Пътуване в една друга реалност

Повечето от нас – съвременните хора, сграбчили здраво живота и изцяло потопили се в ежедневието, оставаме с впечатлението, че реалността е само тази, която виждаме. Живеем без дори да допускаме вероятността, че може да съществуват и други светове и окончателно затвърждаваме представите си за наличието на един единствен. Много режисьори и писатели - фантасти, въпреки това постоянно засягат и „ръчкат” съзнанието на публиката с тези въпроси и може би не случайно… Някои търсачи на силни усещания ще кажат, че това не са само измислици или фантазиите на „болни” мозъци, а самата действителност. Техните твърдения се осланят не само на собствената им философия за живота, но и на многобройния опит, който са натрупали, с психотропни или синтетични вещества.  За такова едно свое преживяване разказва момче, което нарича себе си “Mycoriza” във форума https://ouim.org/articles/readings/full/472/. Разказът е озаглавен „В този ден аз прогледнах” и  в него той описва за невероятните картини, които вижда на заобикалящата го действителност, както и за невъобразимите си изживявания, под влиянието на магичните растения, които сякаш са от някой филм. Оказва се, че дървото не е такова каквото е, реалността се изменя, огъва и става цветна отвсякъде.  Дори може да видиш  мистично същество с шест ръце, което да  мислиш за бог...Ще осъзнаеш колко е безсмислен всеки твой един проблем и ще го разрешиш с лекота, особено след като застанеш пред необятната Вселена и усетиш цялата й прелест...

За “Mycoriza”след такова преживяване едно е сигурно – за него света вече не е същият и никога няма да бъде такъв. Настанете се удобно и се пригответе да пътувате с автора и неговия разказ в чудните светове:

В този ден аз прогледнах и разбрах всичко…

Беше ранна есен денят бе топъл без да има слънце, но за сметка на това имаше доста светлина и лека призрачна мъгла се стелеше около нас. Когато привършихме чашите решихме да хващаме къра.
Първите симптоми вече са налице: започвах да усещам световъртеж и изтръпване на крайниците. Визуалните ми възприятия ставаха все по странни, а ръцете ми все повече изтръпваха. Тези промени ми донесоха и едно неспокойствие, един дискомфорт, който се беше загнездил някъде в стомаха и ме човъркаше отвътре. Стана ми лошо. Усещах топлина, помислих си, че дрехите ми тежат и трябва да се съблека гол. Бавно започвах да хвърлям дреха по дреха, забелязах че „димящия” ме гледа странно отстрани и сигурно щях да припкам  по гол г**  из поляните,  ако вниманието ми не се беше отклонило от експлозивна промяна в моето зрение. Аз виждах в друга гама цветове! Всичко бе синкаво, сякаш гледах света през синъо стъкло. Вгледах се в едно дърво и тогава смених кадъра. Сега вече виждах едно лилаво електриково дърво, което започна да променя формата и цветовете си. То ту плуваше, ту се огъваше или се кривеше. Дървото вече не беше едно неподвижно нещо - то танцуваше и беше живо.

Обърнах се за момент и видях ,,димящия”. Отново ми се стори, че ме гледа странно. Вече излизахме от селото, когато пред нас се простираше една безкрайна шир. Виждах чудно красиви приказни поляни. Всичко, което ме заобикаляше не беше нормално нито по форма нито по цвят, то е така ярко, че чак свети - електриково жълта трева, фосфорно зелени листа, кърваво червени дървета, лилаво, синъо, сребърно, златно... една необикновена палитра се въртеше пред нас. Толкова е красиво и ярко! Мисля си, го обичам. Едва сега обърнах внимание, че не усещам крайниците си. Бях изключително лек и сякаш не стъпвах , а плувах ...Носех се леко и ефирно над земята. Погледнах ръцете си - изглеждаха ми нечии други, чужди ръце. Бяха много странни и изобщо не ги усещах като част от мен. Тогава осъзнах, че душата ми се беше отделила от тялото. Можех спокойно да гледам отстрани и да наблюдавам, но отново не можех да възприема себе си. В този момент аз бях едно друго същество. Отново започнах да сменям кадрите един след друг като на кинолента. Звуците ставаха все по странни, чувах ги по някакъв друг, нов начин - те изпъкваха…

