Априлското въстание - епопея, пълна с геройство и срам

Преди 135 години, на 20 април (1 май) 1876 година, избухва Априлското въстание в поробена България. Това е въстанието, което показа на света, че на Балканите има народ, който жадува свободата си от векове и който е решен с цената на всичко да я постигне.

След неуспехите на Нишкото, Старозагорското и други по-малки въстания в България през 80-те години на 19 век, обстановката в страната оставала напрегната, основният въпрос, който стоял за разрешаване бил Източният въпрос. Български революционни дейци се събрали в Гюргево през есента на 1975 година, където основали Гюргевския централен комитет. Там били Н. Обретенов, Ст. Заимов, П. Волов, Хр. Караминков, Г. Апостолов, Г. Икономов, Г. Измирлиев–Македончето и др. Основният въпрос, който се разисквал, бил да се изработи план за въстание в България, като спорили за началната дата 1 май или 11 май 1876 година.

Страната била разделена на 4 революционни окръга, начело на подготовката за въстание били избрани апостоли, които били подпомагани от помощници. В І Търновски революционен окръг за апостол бил избран Ст. Стамболов, а за помощници – Георги Измирлиев–Македончето, Хр. Караминков и др.; във ІІ Сливенски революционен окръг апостол бил Иларион Драгостинов с помощници Георги Обретенов и Стоил Войвоза; ІІІ Врачански революционен окръг се оглавявал от Ст. Заимов с помощници Н. Обретенов, Г. Апостолов и Н. Славков; ІV Пловдивски революционен окръг, наричан по-късно Панагюрски, бил въглавяван от Панайот Волов с помощници Георги Бенковски, Георги Икономов и др.

Целта била апостолите да обхванат цялата страна, но в действителност между отделните окръзи имало големи празнини. Липсвало и достатъчно оръжие – предвиждало се да бъдат разоръжени някои гартнизони, за да се снабдят въстаниците с оръжие. Имало идея да бъдат опожарени някои градове, за да се предизвика суматоха в турските власти, освен това въстаниците възнамерявали да прекъснат и железопътната линия Одрин – Бельово.

През януари 1876 година дейците на Гюргевския комитет преминали замръзналия Дунав и се отправили към своите революционни окръзи, за да организират въстанието, като най-голямата грижа на апостолите била доставката на оръжия и барут. Подготовката, обаче, в различините окръзи не вървяла ритмично и еднакво.

Междувременно било ушито и знамето на въстанието, което било от едната страна червено, а от другата – зелено. На него учителката Райна Попгиоргиева извезала „Свобода или смърт”, а на другата страна лъв, който тъпче полумесец.




Райна Попгеоргиева Футекова

На 14 април (28) 1876 година в местността Оборище край Панагюрище се събрали делегати от всички революционни окръзи, които докрладвали за подготовката на въстанието. На това първо българско Народно събрание се решило да се вдигне повсеместно въстание на 1 май 1976 година, за център на въстаниеито бил определен град Панагюрище.

Предателство предопределило по-ранното избухването на Априлското въстание. На 20-ти април Каблешков, начело на двадесет свои другари, се противопоставил на арестуването си и обявил въстанието с биене на камбаната в Копривщица и изпратил с нарочни куриери историческото „Кърваво писмо” до ръководителите на революционния окръг в Панагюрище, с което ги призовавал да обявят незабавно въстание. Така и станало, Бенковски незабавно обявил бунта, въоръженият народ ликвидирал местната турска власт, било разпространето Възвание за обявяване на въстанието.

Вестта за бунта се разпространявала мълниеносно – въстанали Стрелча, Клисура, Мечка, Поибрене, Мухово, Перущица, Брацигово, Брестовица, Батак...Сам Бенковски повел конна чета, която достигнала над 200 души, и която народът нарекъл Хвърковатата чета.

Въстаниците водели непрекъснати боеве с турската армия и башибозуците, започнали да губят освободените селища, турските войски избивали всички – без разлика на пол и възраст. В Перущица на 2 (14) май последните въстаници, заедно с жените и децата, се отбранявали в църквата „Св. Архангел”, където малко преди тя да бъде превзета Кочо Чистеменски и Спас Гинев убили жените и децата си, а след това и себе се, за да не попаднат живи в ръцете на турците. Останалите живи българи били изклани, а градчето опожарено.

На 4 (16) май бил превзет и Батак, жителите му били изклани, а градът – опожарен. Последният пристан на въстанието бил град Брацигово – той бил превзет без бой на 7 (19) май, тъй като било постигнато споразумение с Хасан паша да не се пали градчето и да не се избиват жителите му. Падането на Брацигово бил последният епизод на славната Априлска епопея в ІV революционен окръг.




