Краят на синята коалиция и бремето на премълчаното

Трудно, защото гузността на премълчаването е трудно търпима. То е бреме, което тъй нареченият политически елит може и да не усеща, но което със сигурност тегне на всички, които се опитват не просто да следват, а да се доверяват. Нямаше как да бъде нормално обяснено защо, по дяволите – след като Иван Костов разцепи СДС, обяви го за мъртво и се опита да прехвърли всички свои грехове на партията, която го номинира за министър-председател, същата трябваше да преглътне мълчаливо това унижение – и да приеме функциите на гарант за неговото политическо оцеляване – след като беше станало безпощадно ясно, че проектът ДСБ се проваля с гръм и трясък.

Дори това можеше да се преглътне, но не мълчаливо. Дори това можеше да се приеме, но не в съпровод от лъжи. За да получи привилегията си на оцеляваща, ДСБ трябваше да каже поне едно: да, проектът ни се провали, сбъркахме. Връщаме се като блудни синове, простете ни.

Да – проектът се провали – а заедно с него се провали и СДС. Дясното не може да възкръсне под ново име. Десните трябваше да знаят, че ако този номер с прекръстването за една нощ минава пред левите избиратели, пред десните няма как да мине. И отговорността за пропуснатите шансове, които България получи през 1997 г. – с абсолютното мнозинство в парламента, с десен президент и стабилни позиции в съдебната власт – тази отговорност просто няма как да бъде разтоварена.

Десните избиратели настояваха за отговор защо стана така – и не го получиха. Вместо отговор получиха ментарджийски трикове с вричане на едни стари муцуни за това, че ще бъдат вече гражданска партия.

Не стана. Старите муцуни изгониха всички граждански мислещи люде от въпросната партия – като тези от клуб “Диалог” например. По-лошо – прогониха гражданския дух – десния дух, дето уж се беше вселил в ДСБ.

Помните ли го това? Е – ще ви го припомня – казано от Иван Костов по адрес на СДС:

“Каузата напусна СДС. То е като моментът, в който духът напуска тялото. Истината е, че  духът си отива от тялото, а не тялото изпуска духа. Когато каузата напусне една организация, не можем да тъжим за тази организация. Единственото, което има смисъл в политиката, е политическият дух. Именно ДСБ се превърна в новото тяло на този дух.”

Има обаче един малък, много неприятен въпрос: къде е политическият дух сега?

Не е при СДС. И при Костов не е. Колкото и да го дирим из новото тяло, няма го. Защото политическият дух не е ловкостта или поврътливостта, с които оцеляваш на политическата сцена. Политическият дух е хоризонтът, който си поставяш; потенциалът, който можеш да мобилизираш, за да постигнеш този хоризонт; моралният кредит, който позволява на хората да ти вярват. Всичко това е изгубено – вместо тях досега имахме брак по сметка, чиято скромничка цел е една: да се влезе в следващия парламент.

Не затова беше създаден СДС. СДС беше създаден, за да промени България. Да я превърне в нормална и достойна за живеене страна.

Тази цел бе загърбена. Има много грешки и грехове в историята на СДС – но само едно  е непростимо – и това е загърбването на тази цел. Обменянето й срещу жалки сребърници. Премълчаването на тази странна търговия пред хората, които са ти поверили своите надежди – и са ти дали своето доверие.

Това премълчаване уби СДС. Гузността, липсата на искреност. Хитруването, пробутването на фалшиви версии за разни съвсем реални безобразия. Хората искаха да знаят защо СДС не отвори досиетата, докато държеше всички лостове на властта в ръцете си; защо продаде “Нефтохим” на руснаците; защо приватизационните сделки имаха един виден ефект – създаването на червена олигархия; защо тяхното правителство търпеше покрай него да се увъртат хора като Славчо Христов и братя Джанкови; защо един куп министри внезапно бяха освободени без никакви обяснения, след като се знаеше, че част от тях са замесени в корупционни сделки, а други са се оказали ортаци на Михаил Чорни; защо местните сини лидери се държаха като феодали и вместо да преследват, култивираха корупция; защо сините трябваше да нагазват в батаци като “Софийски имоти” и да си делят София като селска баница – и прочее, и безкрайно много още въпроси – все останали без отговор.

