Българите и БПЦ спасяват 50 000 евреи от смърт, 74 г. от тогава

През декември 1940 г., дни след разширяването на Тристранния пакт (Германия, Италия и Япония) с Унгария, Румъния и Словакия и период на усилено подготвяне на България да се включи в него, българското Народно събрание приема Закона за защита на нацията (ЗЗН), който поставя началото на държавно организиран тормоз и преследване на евреите в България. Той е последван от Закон за еднократния данък върху имуществата на хората от еврейски произход (юли 1941) и Закон за възлагане на Министерския съвет да вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси (юли 1942).

Съгласно българското антиеврейско законодателство смесените бракове стават само нелегално, има забрани за упражняване на определени професии от евреите, наложени са извънредни имуществени данъци, наложено е носенето на "давидовите значки" за индентификация, наложен е полицейски час за евреите, евреите могат да си купуват хляб само от отделни фурни, определени са улици, по които е забранено да се движат евреи. По 6-7 месеца в годината мъжете-евреи от донаборна до 50-55-годишна възраст са изпращани в "трудови лагери".

Антиеврейското законодателство налага тежки регулации върху собствеността на евреите, като голяма част от нея е на практика национализирана срещу държавни облигации. Наложеният през 1941 г. еднократен данък върху имуществото на евреите е в размер на 20% (25% за имущества над 3 млн. лева) и достига общ размер от 1,4 млрд. лева (около 20% от сумата на преките данъци по това време). Данъкът и кратките срокове за неговото изплащане на практика довеждат до ликвидацията на множество предприятия, собственост на евреи.

Решението за унищожаване на всички евреи на територията на Германия, на окупираните от нея територии и на териториите на съюзниците ѝ е взето от хитлеристкото правителство през 1942 г. Тогава започва масовото депортиране на евреи към Аушвиц (Освиенцим). Благодарение на местоположението си — близо до големи градове и на жп връзките, той става най-големият концентрационен лагер за евреи, цигани, пленници и партизани.

На 22 февруари 1943 г. комисарят по еврейските въпроси Александър Белев сключва договор с представителя на Гестапо у нас Теодор Данекер за поетапна депортация на българските евреи.

Антисемитизмът, както и конкретно ЗЗН, са дълбоко чужди на българския начин на живот и народопсихология. Антиеврейската кампания не среща разбиране нито сред селяните, нито в градовете, нито у интелигенцията, нито в православната църква, нито в управляващите среди.

Близо 9000 души от "стара" България са събрани в Пловдив, но те не биват натоварени на влаковете за Полша поради официална отмяна на заповедта за депортация в последния момент. В тези събития се намесва митрополит Кирил (бъдещия български патриарх). Той влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните, ако те не бъдат освободени.

Междувременно в страната се надига вълна от народно негодувание срещу решението на правителството. Основно значение за отмяната на първия и най-организиран опит за депортация на евреите от "стара" България изиграва бързото и решително действие на група от 42 депутати начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, които се обявяват срещу случващото се, като чрез подписка в Народното събрание правят действията публично известни, показват фактическата им нелегитимност и с това бламират антисемитските действия на прохитлеристкото правителство. Правителството спира депортирането и го отлага за по-късно (март).

Лекарският съюз, Съюзът на писателите и спортно дружество "Славия" също се противопоставят.

Българската православна църква реагира особено последователно, като окуражава морално както евреите, така и множеството българи, несъгласни с политиката на правителството за разделение на нацията с мотива, че гоненията на евреите са удар по самата България. Особено активен е софийския митрополит Стефан, оглавяващ Светия синод по това време. Намесват се и множество отделни личности, включително и вдовицата на държавника Петко Каравелов, Екатерина Каравелова.

Плановете за депортиране на евреите от България са спрени на два пъти — през март и май 1943 г., след което не се подновяват, тъй като правителството се е провалило в тези свои намерения. На Цар Борис са предложени "План А" (депортиране) и "План Б" (изселване от София и използване на евреи в трудови лагери в България), като той се спира на втория. Последиците от разселването на евреите, както и напредъка на разгрома на Вермахта през следващите месеци правят депортирането практически неосъществимо.

Протестите създават възможност цар Борис III да отмени депортацията на евреите от "стара" България. Има предположения, че протестите са поощрявани и от задкулисни комбинации на самия цар. Известно е, че той, който подписва антиеврейското законодателство през 1940-41 г., по-късно и особено по време на последните си разговори с Хитлер (август 1943 г.) фактически се противопоставя на депортирането на евреите от "стара" България.

За благоразположението на управляващите кръгове към евреите говори и фактът, че нелегално през Румъния и България за Хайфа, Палестина, преминават много румънски, полски, чешки, унгарски и литовски евреи.

Първата партида включва 20 000 души, които в края на февруари и началото на март трябва да бъдат изпратени в концлагера Треблинка. Взето е решение този първи контингент да бъде формиран от 11 363 евреи от Македония и Беломорието и 8 560 евреи от "стара" България.

На 4 март 1943 г. започва депортиране на евреите от Беломорието. 4 058 души са транспортирани до Лом и оттам на 4 корабчета са изпратени до Виена. Оцеляват само 100 от тях.

Български полицейски части в Битоля и Скопие избират евреите от Вардарска Македония и от 10 март започва депортирането на 7 144 души с вагони до дунавските пристанища Лом и Видин. Оттам те са отведени в Треблинка. Оцеляват само около 200 от тях.

На 12 март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена.

Антиеврейското законодателство в България е отменено официално по-късно — от правителството на Константин Муравиев.