Ноам Чомски за престъпните държави и дипломацията

Републиканците се противопоставиха на сделката с Иран почти единодушно. Вътрешнопартийните изброи за кандидатите в президентската кампания обясняват причините. Тед Круз, смятан за един от интелектуалците на партията, предупреди, че Иран все още може да има капацитета да произведе ядрено оръжие и би могъл да го използва, за да генерира електромагнитен импулс, който „да повреди електрическата мрежа на цялото източно крайбрежие” на САЩ и „да убие десетки милиони американци”. Двамата най-вероятни победители във вътрешнопратийната надпревара, Джеб Буш и Скот Уокър, се чудят дали да бомбардират Иран веднага след като бъдат избрани, или чак след първото заседание на кабинета. Единственият кандидат с някакъв опит във външната политика, Линдзи Греъм, описа сделката като „смъртна присъда за Държавата Израел” и с това изненада израелското разузнаване и израелските стратегически анализатори. Самата Греъм знае, че изказването й е пълна глупост и това повдига въпроса за истинските мотиви то да бъде направено.

Важно е да имаме предвид, че републиканците отдавна са изоставили преструвките, че функционират като нормална парламентарна партия. Вместо това те са се превърнали в „радикални бунтовници”, които рядко се опитват да участват в нормалната парламентарна политика, както отбелязва уважаваният консервативен политически коментатор Норман Орнщайн от дясноцентристкия Американски предприемачески институт. От Роналд Рейгън насам властта до такава степен е зависима от много богатите и корпоративния сектор, че те могат да привлекат гласове само ако мобилизират цели сектори от населението, които преди не са представлявали организирана политическа маса. Сред тях са крайните евангелисти – в момента може би най-голямото мнозинство от избирателите на Републиканската партия, останките от някогашните робовладелски щати, националистите, които са ужасени, че „те” ни отнемат нашата християнска англо-саксонска страна и други. Всички те превръщат вътрешнопартийните избори в спектакъл, нетипичен за повечето модерни общества, но характерен за най-силната държава в световната история.

Изглежда, че подозрения по отношение на Иран има и в други политически среди, дори и сред онези, които подкрепят сделката. Как ще коментирате тези подозрения?

В политическите среди има принципно съгласие с „прагматичното заключение” на председателя на обединения комитет на началник-щабовете, генерал Мартин Демпси, (който заема поста до 25 септември 2015 г. – бел. прев.). Според него сделката от Виена „не пречи на САЩ да бомбардират иранските съоръжения, ако американските политици решат, че Иран не спазва споразумението”, а едностранен военен удар е „малко вероятен”, ако Ислямската република се държи прилично. Денис Рос, преговарящ по времето на Клинтън и Обама, заяви, че „Иран не бива да се съмнява, че ако разберем, че разработва ядрено оръжие, ще използваме сила”, дори и след като изтече споразумението, когато Иран ще е свободен да прави каквото си иска. Всъщност „най-големият и единствен проблем със споразумението” е, че то е само за срок от 15 години – добавя Рос и препоръчва САЩ да снабдят Израел с бомбардировачи Б-52, с които да се защитава, преди фаталната дата да е настъпила.

Намекът е, че Иран е сериозна заплаха и ще нападне Израел с ядрено оръжие. Доколко тези опасения са основателни?

„Екзистенциалната заплаха” за Израел е от иранските изказвания – върховният лидер аятолах Али Хаменеи и президентът Махмуд Ахмадинеджад (2005-2013 г.) са известни със заплахите си да унищожат Израел. Всъщност обаче те изобщо не са го заплашвали, а дори и да е било така, думите им нямат голямо значение. Двамата ирански ръководители предсказаха, че „с Божията милост [ционисткият режим] ще бъде изтрит от картата”. Според друг превод Ахмадинеджад всъщност е казал, че Израел „трябва да изчезне от страниците на историята”. Това е цитат на изявление, направено от аятолах Хомейни в периода, когато Иран и Израел са негласни съюзници. С други думи, иранците се надяват, че някой ден режимът в Израел ще бъде сменен. Не казват, че ще го нападнат веднага или пък в бъдеще.

Заплахите на Ахмадинеджад не са по-опасни от приказките на САЩ и Израел, които редовно призовават за смяна на режима в Иран, да не говорим, че опитите на Вашингтон в тази посока датират от 1953 г. Тогава Америка организира военен преврат, с който свали парламентарния режим в Иран и постави на власт диктатурата на шах Пахлави, който извърши едни от най-тежките нарушения на правата на човека в света. Тези престъпления бяха известни на читателите на „Амнести интернешънал” и други правозащитни организации, но не и на читателите на американската преса. Всъщност тя посвещава много материали на нарушенията на човешки права в Иран, но след 1979 г., когато наложеният от САЩ режим е свален. Тези показателни факти са документирани внимателно от Мансур Фарханг и Уилям Дорман.

Случаят с Иран не е някакво изключение. Знае се, че САЩ са шампиони по смяната на режими, а Израел не остава по-назад. Целта на най-разрушителната му инвазия – тази в Ливан през 1982 г. – е ясна. Освен на укрепи властта на Израел в окупираните територии, нахлуването трябва да осигури и смяна на режима. Претекстът за инвазията е нелеп и много скоро става ясно какви са истинските мотиви.

