Що е красота?

Мириам Кан, художничка:
- Красиво- прошепва посетителката на изложбата, пред огромните, пъстро блестящи акварели. – манадала! цветя… аз се смея: Атомни бомби!? Класически изглеждат сериите от любещи се мъже и жени, които рисувам с голямо удоволствие. жените и мъжете ги намират красиви, защото те са сладострастни. Красиво ми се струва да ставам напълно черна когато при рисуването на жени / животни / растения / пейзажи се валям по пода в черен тебеширен прах.
- Красиво нарисувано!? на изложбата те се приближават плътно до малките пъстри маслени картини, които представят прерисувани от въздушни снимки изгледи на производствени инсталации. –Желаете да узнаете точните имена на тези фабрики? савана ривър, ханфорд, пантекс, циба-гайги / сандоз, швайцерхале, чернобил, щаде, аушвиц, рабта, горлебен, пентагон, йонстън атол, роуд айлънд тест сайт, бикини айлънд, CNN / война в персийския залив? Смутени и нерешителни, ние стоим във вече подреденото помещение на работата „Сараево“, с предимно тънки рисунки на лежащи. щампа: красиви мъртъвци! –или: почти ми е неудобно да правя ценоразпис. – аз: – кой ли пък ще иска да купи нещо такова? – при което и двете избухваме в истеричен кикот.

Джорджето Джуджиаро, дизайнер:
Мисля, че красотата не може да бъде дефинирана; всеки от нас обаче е в състояние да я оцени. Красотата е платоновият идеал, на който се позоваваме всеки път, когато трябва да направим някакво съждение за нещо, или когато сме очаровани от нещо, намиращо се извън нас: било то човешко тяло, произведение на изкуството, духовно постижение или един пейзаж, едно чувство. Някои хора притежават една ясна, като че зададена по природа представа за този идеал. Някои пък култивират тази представа, други я игнорират или задушават, било то чрез стреса на ежедневиет или чрез занемаряване. Какво означава красотата за моята работа? Макар да е невъзможно да се дефинира красотата на един автомобил или някой друг масов продукт, понякога се чувствам очарован от свидетелствата за човешкия талант, от работата на някой майстор, от някой предмет, който е едновременно красив и практичен. И тъй като произхождам от една култура, която е възприела класическия канон (гърците, римляните, Ренесансът), аз съм склонен да свързвам красотата с пропорции и равновесие. Например когато ме привлича лицето на една жена. Нейната красота е свързана с пропорциите на чертите на лицето, на израза, на погледа. Красота откривам и в грижата за детайла и именно затова изисквам от себе си едно ниво на перфектност, което не съществува в този свят и което изобщо не мога да достигна като човешко същество. Тази скрита красота, която в края на краищата ни убягва и въпреки това – като нещо скрито – е налице, води до това, че аз никога не съм напълно удовлетворен от резултатите на работата си; тя винаги ме кара да търся нови задачи, нови посоки. По мое мнение търсенето на красотата и нейните изразни форми е една от най-възвишените цели на човека, но заедно с това и една от най-фрустриращите. И аз вярвам – отново платонически –, че идеалната красота не е някаква химера, а съществува в един свят, който се отваря пред ония, които винаги са се опитвали да я открият напразно в този свят.