Намираме се на някаква жълта ливада. Вглеждам се в хоризонта и туфите трева започват да се движат сякаш са глутница вълци, която се спуска към своята плячка. Трафопостовете около нас оживяват, земята се върти и се гъне. Оградите на старото гробище пред нас се свиват и разтварят като акордеон. Накъдето и да се завъртя виждам съвсем различни пейзажи. Зад мен има самотен африкански остров, а вдясно на мен виждам електриково зелена въртяща се поляна. Отляво са гробищата, на които оградата продължава да играе. Не мога да повярвам колко цветни и ярки неща виждам! Решавам да затворя очи и просто полудявам. Палитра от цветове се сменя пред очите ми. Ооо, небеса виждам фигура без лице, която има 6 ръце и е застанала в поза лотос точно пред мен. Тя сменя своите цветове и се върти...

Продължавам да стоя със затворени очи и виждам още по невероятни неща от колкото, ако гледам - аз всъщност гледам, но със затворени очи. Незнам как да нарека тази фигура, която виждам (божество????).Тя много ме привлича със своята загадъчност, чувствам я някак близка и искам да я опозная. Тя започва да върти шестте си ръце и да сменя цветове като блиц в дискотека. Точно така се почувствах - сякаш бях на парти в един съвсем друг непознат свят. Отворих очи, защото чух ,,димящия’’ да ме вика: виж , виж !!! Погледнах натам, накъдето сочеше ръката му, и видях нещо, което бягаше в далечината пред на. Започнах да се смея неописуемо - това бе някакво животно. Отначало ми заприлича на гарван, а после се осъзнах, че един гарван не може да бяга. Тогава това е кон! Но всъ6щност коня не е толкова малък.... и двамата с „димящия”се превивахме от смях. Смеех се по непривичен за мен начин, както никога допреди. Това не беше моя обикновен смях - той идваше дълбоко от мен, от места, до които никога не бях достигал.Установих същото нещо и с гласа ми - той беше друг, по-дълбок, с друга интонация и на няколко пъти се усещах, че не говоря аз. Всъщност аз говорех, но без да го искам. Просто седях отстрани и се гледах как говоря за неща, за които не съм искал да говоря. Думите сами излизаха от мене. Тогава си помислих : „това не съм аз, някой друг говорeше през мене, чрез мене, но кой е той, кой е той?” Поставих си за цел да разбера това.

Мисловният ми процес е изключително бърз, мислите ми препускат една след друга в главата ми, имам чувството, че кънтят и отекват някъде там в черепната ми кутия. Те са много дълбоки и ценни. Неща, за които не съм мислил никога преди това, за това как всичко е толкова просто, а на мен винаги ми е изглеждало сложно и неразбираемо. Как зад всеки проблем стои едно съвсем просто разрешение, а ние хората сме свикнали да се обременяваме и да правим всичко сложно и все по-сложно с всеки изминал момент. Мисля си колко хубаво нещо е живота и как не виждам смисъл във всички лоши и тревожни помисли, които съм изпитвал. Някак си ги наблюдавам отстрани, вече те ми се струват смешни и абсурдни. Чудя се как изобщо съм могъл да ги мисля. В този момент се сещам за майка ми, за баща ми, за брат ми и за всички същества. Желая да изляза на една огромна трибуна и да им обясня това, да им покажа колко хубаво е всичко и колко просто е то.

Изобщо не усещам тялото си - излязъл съм от него. Не го чувствам и не мисля за него. Останал съм само аз – разума ми. Казвам нещо, започвам да обяснявам на ,,димящия’’ нещо и както приказвам спирам в средата на думата. Поглеждам се отстрани и си мисля, защо прекъсвам и накъсвам така думите. Започвам пак и пак, и пак едно и също нещо. Забелязвам, че и ,,димящия’’ има същия проблем като мен, но аз го разбирам идеално, както и той мене. Тогава осъзнавам, че не ни трябват думи - ние се разбираме на телепатично ниво само с погледи! Както сме заедно в един момент, така в другия всеки от нас е сам в своя свят, виждайки хем еднакви, хем различни неща. Сякаш реалността е в 3, 4, 5 или колкото си помислиш измерения, а ти си едновременно във всяко едно от тях и можеш да ги сменяш по всяко време и по колкото пъти искаш.