Никой сериозен анализатор не вярва, че Иран ще използва или дори ще заплаши с употребата на ядрено оръжие, ако допуснем, че има такова именно защото самият той ще бъде разрушен начаса. Има опасения, които са резонни – че ядреното оръжие може да попадне в ръцете на джихадистите. Вероятността те да се сдобият с него от Иран обаче е малка, но от съюзника на САЩ, Пакистан, е съвсем реална.

В списанието на британския Кралски институт за международни отношения двама пакистански ядрени учени – Первез Худбхой и Зиа Милан, написаха, че нарастващите страхове, че „въоръжени групи може се сдобият с ядрено оръжие или ядрен материал и да започнат ядрен тероризъм [са станали причина] за формирането на специални части от 20 хил. войници, които да охраняват ядрените съоръжения, [въпреки че] няма причина да се предположи, че тези сили няма да срещнат проблемите, които имат техните колеги, които охраняват конвенционалните военни обекти”. А те често са нападани с „помощ отвътре”. Накратко, проблемът е реален, но по други причини се неглижира и се замества с нереални тревоги.

Професор Чомски, американският посланик в ООН, Саманта Пауър, заяви, че проблемът е в „нестабилността, която Иран подхранва отвъд ядрената си програма”. Тя повтори думите на секретаря по отбраната Аштън Картър, който отиде до северната граница на Израел и заяви: „Ще продължим да помагаме на Израел да се противопоставя на иранското вредно влияние”, чийто израз е подкрепата за „Хизбулла”. Картър даде да се разбере, че САЩ си запазват правото да използват военна сила срещу Иран. Ще коментирате ли този въпрос?

Думите на Пауър са стандартни. Тя дефинира „стабилизацията” по странна логика. Американската политика в Ирак, например, е дефинирана като стабилизация. Как изглежда тя? САЩ нахлуват в страната, стотици хиляди са убити, милиони стават бежанци, извършени са варварски мъчения и разрушения, които иракчаните сравняват с нашествието на монголите. Ирак се превръща в най-нещастната страна в света, както показват изследванията на УИН/Галъп. САЩ, заедно със своя съюзник Саудитска Арабия, запалиха и междурелигиозен конфликт, който разкъсва региона и в момента и допринесе за възхода на „Ислямска държава”. Това е стабилизация. Стандартната употреба на този термин понякога достига до нива, които са почти нереални, както когато либералният коментатор Джеймс Чейс, бивш редактор на списание „Форин афеърс”, обясни, че САЩ са искали да „дестабилизират свободно избраното марксистко правителство в Чили”, защото „бяхме решени да търсим стабилност [чрез диктатурата на Пиночет]”.

Да вземем случая с „Хизбулла” и „Хамас”. И двете движения се зараждат от съпротивата срещу насилието и агресията на подкрепяния от САЩ Израел, чиито действия далеч надхвърлят всичко, приписвано на тези организации. Каквото и да мислят хората за тях и другите групи, ползващи се с помощта на Иран, като цяло Ислямската република не е сред държавите, които оказват подкрепа на тероризма както в световен мащаб, така и сред мюсюлманските страни. Сред тях безспорен лидер е Саудитска Арабия – не само заради личните средства на богатите саудитци и граждани на другите държави от Персийския залив, но и заради мисионерския плам, с който саудитците разпространяват своята екстремистка уахабитско-салафитска версия на исляма. За тази цел те използват училища по Коран, джамии, духовници и други средства, достъпни за тяхната религиозна диктатура с огромни петролни богатства. „Ислямска държава” е разклонение на саудитския екстремизъм и неговия джихадистки пожар.

Що се отнася до това, чии действия пораждат тероризъм, нищо не може да се сравни с американската „война срещу тероризма”, благодарение на която този бич надхвърли границите на ограничените племенни зони в Афганистан и Пакистан и се разпространи в обширен регион от Западна Африка до Югоизточна Азия. Само през първата година от нахлуването в Ирак терористичните атаки се увеличиха седем пъти – много повече, отколкото разузнавателните служби предвиждаха. Има много доказателства, че войната с безпилотни самолети срещу маргинализираните и потискани племена също е стимулирала желанието за отмъщение.

Двамата клиенти на Иран [„Хизбулла” и „Хамас”] са виновни и за друго престъпление – те спечелиха единствените свободни избори, проведени в арабския свят. Престъплението на „Хизбулла” даже е по-тежко. Движението застави Израел да сложи край на насилието, убийствата и разрушенията в окупираните от него територии в Южен Ливан – действия, извършени в нарушение на резолюция на Съвета за сигурност, приета десетилетия преди Израел да се изтегли оттам.

Иран „подклажда нестабилността” най-вече в Ирак, където, наред с другите й престъпления, Ислямската република е виновна, че единствена предостави незабавна помощ на кюрдите, за да се защитят от нашествието на „Ислямска държава”. Заедно с това Иран строи електроцентрала на стойност 2,5 млрд. долара в опит да възстанови подаването на електричество до нивото преди инвазията на САЩ.

20 септември 2015 г.

Източник: https://chomsky.info и Център за Близкоизточни изследвания