Питър Грийнуей, кинорежисьор:
Странно е, че съществува едно негласно споразумение, според което създадените от хората неща, които са нови, не могат да бъдат красиви, докато повечето нови неща, създадени от природата, са автоматично красиви. Съществува едно общо споразумение, според което нещо ново, което е било създадено от човека, трябва да се състои поне от седемдесет процента старо, за да бъде красиво, пак по общо споразумение. Красотата следователно е може би въпрос на познатост, примесена със значителна доза носталгия. Новите сгради, казва консенсусът, не са красиви, те не могат да бъдат красиви. Дайте ни старите, тези стари сгради, които също не са били красиви, когато са били нови, които сега обаче със сигурност са красиви. С красотата никога не се е свързвал особено много риск. Красотата едва ли някога ще бъде класифицирана като Х – разрешена само от 18 години – за такова нещо тя е прекалено много въпрос на съгласие. По-рано мислех, че буквата Х е красива, но междувременно тя получи прекалено много грозни значения. Мислех също, че е красива и буквата Н, но всички тези години, в които тя изглежда като телевизионна антена, вече я разрушиха. Възпитанието поражда канона – независимо от това дали то се провежда на коленете на бабата, в университета или чрез ежедневните агресивни хапчици от MTV.  Буквата А е прекалено агресивна, за да бъде красива. C, Q и G са прекалено недовършени или пък прекалено грижливо изработени. За E и F, K, L, Y пък, с техните отворени краища, изобщо не може да става въпрос. Странно, но за красотата не е необходимо тя да бъде непременно желана, а обратното също е вярно. Помислете например за половите органи. Кой би намерил половите органи красиви, освен може би ония на една орхидея? Но пък е трудно да си представим нещо по-желано от тях. Нищо в буквата I не може да бъде разглеждано като красиво, а J е доста неопределима. P и D са повлияни от подозрението за тумор, което пък прави B да изглежда вечно бременна и затова несъвършена – или прекомерно съвършена. Външните асоциации винаги влияят върху начина на нашето мислене. Буквата М е по-красива от буквата N. Врагът тук е познатостта. Нищо не прави красотата по-повърхностна от познатостта. Помислете само – нищо не може да бъде красиво, ако не притежава висока степен на познатост, но прекалено многото познатост е смъртоносна. По този начин парадоксът захапва собствената си опашка. Парадоксите са красиви без изключения. Предполагам – за да стигна накрая до някаква дефиниция –, че бих клонил към една комбинация от радост без каквото и да е чувство за вина, значителна невинност, свързана с много елегантност и малко духовитост, без съмнение силата да ни трогва и задоволяването на готовността за пожелаване. И все пак носталгията никога не е прекалено далеч. При което всичко това се превръща в рецепта за извъртане. И злобата … също като самата красота … или буквата О, която е най-красивата буква в цялата азбука. Тя свързва симетрията със съвършенството и самодостатъчността. И с един класицизъм. Платоническото О. Може би това отново ни води обратно към половите органи, но по такъв начин, че символът е по-красив от самото нещо.

Адолф Хол, теолог:
Признанието, че моето интелектуално предразположение изобщо не подхожда на вкуса ми, ми се удава не лесно. Какво може да се каже, когато един критично настроен към църквата теолог се разхожда с такова удоволствие из романските, готически и барокови Божи домове в Европа, с техния изискан мирис на старо дърво, тамян и пчелен восък? Когато той си припомня с тъга за латинските богослужения, които по-рано е рецитирал или пял? Отне ми известно време да осъзная, че моят усет за красивото е пред-модерен, поне в своите по-дълбоки пластове, и че той не познава съвременния разрез между религия и естетика. Добре си спомням едно юлско утро в Шартр, когато преди четиридесет години пристъпих в сакристията на катедралата, за да се преоблека за светото богослужение. Стоях в криптата и шепнех пред един олтар, който е бил издигнат преди хиляда години, римския канон от времето на Аларих. Днес все още се колебая да обозначавам тези архаични текстове със същия етикет като една рисунка на Пикасо, едно стихотворение на Рилке, един филм на Фелини. Онова, което ме вълнува най-силно и до днес, чак до сънищата, аз дължа по-скоро на стария Египет, отколкото на хрумванията на ония високо надарени хора, чиито имена придават блясък на днешната културна сцена. Онова, което ми липсва при тях, е облекчаването на личността чрез призоваването на вечно съществуващи връзки между нещата.

