Психологът д-р Пламен Димитров: Темата с домашното насилие е заравяна с десетилетия

Не е просто търпимост, а е безпомощност, усещане за безсилие. Хората се страхуват да говорят. Сега след тази масивна човешка подкрепа се надявам повече хора да говорят. В кабинетите на психотерапевтите идват много жени, а понякога и деца, които не са подали официални оплаквания, но имат травми. Не само физически – насилието може да е вербално и да няма физически белези. Затова е нужно законодателяt, институциите и професионалистите да отделят по-специално внимание.

Навремето имахме програма в Института по правосъдие, където запознавахме колегите магистрати с някои елементи от клиничната психология и психопатология. Не знам дали днес това се случва и какво е нивото на вещите лица, които са регистрирани по регионалните структури на съдебната власт.
Този случай поставя въпроса ние изследвали ли сме реалността или се опитваме да я скриваме. Да я изтласкваме от съзнанието си.

Жертвите не говорят от страх. Само си представете в тази ситуация след първото освобождаване - този човек е могло отново да бъде агресор. Очевидно неговата предистория не е бил разгледан случай. Една съдебна власт трябва да вземе под внимание предишните случаи.

Това, което сега обществото прави трябваше да е отдавна свършена работа от институционалните представители. Имаме един системно неглижиран отказ на институциите тези теми да се гледат сериозно и в следствие на това жертвите се страхуват. Повечето жени, с които съм работил изпитват ужас, че това може да се повтори, ако се оплачат официално.
В България системата се опитва да лети с едно крило като поставя темата в рамките на криминологията. По света добрите практики изискват да се вземе приоритетно под внимание състоянието на жертвата на престъпление.

Тези неща са от десетилетия заравяни. Трябва ли да се случват такива крайни ексцесии, за да говорим? Насилието е масово – виждаме го по пътищата, в училище, вкъщи, даже го виждаме и на плажа. Хората имат хронично усещане за безпомощност и несправедливост. И не могат да разчитат на държавата. Ако обществото и държавата са едно тяло, това което се случва се нарича полиорганна недостатъчност. Това изисква системна промяна. Децата виждат всичко това и несъзнателно го имитират. Имаме големи проблеми с насилието към децата в семейството. Много деца са били жертви преди да станат насилници.

Хората са в постоянна самозащита, разцепено им е съзнанието. Вместо да се обединяваме и да решаваме големи въпроси за благосъстоянието си и държавата, ние водим битки един с друг и се избиваме.