Елитите ни унищожават порядъчността, дори паметта за нея

Има едно сякаш несбъднато очакване през целия преход – да спечели изборите някой, за когото властта не е ценна като извор на лични или партийни облаги. Не е ценна дори заради това, че те кара да се чувстваш важен, а защото ти дава шанс да направиш нещо, с което да останеш в националната история. Да искаш да играеш на едро и да не блазниш от краткосрочни печалби.

Досега май само Костов беше създал такова впечатление в заклетите си поддръжници…

Борисов също направи подобно заявление при стъпването в длъжност на третия му кабинет, като припомни, че два пъти доброволно се е отказвал от властта, което трябва да говори, че сама по себе си тя не го интересува. Звучи правдоподобно, защото след толкова време на върха на политиката какво повече можеш да постигнеш, освен място в историята.

Думите му обаче изискваха потвърждение от състава на кабинета. А това значи поне две неща. Първо, в него да няма фигури, подозирани в клиентеалистка обвързаност. И второ, да няма и такива, за които министерският пост да изглежда като награда или утеха.

Събарянето на Двойната къща на Митови е само поредният епизод от една безнадеждна битка, която далеч надхвърля съхраняването на културното наследство. Тя е между стария и новите елити в страната.

Старият, който се създава в следосвобожденска България със своето образование, ерудиция, вкус и преди всичко – дълг към общото благо.

И новите елити, които се създават в след деветосептемврийска България със своето незачитане на чуждата собственост – партизани, партийни секретари, комунистическа номенклатура, агенти и пр., пренесли своите разбирания в силовите групировки, в мутрите, новобогаташите и откровените бандити.

Те продължават да унищожават и малкото останали свидетелства в градската среда на един друг обществен порядък – този на порядъчността, така че да се изличи дори паметта за него. И не само държавата няма воля да ги спре, но колкото и да е печално, и потомците на самите стари елити.

Срещата на главния прокурор с двамата бизнесмени в ЦУМ и признанията на Сашо Дончев за какво са си говорили на нея повдигна с голямо закъснение въпроса за границата между позволеното и непозволеното в поведението на институционалните фигури, когато са извън институциите. И кой трябва да я постави. Никой е валидният отговор за развитите демокрации, защото там самите фигури – за това са на такъв пост, имат достатъчно вътрешни задръжки. Разбира се, изключения не липсват…

Тук обаче съм убеден, че законът за конфликт на интереси – област, на която впрочем обръщаме незаслужено малко внимание, трябва днес да регламентира далеч по-широк кръг от казуси от живота на хората във властта, за да може да се надяваме, че един ден функцията му ще се поеме от личния им морал.

И отминалата седмица беше белязана от насилие с фатален край в училище. Чувам, че пак либерализмът, този път във възпитанието на децата след Десети ноември, бил виновен. Няма такова нещо, както и няма никакъв либерализъм в нашето образование. Имаше тръгнал още от килийното училище патернализъм, гарниран по-късно с идеологическа ограниченост и националистична строгост. Сега, разбира се, и той вече не върви, просто защото сме 21 век в Европа. А когато няма нищо, когато липсват актуални културни филтри в мисленето на децата, пък и на възрастните, започват да ги водят нагоните им.