След погрома в Батак

В Търновския революционен окръг въстанието нямало замисления масов характер, тъй като били извършени арести на ръководителите му. Въстанали Бяла черква, Мусина, Вишовград и др. Организираната чета се ръководела от Харитон Салчев, а негови помощници били Бачо Киро Петров и Хр. Караминков-Бунито. Четата се отправила към Габрово, за да вдигне въстание, но била нападната от башибозушка потеря и се окопала в Дряновския манастир. Тук, в продължение на 9 дни, четата водила величава битка, чийто край бил предизвестен. Избухнали бунтове и в Габрово, Батошево; Кръвеник и Ново село, Севлиевско.

В Сливенския революционен окръг също били арестувани част от ръководителите му. Въстанали селата Жеравна, Нейково, Ямболско, образували чета, която след кръвопролитни боеве била разбита.

Епилогът на Априлското въстание през 1976 г. бил отбелязан с преминаването в България на четата на Христо Ботев. Подготовката на голямата чета приключила в началото на месец май 1976 година, на 16 (28) май четниците се качили на австрийския пътнически кораб „Радецки” и когато корабът приближил село Козлодуй, въоръжените вече четници принудили капитана да ги свали на българския бряг. Оттук започнал безсмъртният поход на Ботевата чета, която се насочила към Врачанския балкан, след първите си битки при с. Баница и Милин камък. На 20 май (1 юни) Христо Ботев бил убит, четниците се разделили на няколко малки групи, всяка от които трябвало да достигне до Троянския Балкан или Тракия, но въстаниците били лесно разпръснати и избити, само десетина души от тях се спасили и еми.грирали във Влашко.



Едновременно с четата на Христо Ботев край Тутракан на 16 (28) май се прехвърлила и малката чета на Таньо Стоянов, която обаче веднага започнала тижки сражения и била разбита и унищожена без да може да се придвижи към Сливенския Балкан.
С гибелта на двете чети завършило и Априлското въстание от 1876 година.

Обективно погледнато, силите на въстаниците били неравностойни на огромния потенциал на Турция. Но неуспехът се дължал и на недостатъчната подготовка на населението, на липсата на оръжие, на лошата координация, на многото предателства...

По изчисления на наши и чужди автори по време на въстанието са били убити около 30 000 души, 12 000 били хвърлени в затворите, били опожарени 80 селища, а други 200 били разграбени.

Априлското въстание предизвикало изострянето на т.нар. Източен въпрос, който до голяма степен се превърнал в български въпрос. Героизмът и саможертвата на въстаниците, както и турската жестокост при потушаването му, предизвикали широк международен отзвук в цяла Европа, а българска делегация, ръководена от Драган Цанков и Марко Балабанов, посетила Англия, Франция, Германия, Италия, Русия и Австро-Унгария, където връчили мемурандум, настоявайки за предоставяне на самостоятелно управление на Българския народ.




Перущица

Българският нород въстанал с кремъклии пушки и черешови топчета, бил се с отчаяната храброст на нямащия какво да губи човек. На знамената стоял девизът „Свобода или смърт” и мнозинството въстаници го изпълнили дословно, а след погрома оцелелите отивали към бесилото с гордо вдигнати глави.

Кочо (Защитата на Перущица)
Иван Вазов
O, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея, пълна с геройство и срам!

Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести,
които борбата в тез зидове сбра.
Участта си всякой вече я разбра.
Врагът от три деня наоколо храма
гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,
ни бой, ни закани нямаха успех.
Борците държаха и никой от тех
за сдаване срамно уста не отвори
и лицето първи да си опозори.
Оградата беше прилична на пещ
задушена, пълна със въздух горещ
и със дим барутен. Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.
Децата пищяха уплашени, бледни
пред майки убити и трупове ледни.

Борбата кипеше отвътре, отвън,.
Във всички очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
зимаха участье в последния бой.
Майката мълвеше:"Чедо, Не се бой!"
и даваше сину напълнена пушка;
и старата баба, що едвам се люшка,
носеше куршуми в свойта пола,
и мъжът, учуден, имаше крила:
отзади, до него, жена му любима
гледаше азлъкът пупал дали има.
Децата пищяха като за пръв път
чеваха гърмежи и гледаха кръв.
и боят кипеше отвътре, отвън.
Много борци хладни спяха вечен сън,
и димът беше гъстък, и смъртта не беше
ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше
из женски гърди наместо млеко.
Лудост бе пламнала във всяко око.
Старците търчаха с ярост на лице
и търесеха пушки с трепетни ръце...

