Само седмица по-рано София беше разтърсена от масови протести под надслов „Оставка! Тук не е Москва!“, провокирани от заявките на Радев в парламента, че България ще наложи вето върху нови европейски санкции с аргумент за защита на рафинерията в Бургас.
За западните съюзници това се интерпретира като разколебаване на евроатлантическата линия. За Реджеп Тайип Ердоган обаче картината изглежда различно – не като проблем, а като предвидим и дори удобен прагматизъм.
Клубът на „не-ястребите“ в НАТО
Ердоган отдавна е майстор на геополитическото балансиране. Турция е член на НАТО с втората по големина армия в Алианса, но същевременно не участва в санкциите срещу Русия, поддържа активни икономически канали с Москва и поддържа отворени директни дипломатически и енергийни връзки.
На този фон Радев не изглежда като отклонение, а като добре познат тип лидер – част от своеобразен клуб на „не-ястребите“ в НАТО. За Анкара това означава партньор, който споделя няколко ключови логики на поведение.
Първо, отношението към Черно море. Радев многократно е изразявал скептицизъм към засиленото военно присъствие на НАТО в региона, което се вписва в турската концепция за Черно море като зона на регионален баланс, регулиран от Конвенцията от Монтрьо, а не като пространство за доминация на външни сили.
Другата тема е свързана с икономическия и енергиен прагматизъм. В този контекст се поставят както турските проекти с Русия, така и българските енергийни договорености, включително споразумението с „Боташ“, което в България периодично поражда политически дебат за дългосрочните финансови ангажименти и степента на използване на договорения капацитет.
Удобното мълчание зад затворени врати
Фактът, че Ердоган прие именно българския премиер за двустранна среща преди срещата с генералния секретар на НАТО Марк Рюте, има и своята символика. В дипломатически план това представлява жест на видима легитимация – сигнал, че Анкара възприема Радев като стабилен и предвидим събеседник в момент на вътрешнополитически натиск в София.
В замяна Турция получава нещо също толкова важно – предвидим съсед. Докато други източноевропейски държави като Полша и балтийските страни настояват за по-твърда и конфронтационна линия спрямо Русия, България в тази конфигурация се очертава като буферна зона на умереност. За Анкара това е стратегически комфорт – по-изгодно е срещу себе си да има партньор, който балансира, отколкото такъв, който настоява за ескалация.
Критичният парадокс е ясен: докато част от българското общество вижда в подобна политика риск от изолация от Запада, в Анкара тя се чете като гаранция за предвидимост. Именно тази предвидимост превръща Радев в удобен събеседник за Ердоган.
В този смисъл вътрешните напрежения около неговата политика не се възприемат като слабост, а като функционален елемент – фактор, който го прави по-зависим от регионални баланси и по-склонен към прагматични договорености зад затворени врати в „Бештепе“.
