Денят на мъртвите будители

Думи, умни и шумни, възпалени и възпалителни, запотени от решителност, ярост и мрачен възторг: българинът у онези някогашни българи се е готвил да изкочи изпод зеблото на кожата си гяурска, изпод шаяка на потурите си, изпод ноктите на душата си – само и само да се докаже като човек. Като лична личност. Като освестил се Народ. С абмиции и възможности за Нация. За Държава…
Повечето от онези будни момчета са били силно неуправляеми, честолюбиви глави, непокорни люде, дето нямат страх ни от ятаган, нито от кол, а си слагали ръката в огъня и са стискали зъби, докато не им се напукат кътниците… Абе имало е мъже, влюбени в Майка България. Имала е и тя синове. Имало едно време българи… И сега има хора, които им викат българи.
Онзи ден едно българско момиче, прекарало мeнингит, ме помоли за пари. Тъкмо си помислих да му кажа, че нямам, то машинално продължи и ме попита: „Ами стотинки?”. Засрамих се от себе си и турих една шепа монети в ръката му. То, прилично облечено, започна да ги брои. Сетих се, че съм го срещал в трамвая, по същия начин обикаляше мрачните сънародници и без да се сърди на мълчаливите им откази, спираше пред всеки без изключение. И автоматично изричаше: „Ами стотинки?“
Докато дремех като чапла на спирката и се чудех дали да запердаша пеша към целта на моята всекидневна отсечка, до мен се придеби дребно бабе, което заядливо ме попита: „Защо й даваш, знаеш ли колко са богати с майка й? Живеят до нас, на гарата, въшливи са от пари!“.
Бабето беше, в случая, моя будител. Събудих се и стреснат, без да искам, се отдръпнах – бабето беше ситно, но преизпълнено като мръсна бирена чаша с пяна от гняв и злоба, от желание за реванш и от безсилие за реванш… Беше също българка. Както е казал Народният поет – една българка. Говореше моя език, и аз разбирах нейния. Но – толкоз.
Между нас стоеше глупостта ми, че давам подаяния на богато /разбирай – щастливо!/ идиотче, а опустошената от всекидневието бабка, която никога не би протегнала ръка за милостиня, не одобряваше да имам правото на съболезнование, на съчувствие дори… Моята доверчивост за бабето беше осъдителна и се явяваше като част от цялото й проклятие срещу това полумомиче, полудете. Което най-вероятно никога няма да стане истинска баба, подобно на своята осъдителка, нито стара майка с дъщери и внуци...
Но да се върнем на спирката – само за няколко мига националното ни единство беше раздробено на части – лудата, аз и изцъклената душица на комшийката й…
Все пак не мълчах докрая като онзи Антон от „Партизански песни“ на Веселин Андреев, а разсеяно запитах моята чужда българка: „Защо говориш така, та това дете е болно…“ Което беше видно от сто метра, но българката до мен не го виждаше. Защото погледът й беше вперен в шепата на нещастничката. И никога нямаше да съзре видимото. За невидимото – да не говорим. Нищо, че по всяка вероятност бабата и детето се срещат всеки ден – до сетния си съседски ден…
„Боже, колко сън има на този наш свят, Боже!“ И нито един задружен будилник – да изкукурига. Да извика будността в душите ни. Да преобърне навътре вътрешното ни око. Да чуем у нас да проговори детето на добротата.
Какъв ще бъде краят на тази недопрочетeна обща книга, наречена български Бит, описваща нашия изроден живот? Все го няма и няма краят, сякаш Авторът също е заспал, завинаги. Или се прави на умрял, защото не знае финала.

Румен Леонидов, Факел