2|
6695
|01.11.2014
НАРОДЕН ГЛАС
Денят на мъртвите будители
И този ден на народните будители ще отмине. Будителите ще бъдат разбудени за един ден от съня на забвението и пак ще са оставени спокойно да си легнат в историческите постели – смъртта ги уважава повече от живия ни живот, миналото ги зарежда с повече надежни енергии, с ехо от незбравими закани: „И ний сме дали нещо на света!”, „Къде си вярност, ти любов, народна?”, „Умря сиромахът за правда, за правда и за свобода!”…
Думи, умни и шумни, възпалени и възпалителни, запотени от решителност, ярост и мрачен възторг: българинът у онези някогашни българи се е готвил да изкочи изпод зеблото на кожата си гяурска, изпод шаяка на потурите си, изпод ноктите на душата си – само и само да се докаже като човек. Като лична личност. Като освестил се Народ. С абмиции и възможности за Нация. За Държава…
Повечето от онези будни момчета са били силно неуправляеми, честолюбиви глави, непокорни люде, дето нямат страх ни от ятаган, нито от кол, а си слагали ръката в огъня и са стискали зъби, докато не им се напукат кътниците… Абе имало е мъже, влюбени в Майка България. Имала е и тя синове. Имало едно време българи… И сега има хора, които им викат българи.
Онзи ден едно българско момиче, прекарало мeнингит, ме помоли за пари. Тъкмо си помислих да му кажа, че нямам, то машинално продължи и ме попита: „Ами стотинки?”. Засрамих се от себе си и турих една шепа монети в ръката му. То, прилично облечено, започна да ги брои. Сетих се, че съм го срещал в трамвая, по същия начин обикаляше мрачните сънародници и без да се сърди на мълчаливите им откази, спираше пред всеки без изключение. И автоматично изричаше: „Ами стотинки?“
Докато дремех като чапла на спирката и се чудех дали да запердаша пеша към целта на моята всекидневна отсечка, до мен се придеби дребно бабе, което заядливо ме попита: „Защо й даваш, знаеш ли колко са богати с майка й? Живеят до нас, на гарата, въшливи са от пари!“.
Бабето беше, в случая, моя будител. Събудих се и стреснат, без да искам, се отдръпнах – бабето беше ситно, но преизпълнено като мръсна бирена чаша с пяна от гняв и злоба, от желание за реванш и от безсилие за реванш… Беше също българка. Както е казал Народният поет – една българка. Говореше моя език, и аз разбирах нейния. Но – толкоз.
Между нас стоеше глупостта ми, че давам подаяния на богато /разбирай – щастливо!/ идиотче, а опустошената от всекидневието бабка, която никога не би протегнала ръка за милостиня, не одобряваше да имам правото на съболезнование, на съчувствие дори… Моята доверчивост за бабето беше осъдителна и се явяваше като част от цялото й проклятие срещу това полумомиче, полудете. Което най-вероятно никога няма да стане истинска баба, подобно на своята осъдителка, нито стара майка с дъщери и внуци...
Но да се върнем на спирката – само за няколко мига националното ни единство беше раздробено на части – лудата, аз и изцъклената душица на комшийката й…
Все пак не мълчах докрая като онзи Антон от „Партизански песни“ на Веселин Андреев, а разсеяно запитах моята чужда българка: „Защо говориш така, та това дете е болно…“ Което беше видно от сто метра, но българката до мен не го виждаше. Защото погледът й беше вперен в шепата на нещастничката. И никога нямаше да съзре видимото. За невидимото – да не говорим. Нищо, че по всяка вероятност бабата и детето се срещат всеки ден – до сетния си съседски ден…
„Боже, колко сън има на този наш свят, Боже!“ И нито един задружен будилник – да изкукурига. Да извика будността в душите ни. Да преобърне навътре вътрешното ни око. Да чуем у нас да проговори детето на добротата.
Какъв ще бъде краят на тази недопрочетeна обща книга, наречена български Бит, описваща нашия изроден живот? Все го няма и няма краят, сякаш Авторът също е заспал, завинаги. Или се прави на умрял, защото не знае финала.
Румен Леонидов, Факел
Повечето от онези будни момчета са били силно неуправляеми, честолюбиви глави, непокорни люде, дето нямат страх ни от ятаган, нито от кол, а си слагали ръката в огъня и са стискали зъби, докато не им се напукат кътниците… Абе имало е мъже, влюбени в Майка България. Имала е и тя синове. Имало едно време българи… И сега има хора, които им викат българи.
Онзи ден едно българско момиче, прекарало мeнингит, ме помоли за пари. Тъкмо си помислих да му кажа, че нямам, то машинално продължи и ме попита: „Ами стотинки?”. Засрамих се от себе си и турих една шепа монети в ръката му. То, прилично облечено, започна да ги брои. Сетих се, че съм го срещал в трамвая, по същия начин обикаляше мрачните сънародници и без да се сърди на мълчаливите им откази, спираше пред всеки без изключение. И автоматично изричаше: „Ами стотинки?“
Докато дремех като чапла на спирката и се чудех дали да запердаша пеша към целта на моята всекидневна отсечка, до мен се придеби дребно бабе, което заядливо ме попита: „Защо й даваш, знаеш ли колко са богати с майка й? Живеят до нас, на гарата, въшливи са от пари!“.
Бабето беше, в случая, моя будител. Събудих се и стреснат, без да искам, се отдръпнах – бабето беше ситно, но преизпълнено като мръсна бирена чаша с пяна от гняв и злоба, от желание за реванш и от безсилие за реванш… Беше също българка. Както е казал Народният поет – една българка. Говореше моя език, и аз разбирах нейния. Но – толкоз.
Между нас стоеше глупостта ми, че давам подаяния на богато /разбирай – щастливо!/ идиотче, а опустошената от всекидневието бабка, която никога не би протегнала ръка за милостиня, не одобряваше да имам правото на съболезнование, на съчувствие дори… Моята доверчивост за бабето беше осъдителна и се явяваше като част от цялото й проклятие срещу това полумомиче, полудете. Което най-вероятно никога няма да стане истинска баба, подобно на своята осъдителка, нито стара майка с дъщери и внуци...
Но да се върнем на спирката – само за няколко мига националното ни единство беше раздробено на части – лудата, аз и изцъклената душица на комшийката й…
Все пак не мълчах докрая като онзи Антон от „Партизански песни“ на Веселин Андреев, а разсеяно запитах моята чужда българка: „Защо говориш така, та това дете е болно…“ Което беше видно от сто метра, но българката до мен не го виждаше. Защото погледът й беше вперен в шепата на нещастничката. И никога нямаше да съзре видимото. За невидимото – да не говорим. Нищо, че по всяка вероятност бабата и детето се срещат всеки ден – до сетния си съседски ден…
„Боже, колко сън има на този наш свят, Боже!“ И нито един задружен будилник – да изкукурига. Да извика будността в душите ни. Да преобърне навътре вътрешното ни око. Да чуем у нас да проговори детето на добротата.
Какъв ще бъде краят на тази недопрочетeна обща книга, наречена български Бит, описваща нашия изроден живот? Все го няма и няма краят, сякаш Авторът също е заспал, завинаги. Или се прави на умрял, защото не знае финала.
Румен Леонидов, Факел
Моля, подкрепете ни.
Реклама / Ads
КОМЕНТАРИ
Реклама / Ads