48|
61009
|05.01.2016
МИНАЛО
100 години от рождението на армейски генерал Добри Джуров
На 5 януари се навършват 100 години от рождението на армейски генерал Добри Джуров.За много хора той е най-добрият военен министър на България в последните сто години. За други е един от добрите партизански командири. За трети - комунист и член на Политбѝюро. За четвърти - превратаджия на 10 ноември.
Историята може би след време ще даде най-точна оценка на армейски генерал Добри Джуров. А сега ви предлагаме едно интервю с дъщеря му професор Аксиния Джурова:
- През 2016 г. ще отбележим сто години от рождението на вашия именит баща, армейски генерал Добри Джуров. Какво бихте искали да припомните за него днес, от дистанцията на времето?
- Спомените ми за него в ранното детство са много оскъдни, защото той или отсъстваше от къщи, или се прибираше късно, когато ние с братята ми бяхме вече заспали. Спомням си как в Сливен, един от многобройните ни пристани в периода 1947-1956 г., в неделя на обед отивахме до казармата, където беше и щабът на армията, и го чакахме да се приберем в къщи заедно. Той се чувстваше добре сред войниците, по-късно разбрах защо майка казваше, че татко е бил роден за военен. Аз смятам, че той имаше и още една голяма страст – историята и географията. Последната вероятно бе резултат от самата професия – познаваше всяка река, планини, върхове, села и паланки и държеше и ние да ги знаем. Като пътувахме с него, през цялото време ни изпитваше и не дай си боже нещо да сме забравили. Историята не само я познаваше, но и докрай четеше и се интересуваше от книгите, които излизаха, като в по-напреднала възраст коментираше понякога с мен отделни събития. Беше строг, но справедлив, каляваше ни непрекъснато да издържаме на студ, нещо, което лично трудно постигах, обожаваше футбола и спорта въобще. Имаше много строг, спартански режим – ставаше сутрин рано, можеше да си свериш часовника по него, тичаше на стадиона, по-късно започна да играе тенис, правеше дълги планински преходи с нас и с випускниците от армията и като си помисля само как тогава нямаше тези дрехи, се чудя как не сме били непрекъснато болни. Не даваше да се оплакваме, дори и нещо да ни боли. Обичаше в малките часове, в които си беше в къщи, да играе с нас – да се борим, да свири на хармоника и дудук. Татко беше спартанец и съм благодарна за начина, по който ни възпита и подготви за изпитания, каквито животът не ни спести, наравно с радостите.
- Малцина знаят, че той е учил в семинарията. В какво вярваше баща ви – освен в светлите идеали, които определиха съдбата му на борец?
- Като сирак от войната татко, както и други деца на загинали бащи по време на Първата световна война, е имал привилегията да учи в семинарията. За мен това беше един от много ползотворните периоди в неговото оформяне, не само по линия на знания и на една богата лексика, с която той, смея да твърдя, се отличаваше, но и заради етичните и морални добродетели, които по-късно пренесе вкъщи. Както вече споменах, татко е израснал сирак, на два пъти след загубата на първия си баща е имал бащи, които също са починали – единият в 1923 г., другият в 1943 г. Живял е, и докрай живееше, в разбирателство със своите още 9 братя и сестри – доведени, родени и преродени – и тази съдба, а по-късно и участието му в съпротивата срещу фашизма, е дооформило неговия стоицизъм и борбеност. В какво вярваше татко? В идеала за един по-добър и справедлив живот, живот без бедност и мизерия, живот с идеали. За него един от редките моменти, в които го видях да се срине, бе, когато видя негови бивши офицери, които той имаше като свои деца, да ровят в кофите за боклук, и когато видя с очите си развала на българската армия, на която посвети живота си. И още нещо, татко не обичаше насилието, била съм свидетел на неговите реакции при различни кризи, винаги казваше, че насилието и оръжието са последното средство, което трябва да се използва за решаването на проблемите, т.е. към него трябва да се прибягва тогава, когато всички останали средства са изчерпани.
