10 ноември 1989 г.: “Нова надежда” или “Истински лъжи”?

Майка ми също като че ли не вярваше особено на казаното. А на другия ден по радиото излъчиха речта на Славчо Трънски. В нея той изричаше нещата, които всеки знаеше, но никога не се казваха извън най-близката компания – нещо като да се говори за секс пред деца. За ояждането с власт, за многобройните резиденции, за комунистическите лагери... От този ден промените се затъркаляха стремглаво и вече нищо нямаше да е същото.

Двадесет и три години по-късно още остава открит въпросът какво се случи на 10 ноември 1989 г. Беше ли той начало на кардинална промяна към демокрация и пазарна икономика или просто вътрешнопартиен преврат? За добро или лошо се случи? По-добре ли живеем сега, отколкото тогава? На пръв поглед би трябвало никой да не се колебае да отговори – сега сме член на общността от най-проспериращите държави, можем да пътуваме свободно по света, всички стоки, които се продават в Америка, ги има и тук. От друга страна много хора, особено изпадналите в мизерия, каквито несъмнено има немалко, ще кажат: “Няма я онази сигурност, престъпността е навсякъде, чувстваме безнадеждност...”

Ако погледнем вестникарските заглавия от дните след Десети, ще установим как всички са се чудели накъде ще тръгнат нещата и са пипали внимателно да не стъпят накриво. Официозът “Работническо дело” излиза с водещо заглавие: “ПЛЕНУМ на Централния комитет на Българската комунистическа партия”, а отстрани: “ДРУГАРЯТ ПЕТЪР МЛАДЕНОВ – генерален секретар на ЦК на БКП”. Цитира се и въпросният другар, който казва (с главни букви): “ЩЕ ВЪРВИМ НЕОТКЛОННО ПО ИЗБРАНИЯ ПЪТ ЗАЕДНО С НАРОДА И В ИМЕТО НА НАРОДА!”.

А познайте какво е заглавието на другия официоз “Отечествен фронт”? То е: “ПЛЕНУМ на Централния комитет на Българската комунистическа партия”. Абсолютно идентично с органа на БКП отстрани има голяма снимка на Младенов със заглавие над нея. Заглавието (днес може да ни е смешно) е: “ДРУГАРЯТ ПЕТЪР МЛАДЕНОВ – генерален секретар на ЦК на БКП”. Името на Бившия вече не се споменава никъде в заглавие. Срамежливо вътре в текста пише: “Напоследък другарят Тодор Живков отново настойчиво постави въпроса за освобождаването му от партийните и държавни постове, които заема...”

За пръв път откровено осмиващ материал излиза в “Стършел” чак на 24 ноември. По-скоро става въпрос за карикатурата на Георги Чаушов “Хайдушко хоро”, заради която хората се виеха на опашки и недоумяваха как виждат на страниците на вестник нещо подобно за Тодор Живков. Тя всъщност беше пророческа – със здрав ритник Тато изпадаше от хорото, а останалите другари продължаваха да си го друсат на спокойствие.

На 18 ноември пък се провежда първият опозиционен митинг. Някои западни издания язвително отбелязват, че на опозицията в България й е трябвало цяла седмица след падането на Живков, за да го организира. На площада пред храма “Св. Александър Невски” се събират хиляди. Според слуховете - над 150 000.  Това разбира се, е преувеличено, но на хората толкова им се искаше свободен митинг, че едно преувеличение може да бъде извинено. 

Днес някои изказвания изглеждат смешни и наивни, но тогава възторгът е голям. На този митинг гласуват вот на доверие на Младенов за една година. За пръв път Румен Воденичаров изрича на обществено място буржоазното обръщение “господин”, което събужда смесени чувства сред тълпата. Някои дори го освиркват. След това се изказва и далеч по-радикалният Петър Гогов, който говори за комунистическите репресии и “кожите по стените”. Това вече е много хард за несвикналите уши на хората и освиркванията се засилват. Блага Димитрова пък казва от трибуната, че Тодор Живков е превърнал България “от страна на розите в страна на склерозите” и спечелва възторжени овации. Има възгласи за “нови избори веднага” и един от ораторите – Александър Каракачанов основателно отговаря, че трябва организация и време за това.

На този митинг е присъствал и американският писател Бил Брайсън, който по-късно пише книгата „Един американец в Европа”, в която има и глава за България. Ето какво споделя той: “Влязох в един магазин, наречен “1001 СТОКИ”. Пред вратата нямаше оформена опашка, а невероятна, смазваща тълпа. И не толкова влязох по своя воля, колкото бях засмукан. Вътре, около един-единствен щанд, се блъскаха хора, които размахваха пари и се бореха за внимание. Всички останали щандове бяха празни, макар и зад тях да стояха продавачи. Проврях се през тълпата, за да видя какво искат да купят тези хора и се оказа, че борбата е за някакви жалки боклуци - пластмасови солнички и шишенца за оцет, двайсет четки с дълги дръжки и неизяснено предназначение, малки стъклени пепелници, пачки чинии за еднократна употреба, каквито човек на Запад получава безплатно, ако купи нещо, което трябва да се затопли във фурната.

Най-тъжният щанд беше този за детски играчки - един рафт пълен с неописуемо еднакви пухкави мечета от синтетична вълна, двайсетина пластмасови камиончета с разкривени колела и разлепени, подвити етикети и четиринайсет метални детски велосипедчета с три колела, боядисани в един и същ оттенък на синьото, издраскани или изкривени тук или там.

София сигурно е един от най-тъмните градове на света. Единствено светкавиците, които проблясваха от трамваите от време на време в далечината, даваха възможност човек да долови очертанията на сградите. Доста отдалечените една от друга улични лампи също хвърляха малки светли петна, светлинка се процеждаше и от малкото ресторанти и барове, които все още работеха и бяха, без изключение, в окаяно състояние. Почти всички витрини на магазините бяха тъмни. Въпреки това, улиците бяха пълни с хора, които явно бяха прекарали вечерта навън и сега стояха по тротоарите и се опитваха да спрат някое от малкото таксита, които профучаваха край тях.

Колкото по-далече се разхождаш из София, толкова по-добре става. Често се разхождах по цял ден до хълмистите югоизточни райони, където има гори, паркове, квартали със солидни жилищни сгради, виещи се спокойни улички, чудесни домове. Докато се връщах в града, по пешеходен мост над река Сливница и по анонимна уличка, ми мина през ум, че този град всъщност е много красив. И нещо повече - той беше най-европейският от всички градове, в които съм бил. Нямаше модерни търговски центрове, големи бензиностанции, нямаше “Макдоналдс” и “Пица Хът”, въртящи се реклами на Кока-Кола. Никой друг град не е устоявал така упорито на увещанията на американската култура. Беше напълно, изцяло европейски град. Това беше, помислих си с дълбоко неудобство, Европа, за която бях мечтал като дете.”

Ако днес Брайсън дойде, едва ли ще каже, че София е “най-европейският град”. За добро или лошо, в нея вече има в изобилие “Макдоналдс” и “Пица Хът”, рекламите на Кока-Кола са ни досадили не по-малко, отколкото на американците. Има търговски центрове, които вече наричаме Молове, даже май са ни в повече. Големите бензиностанции също са факт, макар и напоследък да правят все по-малък оборот. Остава открит въпросът за добро или лошо е всичко това.

Дилян ВЪЛЕВ, БЛИЦ