Триста дни война! Нужна ни е победа, а не дата

Разбира се, бих искала да се случи по-бързо. Не става въпрос за свикване с войната, въпреки че и това го има. 24 февруари се проточи безкрайно дълго, като кошмар.

Всеки час оттогава цяла Украйна избухва, гори, загива от ракети, бомби, снаряди в очакване: световни лидери, руското гражданско общество, някаква извънземна цивилизация (подчертайте, ако е подходящо) да са на път да разтърсят Кремъл по подходящ начин и кошмарът да приключи както е започнал.Първата седмица беше достатъчна за преструктуриране на съзнанието: световните лидери се страхуват от Третата световна война, затова чакат, преценяват доколко Украйна е готова да се съпротивлява, дали наистина се нуждае от независимост.

Теориите за наличието на активна извънземна цивилизация, както и за активно руско гражданско общество, не се потвърдиха. За сметка на това убедителен се оказа колективният Путин в танковете със знака „Z“, в демоничен телевизор и в имперската готовност на хората да „отнемат земите“ и „наказват гербовете“. По-нататък реалността започва да се възприема като наука – изключително трудна, травматична, но необходима за тези, които свързват бъдещето си само с Украйна.

Оттук и безпрецедентният брой доброволци – бойци от силите за териториална отбрана, доброволческото движение, общият триумф в момента на освобождаването от руската окупация на следващото селище, съпротивата срещу предизвикателствата, които съпътстват войната, когато липсата на светлина, вода, отопление, комуникации бяха добавени към обстрела. От личен опит ще ви кажа: съвсем различни неща са да работиш на война (в моя случай говорим за журналистика) и да живееш плюс работа на война.От 2014 г. съм в командировка в зоната на контролираните фронтови територии на Донецка и Луганска области.

Един от най-упоритите (защото е един от първите?) спомени е за Дебалцево в началото на февруари 2015 г., преди руската армия да затвори украинските части в „котела“. Черен сняг, примесен с пръст на дъното на ров. Ято гарвани хвърчат около топола с отрязан като нож връх. Двуетажна тъмна къща със счупен покрив. Самоходна артилерийска установка, лае тъпо и смъртоносно. Улиците са мъртви, никой не се мярка. В градския съвет безкрайно умореният кмет на име Папайоану, който току-що беше изпратил последния конвой от микробуси за евакуация с бели чаршафи като знамена за примирие, вече няма желаещи, пита в празнотата, без да се надява на отговор: „Как да погребе мъртвите? Закараха го в нашия гараж, поне е добре, студено е ... ”Таксиметровият шофьор, когото успяхме да убедим за двойна тарифа в Краматорск, е нервен: „Хей, да се върнем, ще стане беля! На верандата на управлението на завода, все още сталинска сграда, с колони, има група хора в тъмното. Мъжете пушат, жените току-що станаха, за да дишат: единственото надеждно мазе, където можете да се скриете от бомбардировката. Тичам към тях от колата – с бронежилетка с надпис „Преса“, с каска, с диктофон. Питам първото, което ми идва наум: - Защо не си тръгваш? — И къде да отида? — крещи й право в лицето петдесетгодишна жена. Кой има нужда от нас? Къщата е разрушена, живеем в плевня. Ще ни вземете ли в апартамента си в Киев? Е, ще направиш ли? Точно сега ще продължа ... Мълчиш ли? За да загинете всички, дяволи проклети!“ Шофьорът натиска клаксона.

Оттеглям се. Няколко часа по-късно седя в Краматорск във вагона на високоскоростния влак Intercity: кондуктори в маркови дрехи, Wi-Fi, сервитьори доставят колички с кисело мляко, закуски, сандвичи. Във вагона пътуват и няколко военни - явно на ротация. Единият веднага заспа, другият твърде дълго и силно (последиците от удар от снаряд?) говори по телефона. Съседът трепва. Разбирам всичко, но не можете да го направите така ... Шест часа и сте в Киев. Дебалцево изчезна в мрака като лош сън. Триста дни направиха това, което осем години не успяха: войната престана да изглежда като местна катастрофа, която, ако желаете, може да бъде пренебрегната.

Русия спря да играе „третата страна на въоръжения конфликт“, „трудният партньор“ и така нататък - показа ръцете си, целите в кръв.

Украинските военни се превърнаха в идоли.

И прословутите шест ръкостискания вече не са необходими, за да се намери семейство, в което един от роднините се е сражавал в посока Изюм или е освободил Херсон. Всички са заедно.Огромни маси от хора, се движат из страната (за бежанците, които приема Европа и по-нататък навсякъде, по принцип премълчавам). Но се появи изненадваща тенденция. Вие идвате от Киев, където след атаките срещу инфраструктурата няма ток, вода и топлина, пишете за Одеса, където по същите причини няма всичко изброено и чувате: „Харков страда, ние имаме все още мъничко!“ В Харков на свой ред се притесняват за Херсон: „Русский мир“ им отмъщава, че се съпротивляват!“, а херсонци питат за Бахмут: „Господи, да можехме да устоим! Ще издържат ли?"

Пиша тези редове на моя телефон, който е свързан към празен power bank, на светлината на челник и използвам котка да ме топли.

Сирената за въздушна атака в чест на 300-ия ден от войната днес в Киев не прозвуча, но нощта все още предстои. Между другото, ето статистиката от приложението Kyiv Digital. По време на военното положение в столицата на Украйна имаше 625 въздушни тревоги, а продължителността им достигна 675 часа и 9 минути. Да, станахме фаталисти: след такива промени победата на Украйна е неизбежна!

Олга Мусафирова

Киев