- Някъде казвате, че с братята ви сте възпитавани в липса на чувство за страх. Как ставаше това?
- Не помня татко да е проявявал пред нас страх, това ни помогна и ние да си изградим бариери срещу него, да не потънем в страха в моменти на изпитания. Но в моето детство, в което съм се оформила, страховете не дебнеха от всеки ъгъл, както сега. От какво можеше тогава да те е страх? От непознато куче на улицата? От горски духове, за които си говорихме в детските лагери през лятото, на които ни изпращаха още на 4-5 годинки, от лоши хора с извратени навици, които тогава бяха малцина? Ние живеехме в своеобразен природен рай, играехме до насита на улицата, но като че ли не сме го осъзнавали тогава. Сега можеш ли да оставиш детето си или внучето само да отиде на училище, с колко ключа се заключваш, какво те дебне на улицата от профучаващите коли, какво ти предлага екранът на телевизията, интернет, фейсбук – насилие и опасности. Не мога да виня децата, че ги е страх от тъмното, че за тях смъртта е ежедневие, която свикваш от малък да гледаш равнодушно от екрана. Моето поколение имаше много по-стабилни ориентири – морални, етични, идеологически – добри или лоши. За нас страстта за знание, за откриване на нови светове, за споделяне и приятелство, страстта за живот бе много по-силна. Ние вярвахме, че красотата ще спаси света и сега ми се иска да остана повече в плен на красивото, отколкото да споделям ироничния скепсис на голяма част от интелигенцията - предпочитам да остана в света на утопията вместо на смазващата реалност.
- Бихте ли споделили накратко за семейството ви – за майка ви, която написа вълнуваща книга за миналото, за съпруга, за децата...?
- Може би този утопизъм, граничещ с иреалност, съм наследила от майка, която имаше влечение към литературата и е един много добър разказвач. Тя е причина първо да завърша българска филология в София и след това изкуствознание в Москва, а влечението към изкуството на Средновековието дължа на татко. В малкото щастливи свободни дни той ни водеше по манастирите, даже сме и пренощували там и той винаги си откриваше по някой съученик от Семинарията. А когато татко учеше във втората си академия в Москва, ни беше направил план кои музеи и забележителности трябва да посетим и това неминуемо възбуди в мен интереса към изкуството. Често са ме питали защо се занимавам със средновековно и съвременно изкуство. Аз растях като доста опърничаво дете и с татко, с когото ми се струва, че по характер много си приличахме, спорехме до край. Като повечето от децата обичах да споря, да не ме убеждават, а сама да стигна до истината, въобще никога не съм имала желание да се движа по течението. Има един стих от един от най-големите за мен български поети – Николай Кънчев, с когото имах късмета да уча в Университета, който ми е любим:
Когато не вървят добре нещата,
аз никога не си кривя душата
дори да трябва
за бастун на Бога.
А за мен призванието на изкуството е да оперира човешкото око от катаракта, която му пречи да види красотата на света. В случая перефразирам Андре Малро. Дано не прозвучи отново утопично на фона на света, който се оголи в своята крайна грозота – тероризма, но нали трябва да се уповаваме на надеждата, че все пак не може да продължим да вървим в посоката, в която се движим днес – солидарност само на базата на интереса и да забравим, че съществува и духовно пространство, което загърбихме.
С мъжа ми – Георги Христов, се срещнахме на стадион “Левски” във физкултурния салон. Той беше войник, а аз бях ученичка и играех гимнастика. Приятелството ни прерасна в брак, от който тази година чествахме 50 години, заедно с двете ми деца и внуците. Имах късмета да направя правилния избор за другар в живота – балансиран, устойчив в изпитанията, с една дума да държи „исото“, така необходимо при моя доста по-експанзивен характер.
- Какво е за вас изкуството – бягство от суровата действителност, опит да направите света по-добър или просто да придадете смисъл на живота си?