Отвън враговете диви, побеснели
сган башибозуци храма налетели -
фучаха, гърмяха, надаваха рев
и падаха мъртви във немощен гнев.
Главатарят техен, с кръв топла оквасен,
на таз жътва дива гледаше безгласен,
и страхът неволно обзе му духът
пред тез раи слаби, що сееха смърт,
и вместо молби, плач пукаха куршуми.

Изведнъж далеко, на голите друми,
войска се зададе с трясък, тичешком...
Сганта се зарадва, а в божия дом
душите сетиха трепет и смущенье
като пред десница, що принася мщенье.
Битката утихна...Разредя димът,
и някой глас чу се, че ехти в шумът:
-Ний се бихме, братя, с башибозуци,
защото са мръсни, диви и хайдуци...
Ето, царска сила, да се предадем!
-Не щем! - Не! - Не бива! По-добре да мрем!
-Пушките си дайте! - Не! Не! - Що да сторим?
- Да се покорим ли? - Мълчи! Да се борим!
- Предателят кой е?! - Долу! - викат с бяс. -
Спогодба не става между тях и нас!
Една жена викна:"Чуйте! Срам)!" и пушна
към войската царска и падна бездушна,
и гърмът разклати смаяний народ!
Трепна всяко сърце и всякой живот,
огънят обхвана тия души горди.
- Да се не вдадеме на турските орди!
И гърмежът почна, и боят със гнев
подзе своя страшен и грабен напев,
но йоще по-страшно и йоще по-гробно.
и смъртта из храма фучеше злокобно.
Отчаянье мрачно ицата вапца,
майки не познаха своите деца.
отвън срешу храма зяпнали пушкала
забълваха пламък и бомби, и хала!
и стените стари разлюляха с звук
кат внезапний вятър планинския бук
като тръс подземен многажди повторен.

изведнъж видяха там зидът съборен!

Перущице бедна, тнездо на гепои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
Слава теб, че ти се одържа до крайност
и бори се в пушек, и падна със сяйност.
Ти в борбата черна и пред турский гнев
издигна високо твоя свилен лев,
и глава не клюмна, и меча ни даде,
и твойта светиня срамно не предаде,
и нашта свобода ти я освети.
и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.
Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
Твойте чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас,
защото ти падна със падане ново
и в нашта исторйя тури светло слово.
Защото ти блесна в синия простор
след многото подлост, сред общий позо!
Защото пропадна и в гроб се халоса
славно както Прага, както сСарагоса,
обвита във пущек, окъпана в кръв;
защото ти - сетня - пример даде пръв
как мре народа и не моли бога,
и не рече: Милост! - в общата тревога;
и - нищожна, тъмна, без крепост, без мощ
и със голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни,
що малките правят с великите равни,
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.

Но войската скоро храмът окръжава,
отвсякъде ужас и смърт приближава.
и сганта, упита от лакома стръв,
и гладна за блудство, за месо и кръв
изскърца със зъби. Бомбите трещяха
и момите красни с децата пишяха.
Слисаните майки с поглед страховит
блъскаха глави си о голия зид
и падаха, други - с настръхнали власи
във свойте колене душаха деца си.
Във тоя миг Кочо - простият чизмар,
наранен отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си - млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
и рече: "Невасто Виж, настая сеч
и по-лошо нещо... Ти разбираш веч...
Искаш ли да умреш?" - И клетата майка
бледна, луда, няма и без да завайка,
сложи се детето с трептящи ръце
и кат го цалуна в бялото чебце,
задтана и рече: "То да е отзади!
Удряй!"...И Кочо ножът си извади
кървав из гърди й; и чучур червен
бликна и затече, и Кочо втрещен
погледна детето. То плачеше, клето!
"Майка ти не ще и сама на небето!"
Рече и замахна като в някой сън
и възви глава си, пламнала в огън.
Главицата падна, трупът се затресе
и кръвта детинска с майчинта се смеси.
И Кочо пак рече: Не остана мощ,
но за един удар имам сила йощ!"
И ножът димещи опря с две ръце
право дето тупа негово сърце.
И падна обагрен, грозен, страховит
с отворени очи и със нож забит.
..............................
..............................
И храмът ехтеше от моми, невести,
кат падаха в кръвье или в безчестье!

И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!...
                 
Поклон пред светлата ви памет, българи!