Защо Иуда е предал Иисус на разпятие?

Много векове вярващите не са поставяли под съмнение истинността на престъплението, а заедно с това и мита за приковаването на Кръста и последвалото го Възкресение. А опитите на философи, писатели и кинорежисьори да обяснят предателството с аргументи, различни от презумпцията за подлостта на човешката природа (според някои автори предателство въобще не е имало; според други Иисус, знаейки предварително съдбата си, сам е помолил Иуда да доведе стражниците и така да скъси агонията на очакването) – са били приемани само като художествена измислица и в най-добрия случай са били отминавани със снизхождение от правоверните християни.

Всяка епоха е изнамирала свое обяснение за мотивите на престъплението.
... В едни по-ранни времена, когато бедността е била всеобща, а парите са принадлежали на малцина, алчността само привидно се е клеймяла като порок.

Затова и идеята за трийсетте сребърника (те дори не са били в състояние да напълнят една средно дълбока кесия) – се е възприемала като напълно основателна – и разбираема - причина за едно толкова пъклено дело. Макар че Иуда Искариот в никакъв случай не е можело да се причисли към бедните Иисусови ученици. Още по-малко към сребролюбците. Като образован и вещ в сметките ковчежник на общността, следваща навсякъде Учителя, той винаги е бил в състояние да даде отчет за всеки обол, изразходван за храна или други нужди на пилигримите, и нито веднъж не е заподозрян в разхищение или мошеничество.

... В едни по-късни и по-романтични векове, през които човешката личност и нейните чувства придобиват забележимост и нравствена стойност, като мотив за предателството се изтъква наличието на любовни взаимоотношения и ревност – Иуда обича Мария от Магдала, тя обича Иисус, а Иисус обича целия свят. При това положение грамата на чувствата между тримата не е била нищо повече от еднопосочна емоционална верига, която така и никога не се сключва в триъгълник. Йуда, чието здравомислие и интуиция никой не оспорва, е знаел, че една жена принадлежи на онзи мъж, на когото принадлежат мислите й и че физическото елиминиране на съперника само изостря усещането за неговото присъствие.

... В последните двеста години, белязани със световни революции, войни и други кръвопролитни демонстрации на идеи, е съществувало предположението, че младият Иисусов ученик е използвал Учението като средство за обединяване на недоволните от режима, с цел подготовка на антиримско въстание и сигурно завземане на властта в Юдея, след което Учителят Иисус ще царува, а той – стратегът Иуда – ще управлява. (Несправедливо ще бъде да му се отричат известни наистина патриотични мотиви.)

Последвалото разминаване между учител и ученик произтича от това, че когато двамата обсъждат идеята за въстанието и уж говорят на един и същи език, те всъщност не говорят на един и същи език. Стане ли дума за царство, Иуда разбира земното, а Учителят – небесното. Заговори ли се за любов – единият има пред вид чувството си към Мария, а другият – към всичко съществуващо.

... Разбира се, като хора от двайсет и първия век ние не можем да не се замислим и за още един аргумент, допускащ възможността за предателския акт: крушение на вярата в Идола-Богочовек – в Месията, чието идване е предсказано от пророците. Иуда толкова дълбоко е вярвал в божествената същност и всемогъщество на Иисус ("ТОЙ Е ОНЗИ, КОЙТО ЩЕ ДОЙДЕ"), че нито за миг не се е съмнявал в победния изход на общото им дело: Бога-Отец няма да остави Сина Си в беда и в решаващия момент на битката ангелското войнство ще слезе от небето и ще помогне на тълпата от пустинници, просяци, рибари, проститутки и престъпни банди от пограничните райони да победи частите на Йерусалимския гарнизон и така да подготви настъпването на царството Божие...

Но нищо такова не се случва. Бог с нищо не показа съпричастност или поне одобрение към намеренията на Сина си.

Точно тогава доверието на Иуда към Месията се пропуква.

Макар рави да бе заявил пред учениците: "Някои може би мислят, че съм дошъл да сея мир по света, аз ви казвам: дойдох да сея огън и война", и макар че въстанието е обявено за един часа през нощта в четвъртък, четиринадесетия ден от месец нисан, веднага щом градските порти бъдат отворени и тълпите започнат да се стичат към храма – неговият предводител след вечерята с най-близките си ученици, наречена Тайна, се усамотил в градината да се моли и нищо в поведението му не давало да се разбере, че очаква настъпването на решителният час.

И тогава – подозрителен към пасивността на Иисус и нетърпелив да постигне победата и властта – Иуда решава изкуствено да предизвика божията намеса, разчитайки на синовните чувства на Бога-Отец.

И предава Учителя.

Митът за уличаващата целувка е твърде театрален и предназначен най-вече да поразява въображението на вярващите.

По-сигурно е другото предположение: съобщението на Иуда до Пилат, че ставащото в храма – изгонването на търговците и менителите на пари – е въоръжено въстание, предвождано от претендент за трона и заплашващо римското господство.
При възникналите обстоятелства ръцете на Пилат са развързани за действие, а на другия ден – и измити.

Йисус е осъден и увисва прикован на кръста, коронясан с трънен венец. Страда, кърви и накрая издъхва като най-обикновен простосмъртен.

И никакъв знак от небесата, че Бог е загубил любимия Си Син. И никакво възмездие за съдниците и за озверялата от вида на кръв тълпа – същата, която преди ден-два бе крещяла "Осанна!"!

Знакът идва по-късно – при Възкресението. Иуда обаче не го дочаква. Дълбоко разочарован в своята вяра, горчиво излъган в надеждите си, той намира живота за непосилно бреме и доброволно го напуска.

Възможно е историята с обесването да е прибавена по-късно – за уравновесяване на силите или за назидание.

Но всичките тези мисли са само едно предположение... Поредното.

Неда Антонова, "Факел"