Това, което СДС не разбра – и което Иван Костов при цялата му опитност пренебрегна като фактор на разрухата, беше всъщност значимостта на нравствения критерий за първата демократична структура в България – след близо половин век скапващ именно моралните критерии социализъм. Хората имаха нужда не само и не толкова от реформи – от тях се нуждаеше икономиката – хората имаха нужда от откритост и справедливост. Милионите хора, които искаха друго бъдеще – които се тълпяха по митинги и бдения в очакване да се говори и действа искрено и истинно. Те можеха да простят много неща – но не можеха да простят премълчаването, не можеха да простят лъжата. И това беше генералната разлика между тях и тези, които се тълпяха на “Позитано” 20. За комунягите послъгването не би имало драматични последици – то просто си беше в реда на нещата, там амнезията на промитите мозъци си беше политически ресурс. За сините не беше така.

Неискреното говорене и гузното премълчаване убиха СДС – далеч преди естественото разбягване на плъховете от потъващия кораб да види сметката на Синята коалиция. Тя самата беше не нов етап на българското дясно – беше неговата агонална фаза, беше скрепянето на неговите парчета с върви и телове, видими за всички.

Грехът беше свързан с недоимък на политическа воля, с порочно омесване на общия и личния интерес. С липса на въображение и интелектуални способности, ако щете. Големият хоризонт изисква широта на погледа. Няма как да бъде постигнат, ако градиш партия по принципа – да дадем на всеки важен активист по нещо, за да ни бъде верен. За съжаление това беше градивния принцип, по който се преправяше СДС от коалиция в партия, бидейки вече с един крак във властта. От Евгений Бакърджиев в София и Христо Бисеров в провинцията. Гонеха се читавите седесари и се насърчаваха нагаждачите. Резултатът е известен. Може да се види и по днешното кадрово състояние на СДС.

Това, което става днес, няма особено значение. И не е никаква драма. Да – в настоящата ситуация ДСБ най-вероятно няма да влезе в парламента. Да – има голям процент вероятност и СДС да сподели тази нерадостна съдба. Това би бил болезнен край за всички, които са вярвали в синята идея. Но – откровено казано – се опасявам, че поне част от тях ще се запитат – и какво от това?

Какво би могла да направи за България тази коалиция, която ежедневно трепери дали ще попадне в следващия парламент? Какво би могла да промени, на кого би могла да повлияе – разполагайки с десетина-петнадесет народни представители и в следващия парламент? Да – би могла да послужи за нечия патерица – както впрочем беше и в началото на този мандат. Биха ли се зарадвали на това десните избиратели, гласуващи толкова пъти за сините със стиснати зъби? Биха ли се зарадвали – ако видят как техните избраници се присламчват към ГЕРБ – или към Меглена Кунева? Честно казано, не вярвам.

Драма обаче има – и тя е и моя драма. Драмата е на онези нормално мислещи българи, които няма да има за кого да гласуват на следващите избори. Които впрочем вече цяло десетилетие гласуват за по-малкото зло. И които биха искали – ама много биха искали – десните да са заедно, да са автентични и да следват своите все още непостигнати цели. Да има една нормална дясна партия, за която биха могли да гласуват без опасенията, че някой ще осребри техния вот.

Изпълняваше ли тези функции Синята коалиция? Честно казано – не. Изпълняваха ги определени фигури в нейния състав. Държаха се достойно, доколкото им беше възможно. Като Иван Иванов от ДСБ или Лъчезар Тошев от СДС например. Самата формация обаче нямаше шанс да си върне своето влияние, своите избиратели, своя нравствен кредит. Заради неразказаното минало и непоетата отговорност  за него. Заради гузността от неговото премълчаване.

Нека сега се върнем към днешните реалности – колкото и печални да са те. След отказа на СДС да потвърди оставането си в Синята коалиция Мартин Димитров подаде оставка. Късно. Много късно, за да има шанс да напусне с достойнство политическата сцена. Трябваше да го направи веднага след президентските избори. Сега аргументира решението си с последователност: три години бил обединявал дясното.

