Затворникът Уолтър или съпругът Боби - две лица и 40-годишна лъжа

“Беше една съвсем обикновена сутрин преди почти около пет години. Правих чай в кухнята, Боби беше още в леглото. Тогава на вратата се почука. Отворих плахо и видях един полицай да стои на прага ми. Не се притесних, съседката често създаваше проблеми и реших, че просто са сбъркали адреса. В момента, в който отворих вратата, 12 униформени нахлуха у дома. Някои бяха служители на ФБР. Отидоха право в спалнята, при Боби. “Как се казваш?”, попитаха. “Боби Лов”, отвърна съпругът ми. “Как е истинското ти име?”, настояха полицаите и тогава мъжът, с когото съм живяла 40 години смотолеви нещо под носа си.

Така започва историята на Шерил - американка, която 40 години е живяла в лъжа. Двамата се срещнали в Ню Йорк, докато той работел в кафенето към малка клиника. Но тогава Шерил не подозирала, че мъжът, в когото ще се влюби и с когото ще създаде прекрасно семейство с 4 деца, всъщност не се казва Боби Лов, а Уолтър Милър и в продължение на години бяга от властите.

Историята на Уолтър започнала преди години в Северна Каролина. Имал напълно нормално детство. Семейството му било бедно, но живели спокойно. Като тийнейджър Уолтър решил да отиде на концерт. Бил едва 14-годишен, но една псувня към изпълнителя го вкарала зад решетките. През 1964 година настроенията в САЩ спрямо чернокожите не били особено положителни и било много лесно да си докараш неприятности, ако си различен.

И така започнала поредицата от злополучия за Уолтър. Замесвал се в какво ли не. Така един ден се озовал в изправителен център, който въобще не му се нравел - храната била ужасна, децата - лоши. Така решил да избяга.

Отишъл във Вашингтон, където живеел брат му и за момент всичко изглеждало така, сякаш Уортър ще успее да стъпи на краката си. Записал се в гимназията, не бягал от часовете и дори спортувал баскетбол. Всичко вървяло гладко. Но тогава старите навици отново почукали на вратата на Уортър. Младежът влязъл в лоша компания, която се занимавала с банкови обири.

Снимка: Боби Лов, "Humans of New York"

Един ден нещата се обърнали срещу него. Бандата набелязала поредната си мишена - банка в Северна Каролина. Докато всички тъпчели чувалите с банкноти обаче банкерът натиснал паник бутон незабележимо. Така на място бързо пристигнала полицията. Всички успели да избягат, освен Уолтър. Простреляли го в таза. Момчето се събудило в болницата, а от там го изпратили в затвора.

“Всичко свърши за Уолтър Милър. Дадоха ми присъда от 25 години затвор. Поставиха ме под строга охрана в Централния затвор. Нямаше измъкване от там”. спомня си Уолтър пред “Humans of New York”.

По онова време починала майка му - жената, която винаги се надявала, че синът й някак ще успее да промени съдбата си. И затова Уолтър решил да се поправи. Превърнал се в перфектния затворник. Поведението му било толкова добро, че променили режима му на по-лек. Преместили го на друго място, което приличало повече на лагер, отколкото на затвор - можел да звъни по телефона, да се разхожда свободно на двора.

Всичко се променило, когато някой извикал “тъпанар” на един от надзирателите. Случило се в малките часове на нощта, когато навън все още било тъмно. Надзирателят не успял да види кой изкрещял обидата, но някак разпознал гласа на Уолтър.

“Нямаше как да съм аз. По онова време работих в кухнята, но надзирателят беше категоричен, че аз съм го обидил. Той беше началник. Всичко зависеше от него. От тогава започна целенасочено да се заяжда. Опитах се да се сниша със земята, но колкото повече не обръщах внимание, толкова по-зле ставаше - пълнеше досието ми с черни точки за всякакви глупости. В един момент бях на косъм от това да ме върнат обратно в Централния затвор”, разказва американецът.

