да изчака на брега на Висла развитието на събитията, още повече че ситуацията на Балканите му изглежда несигурна. Той хвърля с голям успех част от своите въоръжени сили на румънския фронт.

Сталин всъщност не се съмнява, че полските военни ръководители стимулират избухването на въстанието, за да вземат преднина пред Червената армия – въпреки че хилядите варшавски въстаници не се вдигат срещу съветските части, а срещу немския окупатор, когото ненавиждат. Коман-дващият Вътрешната армия генерал Тадеуш Коморовски – Бур иска да стане господар на столицата преди влизането на Червената армия. Неговото решение също е политическо, но очевидно подценява както силата на немската армия, така и нейната воля да задържи Варшава.

Показният отказ на Сталин да позволи на американските самолети да кацнат на летищата на Украйна, за да подкрепят въстанието, е решение с тежки последици, но то също е предизвикателство, отправено към западните съюзници. И наистина, ролята на Червената армия за смазването на Третия райх е решаваща. По тази причина Вашингтон се страхува от всякаква конфронтация относно Полша. Това е страх, който позволява на СССР тотално да подчини страната.

Днес е известно, че решението на Вътрешната армия да превземе Варшава е взето в момент, в който тревогата на германците се увеличава след атентата срещу Хитлер, извършен на 20 юли 1944 г. от Клаус фон Щауфенберг, едва на 300 км на север от Варшава, в “леговището на вълка”. Германските цивилни власти се колебаят да взимат нови решения; все пак германската армия остава на мястото си.

Въстаниците наброяват около 40 000 души, принадлежащи към части на Вътрешната армия; към тях се присъединяват малобройни групи, частично прокомунистически, от Народната армия (Армия Ладова, АЛ). При всички случаи в началото само две трети от тези сили участват в битката.

Въстаниците са слабо екипирани: те разполагат само с няколко хиляди карабини, пистолети и картечници и 25 000 гранати (произведени в нелегални работилници за муниции).

На това германците противопоставят 16 000 войници, подкрепени по-късно от още 25 000, авиация, танкове, артилерия и бомби тип “Голиат”.

След първоначалния успех на въстаниците, на 5 август германците контраатакуват – на първо време става дума за прекъсване на главните пътища за достъп до града. Тази операция е придружена от екзекуции по съкратената процедура на цивилно население: по време на тази офанзива загиват около 40 000 души, главно жители на работническия квартал Воля. Германците използват цивилни пред танковете като живи щитове. Дезертьори, групирани в РОА (Руска освободителна армия) започнали да си сътрудничат с нацистите и групирани в специални СС части, се впускат в дивашко избиване на цивилно население.

На 10 август германците атакуват Стария град, историческия център на Варшава, и го превръщат в руини. Сред развалините са убити близо 35 000 партизани и цивилни.

На 16 септември въстанието получава подкрепа от части на Първа дивизия на полската армия при Съветската армия, сформирана към позиционираните войски на десния бряг на Висла в квартал “Прага”, едно от предградията на Варшава.

За съжаление не получават подкрепата на съветската артилерия, която се пази от намеса и загубват завоюваните позиции на левия бряг.

В тази битка загиват близо 35 000 войници. Наскоро открити документи показват, че в основата на това пожертване е една заповед на Сталин, използвана впоследствие като елемент на политическа игра, доказваща добрата воля на Москва.

На 2 октомври, в края на шейсет и тридневна битка, представителите на командването на Вътрешната армия подписват акт за капитулация. Генерал Бур – Коморовски и още няколко ръководители на въстанието са хвърлени в затвора. Германците депортират цялото цивилно население от града.

Между 50 000 и 60 000 мъже и жени са изпратени в концентрационните лагери: Аушвиц, Грос Розен, Равенсбрук, Маутхаузен и други. Близо 150 000 други са осъдени на принудителен труд в Германия. Останалото население – главно старци, жени и деца, болни, са разпръснати в района на Келце и Краков.

От полска страна загубите достигат до 40 000 убити и ранени въстаници (по време на битките на мястото на убитите идват попълнения) и 180 000 души от цивилното население. Градът, твърде осакатен още през септември 1939 г., е разрушен почти на 80%. Неговите централни и западни части представляват обезлюдени руини.

Отношенията между Путинска Русия и днес са повече от сложни. В бъдеще по-скоро Русия може да се промени, отколкото Полша да отстъпи от своето - съюзник в НАТО и приятел на Украйна.

Фрог нюз