Спомени в 100 000 км филмова лента

Илия Китанов
е ветеран с най-свежата памет, за каквато може да му завиди всеки младеж.
Снимал е тримата най-големи в най-новата ни история – Георги Димитров, Вълко Червенков и Тодор Живков. С Живков се познава още от времето, когато Тато е бил кмет. Придружавал го е и с чавдарци и, както се изразява – „къде ли не”. „Живков беше народен човек - казва бай Илия. Обичаше да се шегува, беше много сърдечен. Но намразеше ли някого, злопаметен беше! Около него имаше хора, които наистина отвращаваха с фалша си. Помня как, още преди да се изрече, на конгреси на БЗНС-то, някои не изчакваха да свърши и почваха да му ръкопляскат. Такива бяха Петър Танчев, Тано Цолов, и други имаше. Виж, Димитър Станишев – на Сергей бащата, беше умерен и достоен човек. Една година придружавах Живков във Франция.
Лично генерал Де Гол ни даде самолета си да пътуваме с него от Кан до Париж. Както обикновено, като кацнахме, аз бързам да сляза пръв, че да снимам Живков как слиза от самолета. Очаквах да видя много хора долу, журналисти като мен, а то – озовах се сам на пътеката. Гледам другите колеги – на 200 метра от мен, в едно оградено място. Докато се усетя, една ръка ме сграбчи за врата и ме отнесе там, при другите!.. Докато се опитвах да се освободя, съм счупил стъклото на часовника на ченгето. Та брах ядове да се оправдавам после за юнашката си сила.” Бай Илия Китанов пази спомени и за Георги Димитров: „През 45-та бях директор на „Българска фотография”. Жена ми беше бременна с дъщеря ни. В София беше глад и мизерия, не ти е работа. А аз, покрай Димитров, всяка вечер почти в Министерски съвет – в двореца на жълтите павета, и по масите все имаше за хапване. Една вечер нетактично казах на жена ми, че сме яли кренвирши. Представи си какъв лукс е било това, че видях как тя, милата, преглътна и се обърна някак си да не го забележа. На другата вечер, тъкмо завивам така едно парченце в носната си кърпа – за нея, и Димитров ме видя. Много се притесних, но му обясних защо го правя, а той се натъжи и нищо не каза. На другия ден забрани банкетите.”

„Зад гърба ми има заснети 100 хиляди километра филмова лента!”, твърди операторът Новото време хич не се харесва на бай Илия. „Много непочтени хора се навъдиха!”, казва той. От 10 години възрастният човек се бори с измамник-едноличен търговец ЕТ „ПЕНСЕТ” - Владимир Пенев. Още преди 16 години му дал 3 парцела земя и пари за построяването на кооперация на столичната улица „Цар Симеон”. Пенев построил сградата и я продал, без да обезщети сем. Китанови. Осъдили го да върне парите, но той обявил, че фирмата му била в несъстоятелност. 10-годишната давност на делото приключва сега през март и Илия Китанов може да изпие една студена вода. Огорчен е до крайност: „Продадохме апартамент в центъра на София, за да имаме пари за адвокати по делата срещу измамника!”, жали се възрастният човек, стъпил между две епохи – и в прекия, и в преносния смисъл на думата.

Петър Пенчев
Съдбата му тръгва с повече от нерадостно детство. С чувство за хумор го нарича „гафобиография”. Баща му умира едва на 24, майка му – на 26, единият му брат – като 6-месечно бебе, а другият – на 2 годинки. Останал напълно сам, го пращат в сиропиталище с три ценни вещи – ножче, кърпичка и огледалце, които пази и до днес. Не се намират хора да го осиновят, но помни инспектора по социални грижи – бай Зако, като свой баща и закрилник. Благодарение на него продължава образованието си в училище по архитектура в Русе. Тоя сърцат човек с лодка сам спасявал хора при голямото наводнение
във Видин през 42-ра, а след Девети го уволнили като „непригоден”. „Ставаха такива „грешки”. Като войник Пенчев става художник – рисува плакати и стенвестници. Докато „маца” един плакат в двора на етапната милиция, една арестантка го моли да предаде писмо на близките й. Тайно. Хубавичка е и бай Пешо се съгласява. Едва след години разбира, че от мерак
станал ятак на Леа Иванова