Бригите Кронауер, писателка:
Това, че човек не може да се доближи до нея чрез понятия, е част от нейната същност. Красотата №1 всъщност е повърхност, може би дори: лицемерна повърхност. Тя е оная, която просто ни смайва. Красотата №2 ние трябва – със силно собствено участие – първо да открием под една невзрачна външност, например в някое старо женско лице, зеленината покрай някоя автомагистрала и т. н. Тази втората е по-малко привлекателна от първата, но по-уважавана в обществото. Това със сигурност е свързано с гордостта от собствените постижения и задоволството от обуздаването на идеята за красивото в полза на ежедневното. Тук тя е зависима от нашата добра воля и следователно постоянно достъпна за нас. Тя е манипулируема по капиталистически, по социалистически, по феминистки, и може да бъде пропагандирана за художествени и приятелски за човека цели. Също и красотата от първостепенна величина, която незабавно ни прави щастливи (по това тя се разпознава във всяка медия), разбира се не е обективна, нито пък постоянна, добра, истинна – но в момента на най-силното си въздействие, по някакъв чудодеен начин, тя изглежда точно такава. Този признак също е задължителен! Тя е мимолетна, аморална, измамна. Накратко: тя е космическа сила. Тя е чисто и просто онова, което ни прави еуфорични и обещава рай; тя се намира отвъд всички конвенционални добродетели. Без нас, нейните поклонници, тя е може би само една студена звезда. Без нея ние сме най-много една порядъчна буца пръст.

Беноа Манделброт, математик:
Що е красота? Що е изкуство? Тези въпроси ме занимават от шестдесетте години насам, когато открих, че изкуството може да бъде алгоритмично. От решаващо значение е това, че не е необходимо то да отразява нито природата, нито душата на артиста; красотата може да израства и от „кълновете“ на подходящи прости формули. Резултатите – представени чрез един компютър – могат да бъдат изключително сложни; много от тях са красиви по един декоративен начин, дори ослепително красиви. Някои от тези резултати са „фалшификати“ на планини и облаци, някои са напълно абстрактни. Формулата f (z) = z2 + c например произвежда множеството на Манделброт, с неговия непреднамерен лайтмотив (умалени версии на цялото са разпилени навсякъде), а вариациите на всеки лайтмотив се повтарят.
Това множество се носи някъде между крайната подреденост на обичайната геометрия и реалния хаос от форми, в който не може да се разпознаят нито ред, нито структури. Никоя от двете крайности не е красива. Възможно ли е красотата – фигурна или абстрактна – да съществува само в този хребет между пълната липса и излишеството на структурираност? Още предкласическите гърци са вярвали, че красотата е симетричното (тоест хармонично) отношение на отделните части към цялото. Формите, които изследвам аз, са фрактални, което означава, че техните части са повторения на цялото в умален мащаб. Бих очаквал тази форма на симетрия да се окаже прекалено безмилостна, за да бъде красива, но видимостта внушава обратното.

Иво Питанги, козметичен хирург:
Красотата е хармония, израз на хармонията между тялото и душата. Разбира се, всяка раса и култура има своите идеали за красотата, които са подложени на променливостта на времето и модата. И всеки отделен човек има, в съответствие със своя характер и произход, собствена представа за красотата. Чрез това за козметичния хирург са поставени граници; той не е свободен в работата си, не е автономен артист. Колкото и големи знания за хармония и красота да притежава той, козметичният хирург си остава роб на анатомията. Понякога пациентите, които имат нереалистични представи относно моите възможности, забравят това. Онзи, който има нереалистична представа за самия себе си, никога не може да бъде щастлив; такива пациенти аз не оперирам. Но по правило природата не прави големи грешки и малките корекции често носят голям успех. Опитът на моята професия – при което аз не правя голяма разлика между възстановителна и козметична хирургия – ме е научил, че душата на един човек се изразява чрез неговото тяло. Именно разнообразието на външностите е онова, което прави хората толкова необикновени и красиви. Като хирург, който се опитва да поражда външна красота, аз търся същественото у човека – и от това се определя целта на моята работа: да възстановя неговата вътрешна красота.