Това е вече много. В хода на това обединяване изменти партньорите си от ДСБ. Обедини десницата с люде, които са сред основните виновници за нейното скапване. И издигна кандидат, който спечели унизително нищожен процент гласове – най-ниският в историята на всички президентски избори, в които СДС е участвал. След този подвиг синият лидер не би могъл да разполага с кредит на обединител. Обединението в политиката принципно изисква сериозен политически кредит, с какъвто Мартин Димитров за съжаление никога не е разполагал.

Понякога обаче и ситуацията изисква такова обединение. Тази ситуация е сега. Не става дума за това как и дали Мартин Димитров и Иван Костов ще останат в парламента. Става дума за необходимостта от съществуването на нормална дясна партия в България.

Няколко пъти говорих за тази необходимост. Уви – нямаше кой да слуша. И затова вместо нормална партия в пространството на нейната политическа насъщност се появи... Меглена Кунева. С други думи – бъдещето дясно ще бъде правено от фигура, която е придобила своя политически ценз в контекста на тройната коалиция. Както и настоящото дясно пък беше отчувано в яслата на НДСВ. Харесва ли ви такава перспектива?

На тези, дето искат да правят кариера, навярно им е все едно. Но на тези, дето просто искат да живеят нормално, да не бъдат управлявани от идиоти и да не им се пречкат някакви мутри в краката? На тях сигурно не им е все едно. И на мене не ми е.

Затова за мен не е важно дали СДС и ДСБ ще бъдат в коалиция или не – след като залогът за това е политическото оцеляване на неколцина динозаври. Важно е те да станат едно – и това едно да бъде различно. Да бъде по-автентично и по-достойно за уважение. Важно е СДС да се върне към своите корени – към онази енергия, която се крепеше на нежеланието на хората да живеят в лъжа. Тази енергия съществува – защото и днес неискреността е най-задушаващият всичко мислещо фактор. Но тази енергия не може да бъде извадена наяве от хора, които са си позволили да бъдат неискрени към своите избиратели.

Със сигурност много хора се питат какво може да се направи сега. Може да се направи едно – да се пристъпи към преформулирането и преформатирането на СДС като единна и автентична формация. Това може да стане само с обща воля – примерно като и Иван Костов подаде оставка.

(Искам да бъда правилно разбран – отдавна вече не тая каквито и да било негативни чувства към него. Дори понякога ми е симпатичен – само че какво от това. Просто времето му е минало, влачи след себе си дълга верига от грешки и грехове – не всичките негови, но така е с лидерите – и няма как съдбата да го посочи повторно като човека, способен да въплъти политическата воля на нормалните българи.)

Това може да стане като и сродните нему динозаври проявят достатъчно разум, за да се оттеглят. Нищо няма да се промени, ако заменим Иван Костов с Асен Агов – или Мартин Димитров с Александър Йорданов. Старите просто трябва да си вървят – двайсет години (им) стигат; трябва да си тръгнат заедно с охранените общински котараци и търгашите, дето още отсега се спазаряват я с ГЕРБ, я с Кунева. Трябва да дойде ново поколение политици – от типа на Петър Москов или Радан Кънев от ДСБ например. След това двете партии трябва да свикат обединителен конгрес и да наложат нови политики, ново мислене и говорене.

Мога да предположа възраженията още отсега. Знам много добре, че това няма да се случи. Дори и само “съжаленията”, изразени от ДСБ, ясно показват как двете партии по-скоро ще се устремят към изборния водопад, за да потънат завинаги – нежели да посегнат на собственото си партийно статукво.

Но знам много добре и причините, поради които това няма да се случи. И те са свързани с това, че за голямо съжаление българската десница не беше (и още не е) дорасла до своята историческа мисия и отговорности. Липсва й дух, липсват й и морални достойнства, липсва й характер. Липсва също така и гражданско общество, което да компенсира всички тези липси, създавайки структура, която да заеме мястото на вече негодната.

И точно това е най-тъжното.

Едвин Сугарев
https://www.svobodata.com/