-Аз не бягам от живота с изкуството, дори не смятам, че с тези занимания си създавам един, паралелен на реалния, лъжовен свят. Може да прозвучи демоде, но за мен основното призвание на изкуството е и да се занимава със смисъла на живота, със съдбата на човека. Затова смятам, че ако „изкуството не може само да спаси света“,
поне може да му посочи път и изход от опасната реалност, която е зейнала пред нас.
- Не мога да не ви попитам, защо мълчи интелигенцията ни, защо не се чува нейният глас – България е на дъното, сякаш е преживяла война, а нейното поведение е, меко казано, конформистко?
- Интелигентността е голяма отговорност и тя често носи огромна самота. Но именно защото тя е преди всичко отговорност, трудно приемам новата роля днес на интелектуалците, които се изживяват като политически гурута. Интелектуалецът би трябвало да е водач, който е готов да жертва всичко в името на идеята, независимо каква е тя. Имам усещането, че интелигентният човек сега е по-комплексиран отпреди 2-3 десетилетия. Липсва му като че ли самочувствието на културен авторитет, трудно се ориентира в новата демагогска демокрация, или не иска?!
- Не ви ли изкушава понякога мисълта да влезете в политиката, за да се опитате да промените нещо в този нерадостен български пейзаж?
-Не съм имала изкушения да се занимавам с политика, макар че всеки от нас на своето работно място и в своята професия, и с поведението в живота, прави политика. Аз съм директна и често безпардонна, а това поведение не е присъщо на политиците, камо ли на безглаголното им говорене.
- Бихте ли описали в едри щрихи един ваш работен ден? С какво се занимавате в момента?
- Денят ми минава в работа. За съжаление, след като на млади години, когато се занимавах с балет и спорт, прекъснах да правя това, и след като съм работохолик, извън семейните ангажименти се срещам или с колегите от Центъра за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“ (в момента съм председател на фондацията „Елена и Иван Дуйчеви“), или с художници, с които през годините ме свързва приятелство. Вечерите съм по изложби, на концерти, с приятели, с децата или внуците, с които ми е особено приятно. Те са и моята надежда, защото са любознателни, обичат компютрите, но и книгите, интересуват се от света и това какво се случва в него и може да ви е странно, но и от това кое е истина и неистина, добро или зло. Това не е ли оптимистично? И въпреки че се занимавам с изкуството на миналото, не съм от тези, които се вторачват само в него. Интересуват ме много промените в хората, в обществото, в загубата на идеологиите и появата на утопии. Напълно съзнавам, че не съм в годините, в които си мислех, че мога да обгърна света, нито в годините, когато си го представях като една голяма библиотека, след като виждам и страдам от изкорубените къщи в оределите села, от мизерията, в която са изпаднали не само пенсионерите, от бездомниците, от ежедневното нарушаване на личното пространство на отделния човек чрез средствата за масова информация и фейсбук и въпреки това вярвам, че ще осъзнаем нашата отговорност и ще престанем да изтощаваме обществото и себе си. Не можем да си позволим точно такъв свят да оставим на поколенията след нас. Знаете ли, моята баба е от Кукуш (Килкис), дядо ми от село Пътеле (Св. Пантелеймон) от Северна Гърция, прадядо ми е от Корча, Албания. Моята баба почина на над 90 години (през 1991 г.) и последното й изречение бе: „Дано никога повече няма бежанци на Балканите“ – войната в бивша Югославия бе вече започнала. Майка, която сега е на 96 години, все още се интересува от всичко, което става у нас и по света. Преди години я поощрих да напише разказа за своя живот и род като семейна хроника, за да не се загуби паметта и да не настъпи забрава при следващите поколения. В този неин разказ лайтмотивът е драматичната съдба на тези наши Балкани, в които спомените живеят дълго. Както става ясно, аз съм против това да останем само в спомена, но би трябвало да проявим мъдрост да го преживеем и да вървим напред. За мен специално този неин разказ е важен именно с посланието си: защо отново всичко се повтаря и възможно ли е решението на тази трагична повторяемост да е винаги извън нас. Аз поне не бих искала да е така.