Жак Сегела, рекламен специалист:
Красотата не съществува. Онова, което има значение, са единствено красотите. Ония, които ни карат да потръпваме – и за щастие това са все по-малко едни и същи красоти. Седемдесетте години бяха ерата на масовото общество, осемдесетте – на консумацията, деветдесетте са тия на „ничието“ общество. Аз, аз и аз. След столетията, в които Мона Лиза, Венера Милоска и Бриджит Бардо определяха универсални идеали, сега идва времето на плуралистичната красота. Демокрацията обхвана естетиката; всекиму – неговите собствени критерии. Златното сечение е за музея, отсега нататък всеки притежава свой собствен мащаб. Не е ли по-добре така? От творенията на Панург, които бяхме, се получиха самотни орли. Да живее гнездото, може би дори кланът, но с масата е приключено. Красотата вече не е тази на тялото, а оная на душата. Значението е по-важно от знака, съдържанието по-важно от формата. Да бъдеш здрав е по-добре от това да бъдеш красив. Да харесваш на себе си е по-добре от това да се харесваш на другите. Големият страх е пред остаряването – не заради броя на годините, а заради накърняването на живота. Накратко, красотата е живот. В нашите въпреки това отчаяни времена има само една рецепта за красота: да се прибави живот към собствените години, а не години към собствения живот. Известна ли ви е тази действителна история? Тя се е случила в Румъния: една млада жена умира, транспортират я в моргата. Към полунощ, какъв ужас, пазачът злоупотребява с нея. Изведнъж мъртвата се пробужда за живот. Шокът е толкова непосилен за сексуалния насилник, че той получава инфаркт и пада. Възкръсналата се обажда на родителите си, които от своя страна се обаждат в полицията. Полицията пристига половин час по-късно на местопрестъплението – или мястото на чудото, в зависимост от гледната точка. Родителите отново имат детето си, полицията разтърсва пазача и, за всеобщо слисване, той идва на себе си. Арестуват го. На следващата сутрин младата жена идва в полицейското управление и оттегля обвинението, повдигнато от родителите й. „Как бих могла“, казва тя, „да гледам как отива в затвора човекът, който ми върна живота?“ Не е ли това една красива история? Нали ви казах, красотата е живот.

Жанлу Сиеф, фотограф:

„Младостта е едно душевно състояние“, написа веднъж Стравински. Мисля, че същото се отнася и до красотата, защото не канонът на античността е онзи, който може да я дефинира. Както и чувството за хумор, красотата е крехка като сапунен мехур – и всеки опит тя да бъде дефинирана, я разрушава невъзвратимо. Перфектните форми са скучни, защото често са неодушевени, а някои хора, за които се казва, че са „грозни“, ми се струват красиви, защото погледът им изразява тяхното вътрешно богатство. „Смъртта и вулгарността са единствените неща, които не могат да се обяснят“, каза Оскар Уайлд, но той би могъл да добави към тях и красотата, защото тя също е една необяснима тайна, която не може да бъде определена достатъчно чрез външната форма. Красотата на една жена: това е ароматът на лятото върху едно рамо; един поглед в сумрака; един корем, който диша в забравена нощ, в която внезапно луната е била покрита от облак; малкото момиче, което се страхува от тъмнината и се сгушва зад плюшеното си мече – а после цял живот ще се опитва да го открие отново у мъжете, които ще се смеят, без да могат да разберат. Всички поети са възпявали една идеална, приказна, несъществуваща красота, в лудешката надежда да я пробудят за живот, защото не са я срещали. Всички те са умрели, без да я намерят, и една от най-красивите дефиниции за красотата принадлежи на Марсел Пруст: това е „частичното допълнение, което нашата превъзбудена от съжаление фантазия добавя към фрагментарното видение на една отминаваща жена.“

Даниел Вебер, NZZ Folio, Швейцария

по списание "Либерален преглед"