И така го начислили към най-ужасната работа в затвора. Чистил магистралата рано сутрин. По онова време тъкмо настъпвала зимата, било адски студено, а докато разчиствал пътя, гамени хвърляли от прозорците какви ли не боклуци по него. Уолтър се пречупил. Така решил да избяга.

“Започнах да планирам. Събирах пари. Запомних маршрута на автобуса, който всяка сутрин ме караше до работното ми място. Спирахме на една и съща пресечка, до която имаше гора. Можех за нула време да стигна до там, да се изгубя сред дърветата и да получа свободата си. Забелязах също, че има един пазач всеки вторник, който не брои затворниците, когато се качват. И така един понеделник реших, че това ще е последната ми нощ зад решетките”.

Планът проработил и Уолтър се измъкнал. Тичал, сякаш краката му не принадлежат на собственото му тяло. Успял да стигне до гарата, а там непознат човек се смилил и му купил билет за Ню Йорк. В автобуса Уолтър се успокоил и започнал бавно да приема мисълта, че вече е свободен човек.

“В един момент момичето до мен ме заговори. Попита ме как се казвам. Набързо изстрелях от устата си - Боби. Боби Лов. Това беше моментът, в който Уолтър Милър умря”.

И така започнала историята на Боби. Пристигнал в Ню Йорк през ноември, 1977 г. Имал само 100 долара и дрехите на гърба си. В началото отседнал в мизерен хостел, но парите свършили и започнал да спи по пейките. Нямал документи, нямал осигуровки, нямал нищо.

“Отидох до едно гише и скалъпих цялата тази история, че са ме обрали и тя ми даде карта с номерче за социални осигуровки. Още я пазя. После ми издадоха някак акт за раждане с новото ми име. Намерих нотариус, който да го завери. Подпечата го, но не го подписа. После намерих човек, който реши да не забележи липсата на подпис и ми даде шофьорска книжка. И така си намерих работа в кафенето към медицинския център”.

Снимка: "Humans of New York"

Там среща Шерил - неговата тотална противоположност. Тя била толкова добра, наивна и праведна. Затова решил да запази тайната за себе си и да не и споделя за тъмното си минало. Онова на Уолтър Милър. Омъжили се през 1085 година, родили им се четири деца, които отгледали заедно.

“Семейството ми в Северна Каролина настояваше да й кажа. Но не можех. Нямаше да ме предаде, но щеше да ме накара аз да го направя. Нямаше нужда да знае за Уолтър Милър, защото това не бях аз. Аз бях Боби. Той нямаше досие, беше семеен мъж, добър човек, помагаше в църквата. Миналото ми беше дълбоко погребано в Северна Каролина и нямаше да се върне”.

Но тогава дошли ченгетата и го отвели в ареста.

“Светът ми се срина. Арестът на Боби беше по всички вестници. Целият град ми се подиграваше. Хората в църквата ме дърпаха на една страна да ме разпитват… Нямало начин да не знам за това. А аз наистина не знаех. 40 години не знаех. Как може да съм била толкова глупава? След всичко исках просто да изчезна. Нямаше капка истина в отношенията ми с този мъж. Бях толкова бясна, но така и не успях да го намразя. Исках да съм до него, да го успокоя. Тогава си дадох сметка колко много обичам този човек. И му простих. Писах писма до Губернатора, до Обама… събрах свидетелски показания от хората в църквата, от децата, които тренираше. Аз свидетелствах в негова полза. Нямах никаква представа кой по дяволите е този Уолтър. Но познавах Боби. Разказах им за него”, споделя Шерил.

И така съдът се смилил. Година по-късно Боби Лов се прибрал у дома и най-сетне започнал да живее животът, който иска. Свободен от тайната на миналото си.

Източник: "Humans of New York"

Превод, Фрог Нюз