Тя е Мария. И ни разказа телефоните

Защото тя е Мария. За капак е изоставено дете и живее от девет години в дом. И е от онези незабележими момичета, които като разберем откъде са и веднага ни сработва стигмичката. Една такава мъничка стигмичка, ама стигмичка. Кой знае защо? Не че така точно сме възпитани.

И ако още не сте разбрали, тази Мария онзи ден върна в живота един баща. Един мъж в разцвета на живота си, който за малко да отиде при онзи Тодор, по същата причина. Вярно, не наритан от гамени, но пък наритан от кофти жребий.

 

Ама да не си помислите, че там, където е била Мария е нямало телефони или хора. Цъ. Всичко си е имало. И то по много.

 

Ако не сте разбрали, тази малка тъмна къдрокоска е Мария. На 15. И живее в дом. И си няма кой знае колко, само мечти. Като всички онези малки човечета, които са като нея. Те нямат много, нямат дом, но имат мечти. И си ги гонят до дупка. Защото са това, което имат и то им дава усещането за дом. И цел- да станат свестни хора, защото някой преди това е белязъл съдбата им по твърде несвестен начин.

Тя е Мария и не е Шарли, нито Тодор. И не иска да бъде. Знае само, че трябва да стане учител по плуване. Защото това ще осмисли живота й.

Тя е Мария. И навярно има мобилен телефон, който обаче не й дошло на ум да използва, за да снима агонизиращия припаднал зад волана 43 годишен шофьор. Ей- тъй за кеф и спомен. При тази Мария е сработил друг телефон, с друга, сърдечна камера. Невидима за очите, но създаваща неизличима, неизтриваема, дълбока деруга в друго сърце.

 

Заради тази невидима камера, сега 15 годишната рошла няма клипче, с което да се хвали в социалните мрежи, заоблачавайки нечий агонизиращ силует. От „ приличие“. Каквито имат десетки други документалисти по улиците на един тъжен и осиротял град в Северозапа/д/на /ла/ България. С един Тодор. За който сега палят свещи.
Който също си е глътна езика. И го има на клипчета. И стана голяма новина. Защото изтегли късата клечка. И я нямаше тази Мария.
Ама имаше куп телефони, с много модерни камери и адски технични хора. Документалисти. И бързи. И яростни. И ненаситни. На гледки. И постни- откъм сърце. И със сериозен дефицит на кураж.

 

Чухте ли, тя е Мария и за нея никой днес не направи митинг. Нито си сложи снимката й на Стената си .
В дома обаче й дадоха грамота. И някои колеги, научили за нея съобщиха.За нея и за грамотата. Утре може и да е в някаква колонка.
Тази Мария.
Но няма да е на Стените ни.
Нито в сеирджийската ни масова он -лайн заразна истерия.
И няма да дъвчем името й ката ден, седмица. Защото няма хляб в едно геройство. Ни сеир. Само един спасен живот. На един човек. Заради една малка Мария. От един дом.
Която освен рефлекс за съхранение и помощ, е имала Сърце. Едно малко Сърце. Но по-голямо със сигурност от камерата на един телефон. Или на куп други телефони.

И чак да се чудиш къде е повредата, защото този Филип е жив, пък онзи Тодор не е. В телефоните, или в Мария?

Схващате ли, докъде сме се докарали?
И една Мария просто ни разказа телефоните, а?
Ами утре, ами сега, какво ще сложим по фейсовете си?
Че тя даже дом няма, камо ли знаме.
И само едно сърце. По – голямо от дом. Тази една рошава 15 годишна Мария.
Ама как да сложиш сърце на фейс? Нищо няма да се види.

Щеше да е любопитно откъм сеир, ако не беше разтърсващо зловещо. И човешко.
Тази Мария.
Звездева.

Деляна Бобева (zakazanlak.bg)