Робът се стреми към свобода, а слугата само сменя своите господари...

 

Затуй все още у нас се бърка Освобождението с освобождаването. Свободата е духовна храна, тя не става за ядене, но в епохата на масовата консумативна стихия тя се измерва с възможността да си препълниш потребителската количка.  Докато мнозинството не ни освободи от българското си робство, от ината си да бъдем самодостатъчни, да караме се ниска битова и душевна хигиена, ще сме хубав народ с грозна държавност...

Но понеже поводът е 3 март, нека се върнем малко по-преди тази дата, в предистория на историята.

Третата Руско-турска война от 1877 г. започва в името и в защита на „братята християни”. В императорския указ за началото на войната въобще не се споменава нито името на България, нито това на българите, а само това, че целта е да бъдат освободени „братята християни”. В Руската имперска доктрина едно от основните направления са руските териториални апетити към делтата на Дунав, минаващи през територията на България, по посока към Константинопол и проливите.

По това стратегическо направления 

През първите две, преминавайки през българските земи, Русия съдейства за признаване на независимостта на Сърбия и на Гърция. Но по време и на двете войни руското правителство не прави ни най-малък опит да покаже, че желае да освободи българския народ и да помогне за създаването на българска държава. Географската област България” е отразена в бойните карти като „Задунайская губерния”.

Но как се стига до Третата Руско-турска война? След като Априлското въстание е разгромено и българите са подложени на ужасен геноцид, руската дипломация започва консултации с посланиците на другите Велики сили. През декември 1876 г. в Цариград се свиква конференция, на която се решава да се създадат две автономни области – Източна и Западна България. Първата е с център Велико Търново и включва Тулча, Русе, Варна, Сливен, Пловдив, Свиленград, Елхово и Лозенград. Западна България е с център София и обхваща Видин, Ниш, Скопие, Битоля, Сяр, Струмица, Тиквеш, Велес и Костур.

Посланическата конференция

То включва само територии, където българите са над 60% от местното население. Това са и границите, очертани от султанския ферман от 1870 г., с който се признават епархиите на българската православна църква. Предложението на Цариградската конференция е отхвърлено от султана и руската дипломация настоява за военно решаване на Източния (българския) въпрос. Великите сили обаче подозират, че зад този стремеж се крие друга цел – да се създаде васална държава, „една малка Русь на Балканите”.

Така се стига до подписването на споразумение между Русия и Австро-Унгария, известно като договор от Райхщат.

Другото споразумение е останало в историята като Лондонското, подписано между Русия, Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария и Италия. И два документа предварително решават размерите на бъдещата българска държава – тя няма да включва землището очертано на Цариградската посланическа конференция.

Факт е, че в тази война Русия участва с 120 000 воини, от които губи 65 735 души. Но е и факт, че в продължение на повече от век българската историография се занимава предимно с разкриване и описване на подвига на руските войски, а някак между другото споменава и за приноса на българите.

Освен приносът на българското опълчение, което започва с 5000 души и достига до 15 000 доброволци, малцина знаят, че към щабовете на руската армията са аташирани десетки българи, завършили руски университети и училища. Подценява се и друг факт, че над 120 чети, предвождани от български войводи, извършват разузнавателна и саботажна дейност в тила на врага. Българите оказват решаваща помощ при снабдяването на армията с храна, каруци, конска и волска тяга.

Родната ни наука е длъжница на Ильо войвода, един от забравените герои на Руско-турската война от 1877-1878. Тя го заварва в болницата, но още неоздравял от раните той си заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на волна чета. Води отряда в Ловешко в турския тил. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Йосиф Гурко.

След Освобождението на София, капитан Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, началник дивизион на 4-ти улановски харковски полк, със задача преследване на турците по посока Радомир-Кюстендил. На 27 декември 1877 г. е освободен Радомир, на 2 януари 1878 г. – Дупница.

На 4 януари 1878, получил негласно разрешение да се придвижи към Кюстендил, Ильо войвода организира разузнаване по билото на Конявската планина, а на 8 януари 1878 г. навлиза с цялата си чета в с. Коняво. Изпраща неколцина доброволци в Кюстендил да пуснат мълвата, че той идва като авангард на руската войска и че трябва градската община да води преговори с него за предаване на града без бой. Хитростта на Ильо успява и Временното градско управление в Кюстендил изпраща делегация в София при генерал Арнолди. Той от своя страна изпраща в Кюстендил полковник Ю. Задерновски с един ескадрон руска войска.

На 11 януари 1878 четата на Ильо Войвода, заедно с руски войски, влизат тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска от към Крива паланка, са принудени да се оттеглят.

На 17 януари един силен руски отряд, начело с генерал барон Майендорф и четата на капитан Ильо повторно освобождават Кюстендил. По заповед на коменданта на града поручик Н. Савойски, капитан Ильо Марков разоръжава турското население в селата. На 22 март Ильо войвода отива в Сан Стефано. Той е един от българските представители при подписването на Санстефанския мирен договор. Там получава и поредния си орден „За храброст“.

Днес няма нормален човек, който да не признае, че България, въпреки имперските интереси на Русия, получава свободата си благодарение на руските войници, но и на тези от Финландия (която е в уния с Русия) и от Румъния. За националната ни независимост загиват и редица латвийски, украински и белоруски войни. За освобождението ни се бият както грузинци и арменци, така и осетинци, има дори един мюсюлманин - чеченец. Към края на войната се включват и войски от Сърбия, за което Русия светкавично и много щедро й се отблагодарява. Как ли? Това става още на 3 март 1878 г., бъдещият ни национален празник, по-късно станал символ на вечната и свята българо-руска дружба. Мястото е известно, но истинските намерения на Русия още не са известни никому – бъдещият Санстефански мир не замислен като договор, а само като обикновен предварителен протокол.

Това пише в шифрограмата дошла от Санкт Петербург, с която граф Игнатиев, руският посланик в Константинопол, е инструктиран как да действа. На практика не става дума за дипломатическо недоразумение, а за политически блъф. Проф. Зара Костова от Университета в Торонто цитира записка на руския премиер Горчаков до Императора, в която се казва: ”... от самото начало гледам на предварителния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет."

Следващите исторически събития се разиграват в истанбулският квартал Сан Стефано, населеното място, където руската армия спира настъплението си. Тук на 19 февруари (стар стил) или на 3 март (нов стил) Русия и Османската империя подписват предварително споразумение, което повече от сто години наричаме Санстефански мирен договор.

Още в този предварителен протокол благодарната Русия подарява на Сърбия една голяма българска област, известна на всички като Българска Морава. Това е обширна територия, в която влизат българските градове Ниш, Пирот, Лесковац и Враня, както и стотиците български села около тях. Братушките обаче не забравят да изтъргуват докрай румънското участие във войната и дават на Румъния населената с българи Северна Добруджа. Това е компенсация за Бесарабия, която вече е заграбена от Русия.

По-късно и Берлинският договор, в който българите не са допуснати да участват, одобрява тези щедри подаръци и окончателно разпарчетосва България: Тракия и Македония, в които преобладава българското население, въобще не получават свобода, а Северна и Южна България са разделени на Княжество България и Автономна Източна Румелия, която остава в рамките на Османската империя.

Към днешна дата това е неприлично голата и неприятна за празника ни историческа истина. Която не отрича съдбовния факт, че макар и осакатена България най-сетне вдишва от Свободата. Която днес не всинца оценяваме, която не от днес не заслужаваме.

Румен Леонидов (fakel.bg)