Наборе.бг
- През 2016 г. ще отбележим сто години от рождението на вашия именит баща, армейски генерал Добри Джуров. Какво бихте искали да припомните за него днес, от дистанцията на времето?
- Спомените ми за него в ранното детство са много оскъдни, защото той или отсъстваше от къщи, или се прибираше късно, когато ние с братята ми бяхме вече заспали. Спомням си как в Сливен, един от многобройните ни пристани в периода 1947-1956 г., в неделя на обед отивахме до казармата, където беше и щабът на армията, и го чакахме да се приберем в къщи заедно. Той се чувстваше добре сред войниците, по-късно разбрах защо майка казваше, че татко е бил роден за военен. Аз смятам, че той имаше и още една голяма страст – историята и географията. Последната вероятно бе резултат от самата професия – познаваше всяка река, планини, върхове, села и паланки и държеше и ние да ги знаем. Като пътувахме с него, през цялото време ни изпитваше и не дай си боже нещо да сме забравили. Историята не само я познаваше, но и докрай четеше и се интересуваше от книгите, които излизаха, като в по-напреднала възраст коментираше понякога с мен отделни събития. Беше строг, но справедлив, каляваше ни непрекъснато да издържаме на студ, нещо, което лично трудно постигах, обожаваше футбола и спорта въобще. Имаше много строг, спартански режим – ставаше сутрин рано, можеше да си свериш часовника по него, тичаше на стадиона, по-късно започна да играе тенис, правеше дълги планински преходи с нас и с випускниците от армията и като си помисля само как тогава нямаше тези дрехи, се чудя как не сме били непрекъснато болни. Не даваше да се оплакваме, дори и нещо да ни боли. Обичаше в малките часове, в които си беше в къщи, да играе с нас – да се борим, да свири на хармоника и дудук. Татко беше спартанец и съм благодарна за начина, по който ни възпита и подготви за изпитания, каквито животът не ни спести, наравно с радостите.
- Малцина знаят, че той е учил в семинарията. В какво вярваше баща ви – освен в светлите идеали, които определиха съдбата му на борец?
- Като сирак от войната татко, както и други деца на загинали бащи по време на Първата световна война, е имал привилегията да учи в семинарията. За мен това беше един от много ползотворните периоди в неговото оформяне, не само по линия на знания и на една богата лексика, с която той, смея да твърдя, се отличаваше, но и заради етичните и морални добродетели, които по-късно пренесе вкъщи. Както вече споменах, татко е израснал сирак, на два пъти след загубата на първия си баща е имал бащи, които също са починали – единият в 1923 г., другият в 1943 г. Живял е, и докрай живееше, в разбирателство със своите още 9 братя и сестри – доведени, родени и преродени – и тази съдба, а по-късно и участието му в съпротивата срещу фашизма, е дооформило неговия стоицизъм и борбеност. В какво вярваше татко? В идеала за един по-добър и справедлив живот, живот без бедност и мизерия, живот с идеали. За него един от редките моменти, в които го видях да се срине, бе, когато видя негови бивши офицери, които той имаше като свои деца, да ровят в кофите за боклук, и когато видя с очите си развала на българската армия, на която посвети живота си. И още нещо, татко не обичаше насилието, била съм свидетел на неговите реакции при различни кризи, винаги казваше, че насилието и оръжието са последното средство, което трябва да се използва за решаването на проблемите, т.е. към него трябва да се прибягва тогава, когато всички останали средства са изчерпани.
- Някъде казвате, че с братята ви сте възпитавани в липса на чувство за страх. Как ставаше това?