Чувам животните по много странен, необикновен начин, птиците все едно са кацнали отгоре на главата ми и цвърчат и мърчат. Чувам някакви тътени в далечината, сякаш са взривове или се сгромолясват огромни късове скали. Духам си носа, а все едно духам през някаква фуния. От време на време долавям някакви нечовешки звуци зад мен сякаш ме следи някаква машина. Имам постоянното чувство, че някой ме наблюдава и следи с поглед. Чувам даже пронизителни човешки крясъци, а около нас няма нито хора, нито машини. Само аз и ,,димящия’’ сме.
Душата ми свободно се рее и носи от вятъра. Да точно това чувствах, точно това беше! Тялото се отдели от съзнанието. Никога не съм си помислял за подобно нещо, никога не съм вярвал на подобни истории, никога не съм смятал, че тялото може да е отделен елемент от душата ми и тя може да съществува извън него. Но ето, че това се случваше с мен, не с някой друг, а точно с мен.
Решаваме да влезем в гробищата. Заставаме от горната страна и ... търкам очите си, за да разбера дали сънувам. Виждам паметниците на гробовете, които светят и излъчват ослепителна ярка светлина като на всеки гроб тя е различна. Ааа! Видях как снимката на един покойник притваря очи. Виденията започват да добиват колосални размери и излизат извън всякаква нормална допустима граница. Продължаваме да навлизаме навътре и отново виждам всичко много ярко. Забелязвам един гроб, от който излиза пара или пушек, приличащ на мъгла. Заставам върху него и усещам жега, която става непоносима за краката ми. Не мога да повярвам какво се случва и затова викам ,,димящия’’ при мен, за да застане и той върху излъчващия топлина гроб.Той също усети топлината, дори когато докосвам подметките му - те парят. Чувствам се много спокойно, въпреки че навсякъде има отломки от кръстове, плочи или паметници. Те са разхвърляни във всякакви посоки и заровени стърчат от земята. Покрити са с мъх и плесен и светят. "Това беше доста старо гробище", помислих си, докато прескачах едни тръни на излизане от това омагъосано място.
Влязохме в много смешна фаза. В главата ми кънтят смехове, всичко се въртише около смеха. Влагам изключително много енергия в него и си помислям как хора са умирали в адски смях, заливайки се, падайки на земята, влачейки се и накрая умирайки с широко отворени усти. Продължавам да се смея, когато ненадейно изскача някакъв зелен москвич насред поляната. Започвам да се моля вътрешно тези хора да се махнат. Имах усещането, че те искат да се намесят в нашия свят и да ни го откраднат. Пред очите ми мина ситуацията как те се приближават към нас и аз ги убивам... Тази мисъл ме накара да се забързам, опитвайки да се махна от това място. Адски смях ме обзема и аз започвам да бягам нагоре по поляната като подскачам и крещя зверски. Хвърлям се върху някаква ограда и тя сякаш оживява и ме напада и направо се хвърля към мен (много странно как така всички обекти ме нападат - дървета, огради, клони, камъни, коио се  надигат и се опитват да ме спъват). Те вече не са неодушевени предмети, а ми приказват. Един камък отваря очи и с ехидна усмивка започва да крещи: "Имаш време, ти имаш време". За какво имам време не успях да го разбера тогава. Просто реших, че това е поредното чудо и продължих напред.
Обръщам се към ,,димящия” и казвам : "Хайде да отидем на африканския остров, не мислиш ли, че е време вече."  Той само се ухилва и хукнахме натам. Намираше се в далечината като преди него трябваше да прекосим една зелена въртяща се ливада. Казвам въртяща се, защото я виждах как се върти като спирала в кръг около центъра на поляната. Усещах и благодатен ветрец, който подухваше от север и люлееше клоните на дърветата. Виждах как листа се откъсват от някой клон и плавно падат едно по едно към земята. Бяхме свидетели на пъстра и красива есенна картина. Стигнахме до острова и чак сега видях, че това не е никакъв остров, нито пък е Африка. Бедният аз! Не само бях  помислил, а бях убеден, че пътуваме за Африка и всеки момент ще видя моя самотен остров. А всъщност това беше просто едно самотно дърво някъде там сред нищото.
Така сложих началото, началото на едно търсене, търсене на необяснимото, един опит да се слея с природата, да се съвокупля с нея. В този ден аз прогледнах и разбрах всичко…