През 1954-а Петър Пенчев завършва школа по журналистика и се пробва в режисурата. Участва в екипа на първия „Фокус” – критикарските малки филмчета, които взривявали салона по времето на соца. „Първият беше на Рангел Вълчанов и Радой Ралин – казваше се „Търси се мъж на полето”, спомня си режисьорът. С Радой после направихме „Море, пари и вятър” – за разхищенията на Бургаското пристанище. Сега, ако трябва да правим филм за разхищенията, то лентата ни няма да стигне!”, иронизира съвремието ни той. На въпроса имало ли е соццензура, ветеранът отговаря:”Разбира се, но пак се промъкваха смели неща! Заради един филм за незаконна препродажба на апартамент от бащата на Мария Гигова замалко да ме осъдят.
Радой Ралин ме спаси докара в съда 40 журналисти в моя защита.” Петър Пенчев има свежо чувство за хумор и умее да разказва за чешити в киното и гафове по време на снимки.

Живков не се сърдел и 30 пъти да го върнат по време на снимките на речи за кинопрегледа. Даже по време на новогодишните приветствия сам се шегувал със себе си. „Ама те и дикторите грешаха, смее се днес Пенчев. Помня, че чичко Филипов един ден изкара следния бисер: „Твърдият к.р на партията...” После сам се засмя и вика: „Е, кво пък, може да им хареса!..” Петър Пенчев е режисьор на десетки филми, запечатили знаменитости като Николай Гяуров, Мая Плисецкая, Борис Ангелушев, Елин Пелин, Георги Караславов, Дийн Рид, Стефан Гецов, Юрий Гагарин, нашите космонавти Георги Иванов и Александър Александров. „С Гагарин се запознах лично – спомня си той. Бях с едната си дъщеричка, още малко момиченце. Като й казах кой е тоя чичко, тя не можеше да повярва. „

Стефан Босев
е сред първите щастливци филмови оператори, снимали на Килиманджаро.
„Изкачихме го на 26 август 1971 г. Забихме трибагреника и запяхме „Питат ли ме дей зората”. Плакахме от радост. Оставихме на върха железен сандък с надпис: „Ние забихме на върха факела на свободата!” През камерата на Босев са минали много събития – и радостни, и тъжни. Разказва, че заедно с Петър Пенчев са снимали откриването на аеролинията София – Хо Ши Мин. „Кацнахме в едно градче, толкова бедно, че родното ми Врабево ми се видя като Париж! – смее се кинооператорът.

С нас беше Асен Агов аз го предложих тогава за автор на дикторския текст на филма. Беше скромничък и пишеше по каноните на „партийния” начин, нямаше и помен да стане след време тъй надут. Мария Желева, съпругата на първия президент след Десети, също ни беше колежка – асистент беше в студията. Мая Вапцарова, която сега се кичи с ДПС, племенницата на поета-антифашист, и тя е гастролирала като режисьор при нас. Баща й – Борис Вапцаров, беше министър на науката и народната просвета. Тъй че Мая, каквото си пожелаеше, това можеше да следва, но голям режисьор не е била никога. Не ми харесва, дето другарите от предния ешелон и децата им, дето живите още ги помним, днеска да се правят на дисиденти. Преходът ли ги орезили, или те сами се орезилиха, не знам. И преди имаше много достойни хора като Теню Казака, които бяха честни и честни си умряха. Той беше с екипа ни в Килиманджаро.

Тръгна болен след операция на бъбреци. При втората операция всъщност после умря на операционната маса, но на експедицията издържа.“ Стефан Босев се гордее с кадри, заснети в Африка. „Снимал съм по време на сафари. Малко преди нас леопард беше ослепил американски турист, като скочил през „Лендроувъра”. Помня, че този инцидент много ме наплаши – винаги съм си пазел много очите, с тях ми е свързана работата. Пенсионерското безделие ме отегчава.“

Еми Мариянска