- Не помня татко да е проявявал пред нас страх, това ни помогна и ние да си изградим бариери срещу него, да не потънем в страха в моменти на изпитания. Но в моето детство, в което съм се оформила, страховете не дебнеха от всеки ъгъл, както сега. От какво можеше тогава да те е страх? От непознато куче на улицата? От горски духове, за които си говорихме в детските лагери през лятото, на които ни изпращаха още на 4-5 годинки, от лоши хора с извратени навици, които тогава бяха малцина? Ние живеехме в своеобразен природен рай, играехме до насита на улицата, но като че ли не сме го осъзнавали тогава. Сега можеш ли да оставиш детето си или внучето само да отиде на училище, с колко ключа се заключваш, какво те дебне на улицата от профучаващите коли, какво ти предлага екранът на телевизията, интернет, фейсбук – насилие и опасности. Не мога да виня децата, че ги е страх от тъмното, че за тях смъртта е ежедневие, която свикваш от малък да гледаш равнодушно от екрана. Моето поколение имаше много по-стабилни ориентири – морални, етични, идеологически – добри или лоши. За нас страстта за знание, за откриване на нови светове, за споделяне и приятелство, страстта за живот бе много по-силна. Ние вярвахме, че красотата ще спаси света и сега ми се иска да остана повече в плен на красивото, отколкото да споделям ироничния скепсис на голяма част от интелигенцията - предпочитам да остана в света на утопията вместо на смазващата реалност.
- Бихте ли споделили накратко за семейството ви – за майка ви, която написа вълнуваща книга за миналото, за съпруга, за децата...?
- Може би този утопизъм, граничещ с иреалност, съм наследила от майка, която имаше влечение към литературата и е един много добър разказвач. Тя е причина първо да завърша българска филология в София и след това изкуствознание в Москва, а влечението към изкуството на Средновековието дължа на татко. В малкото щастливи свободни дни той ни водеше по манастирите, даже сме и пренощували там и той винаги си откриваше по някой съученик от Семинарията. А когато татко учеше във втората си академия в Москва, ни беше направил план кои музеи и забележителности трябва да посетим и това неминуемо възбуди в мен интереса към изкуството. Често са ме питали защо се занимавам със средновековно и съвременно изкуство. Аз растях като доста опърничаво дете и с татко, с когото ми се струва, че по характер много си приличахме, спорехме до край. Като повечето от децата обичах да споря, да не ме убеждават, а сама да стигна до истината, въобще никога не съм имала желание да се движа по течението. Има един стих от един от най-големите за мен български поети – Николай Кънчев, с когото имах късмета да уча в Университета, който ми е любим:
Когато не вървят добре нещата,
аз никога не си кривя душата
дори да трябва
за бастун на Бога.
А за мен призванието на изкуството е да оперира човешкото око от катаракта, която му пречи да види красотата на света. В случая перефразирам Андре Малро. Дано не прозвучи отново утопично на фона на света, който се оголи в своята крайна грозота – тероризма, но нали трябва да се уповаваме на надеждата, че все пак не може да продължим да вървим в посоката, в която се движим днес – солидарност само на базата на интереса и да забравим, че съществува и духовно пространство, което загърбихме.
С мъжа ми – Георги Христов, се срещнахме на стадион “Левски” във физкултурния салон. Той беше войник, а аз бях ученичка и играех гимнастика. Приятелството ни прерасна в брак, от който тази година чествахме 50 години, заедно с двете ми деца и внуците. Имах късмета да направя правилния избор за другар в живота – балансиран, устойчив в изпитанията, с една дума да държи „исото“, така необходимо при моя доста по-експанзивен характер.
- Какво е за вас изкуството – бягство от суровата действителност, опит да направите света по-добър или просто да придадете смисъл на живота си?
-Аз не бягам от живота с изкуството, дори не смятам, че с тези занимания си създавам един, паралелен на реалния, лъжовен свят. Може да прозвучи демоде, но за мен основното призвание на изкуството е и да се занимава със смисъла на живота, със съдбата на човека. Затова смятам, че ако „изкуството не може само да спаси света“,
поне може да му посочи път и изход от опасната реалност, която е зейнала пред нас.
