Българското вето за Македония

Само че между българското и гръцкото вето има важна разлика. Оперетния спор между Гърция и Република Македония за името на последната има донякъде комичен привкус. Правата на Гърция върху името Македония са толкова въобразени, колкото и тези на Македония.

Преди два века гърците са извадили от историческия килер и изтупали от прахта това забравено име, за да очертаят с него границите на историческите си претенции в области, където няма никакви гърци. И сега изведнъж се оказва, че друг използува същото име, но вече не като топоним, а като етноним – нещо, което в днешния политкоректен век изглежда далеч по-солидно основание за собственост. И тогава официалното име на областта Македония в днешна Северна Гърция може да се разглежда като признание, че там живеят не гърци, а някакъв друг народ. (Което не е далеч от истината.)

Така гърците виждат, че са стъпили в поставения от самите тях капан. И капанът е готов да щракне. Отсрещната страна също не може да отстъпи, защото е заложила всичко на въпросното име. Получава се нещо като епизод от поредицата „Ну, погоди”. С Гърция в ролята на вълка. А спорът може да се разреши, и по-точно, сам ще изчезне, ако нещата просто бъдат назовани с истинските им имена – ако се каже, че от двете страни на македоно-гръцката граница живеят българи.

А най-смешното е, че ако някой печели от тази разправия, това е България. Тя няма нужда да показва несъстоятелността на ”македонския национален идентитет”. Гърция го прави вместо нея.
 
Поводът за българското вето е далеч по-сериозен. От край време политиката на Република Македония към България е въплъщение на болшевишкия принцип (използван далеч не само от болшевизма, но формулиран за пръв път от него): историята е политика, насочена към миналото. Целта на тази политика пък е посочена от Оруел: "Който владее настоящето, владее миналото. Който владее миналото, владее бъдещето."
Именно противопоставянето на този принцип е в основата на българската позиция, независимо как е формулирана тя на книга и дали самото българско правителство го съзнава.

Олелията, която се вдигна от югоизток показва, че ударът е попаднал в целта.
 
Не липсват критики и от отсамната страна на границата. Основният довод на противниците на това решение е, че България има интерес всички нейни съседи, и най-вече Македония, да станат членове на ЕС. Да, това е така. Но в политиката рядко има положения, при които и вълкът да е сит, и агнето да остане цяло. Обикновено трябва да решим кое да изберем.

Дълги години агнецът на българския национален интерес беше жертван, за да се храни вълка – с очакването, че един ден той ще се насити и ще стане вегетарианец. Макар илюзорността на този подход да беше очевидна. В резултат неговият апетит само растеше. Време беше да опитаме и другия вариант.
 
Колкото и странно да звучи, българското условие за подкрепа е от полза и за населението на Република Македония. Македонизмът е доктрина, основана на фалшиви ценности. Главната от тях е отрицанието – македонската идентичност се доказва чрез българската на принципа „колкото по-малко българин, толкова повече македонец”. Отрицанието в крайна сметка е разрушително чувство и самите македонисти би трябвало да го съзнават. Вероятно затова напоследък правителството на Груевски направи опит за внасяне и на положителен елемент в политическото инженерство на македонизма. Но поради липса на материал то се спря на мита за приемствеността между древните и сегашните македонци – нещо, което преди това беше обект на вицове.

Сместа от комедия и отрицание не може да бъде основа на национално самочувствие. Показва го и действителността. Сблъсъкът с нея действува разрушително. Когато един завършен македонист дойде в България и види, че българите, въпреки разпространеното в Македония мнение, нямат рога и опашка и са добронамерени към него, той започва да подлага много неща на преоценка. Само един, но много представителен пример: бившия министър-председател Любчо Георгиевски е бил възпитан от малък като върл българомразец, дотам, че по собствените му думи, дупчел тайно гумите на срещнатите български коли. Днес той има българско гражданство, жилище в Горна Джумая и е сменил името си от Люпчо на Любчо.

Така че изоставянето на този сорт македонизъм ще е от полза и за тези, които искат да бъдат македонци. Никоя официална институция в България, както и повечето българи, нямат нищо против съществуването на хора с македонска идентичност, стига тя да не е за сметка на България. В действителност, заплахата за тази идентичност съвсем не е България, а нарастващото албанско присъствие в Македония. И тук България може да е незаменим съюзник и арбитър.
 
Така, в заключение, трябва да дадем положителна оценка на това решение на българското правителство. То трябва да бъде последвано от разработката на цялостна официална стратегия за политиката на България към Македония - нещо, за което хората, запознати с проблема, призовават отдавна. Тя трябва да бъде изработена не от официалните викачи по македонския въпрос, а от действителни познавачи на нещата, включително и такива от другата страна на границата.

И, накрая, едно пожелание: нека българското правителство постъпи по същия начин, когато се постави въпроса за членството на Сърбия в ЕС.

Веселин Кандимиров, svobodata.com