- Не мога да не ви попитам, защо мълчи интелигенцията ни, защо не се чува нейният глас – България е на дъното, сякаш е преживяла война, а нейното поведение е, меко казано, конформистко?
- Интелигентността е голяма отговорност и тя често носи огромна самота. Но именно защото тя е преди всичко отговорност, трудно приемам новата роля днес на интелектуалците, които се изживяват като политически гурута. Интелектуалецът би трябвало да е водач, който е готов да жертва всичко в името на идеята, независимо каква е тя. Имам усещането, че интелигентният човек сега е по-комплексиран отпреди 2-3 десетилетия. Липсва му като че ли самочувствието на културен авторитет, трудно се ориентира в новата демагогска демокрация, или не иска?!
- Не ви ли изкушава понякога мисълта да влезете в политиката, за да се опитате да промените нещо в този нерадостен български пейзаж?
-Не съм имала изкушения да се занимавам с политика, макар че всеки от нас на своето работно място и в своята професия, и с поведението в живота, прави политика. Аз съм директна и често безпардонна, а това поведение не е присъщо на политиците, камо ли на безглаголното им говорене.
- Бихте ли описали в едри щрихи един ваш работен ден? С какво се занимавате в момента?
- Денят ми минава в работа. За съжаление, след като на млади години, когато се занимавах с балет и спорт, прекъснах да правя това, и след като съм работохолик, извън семейните ангажименти се срещам или с колегите от Центъра за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“ (в момента съм председател на фондацията „Елена и Иван Дуйчеви“), или с художници, с които през годините ме свързва приятелство. Вечерите съм по изложби, на концерти, с приятели, с децата или внуците, с които ми е особено приятно. Те са и моята надежда, защото са любознателни, обичат компютрите, но и книгите, интересуват се от света и това какво се случва в него и може да ви е странно, но и от това кое е истина и неистина, добро или зло. Това не е ли оптимистично? И въпреки че се занимавам с изкуството на миналото, не съм от тези, които се вторачват само в него. Интересуват ме много промените в хората, в обществото, в загубата на идеологиите и появата на утопии. Напълно съзнавам, че не съм в годините, в които си мислех, че мога да обгърна света, нито в годините, когато си го представях като една голяма библиотека, след като виждам и страдам от изкорубените къщи в оределите села, от мизерията, в която са изпаднали не само пенсионерите, от бездомниците, от ежедневното нарушаване на личното пространство на отделния човек чрез средствата за масова информация и фейсбук и въпреки това вярвам, че ще осъзнаем нашата отговорност и ще престанем да изтощаваме обществото и себе си. Не можем да си позволим точно такъв свят да оставим на поколенията след нас. Знаете ли, моята баба е от Кукуш (Килкис), дядо ми от село Пътеле (Св. Пантелеймон) от Северна Гърция, прадядо ми е от Корча, Албания. Моята баба почина на над 90 години (през 1991 г.) и последното й изречение бе: „Дано никога повече няма бежанци на Балканите“ – войната в бивша Югославия бе вече започнала. Майка, която сега е на 96 години, все още се интересува от всичко, което става у нас и по света. Преди години я поощрих да напише разказа за своя живот и род като семейна хроника, за да не се загуби паметта и да не настъпи забрава при следващите поколения. В този неин разказ лайтмотивът е драматичната съдба на тези наши Балкани, в които спомените живеят дълго. Както става ясно, аз съм против това да останем само в спомена, но би трябвало да проявим мъдрост да го преживеем и да вървим напред. За мен специално този неин разказ е важен именно с посланието си: защо отново всичко се повтаря и възможно ли е решението на тази трагична повторяемост да е винаги извън нас. Аз поне не бих искала да е така.
Наборе.бг
Моля, подкрепете ни.
Реклама / Ads
КОМЕНТАРИ
Реклама / Ads
