Манол Пейков за ФрогНюз: Литературата е нещо, което опитомява човек. За жалост, сред депутатите няма много четящи хора

"Книгите разтварят сетивата ни, показват ни други начини на мислене и съществуване, отдалечават ни от тази бинарност, която е характерна за семплите хора, за хората, които обитават само домашното си пространство, обитават света на ужаса от чуждото, от различното, света на ксенофобията, на ненавистта към чуждите хора, които ще дойдат, ще ти вземат хляба и ще ти променят религията и ще "отвлекат децата ти". Това са клишета. Когато човек чете повече, когато се докосва повече до света чрез литературата, той става по-добър, става по-толерантен. Тогава и светът около него става по-добър, благодарение на него самия".

"За жалост, сред депутатите няма много активно четящи хора. Не знам дали това се дължи на факта, че човек, за да се заеме с политическото поприще, трябва да посвети голяма част от времето си на други неща, различни от четенето. Аз не вярвам в това, но може би е една възможност".

Това каза пред ФрогНюз издателят и депутат от ПП-ДБ Манол Пейков.

"Като възрастен човек, една от книгите, към която се връщам ежедневно и която не ми излиза от ума, е "Пътят" на Кормак Маккарти. На финала ѝ е един от най-важните цитати в световната литература, лично за мен. Когато бащата умира, детето го пита какво да прави само, бащата казва: "Трябва да носиш огъня". Това е всичкото - огънят на човешкото. Той трябва да се носи, въпреки всичко, за да не се загуби надежда. Скоро прочетох един цитат: "Великите книги са велики за нас, понеже сме ги прочели в подходящия момент". И аз съм много съгласен с този цитат. Просто някои книги са предназначени за децата в нас или за порасналите нас. Важно е човек да ги прочете в реалния момент и тази книга дойде за мен, в правилния момент", каза още Манол Пейков.

"Литературата действа по един абсолютно безотказан начин на умовете на хората. Един от любимите ми автори е Еткар Керет, който е израелец. Откакто аз го издавам и чета, откакто се срещам с него, откакто вече съм организирал шест негови турнета, за мен Израел се обобщава от него - толкова много го харесвам, че той засенчва всички други неща. Когато се говори за Израел, процент от хората се сещат за всичките истории с ядрения арсенал, с Газа, междуособиците, клишета, свързани с еврейския народ. Те за мен са вторични. Имам едно влюбване в държавата, или по-скоро в страната, заради един автор. Смятам, че същото постига Георги Господинов за много хора по света и това успява да засенчи доста клиширания образ за България, който се създаде по време на Прехода - страна на мутри, на износ на леки жени, на джебчии, или на семпли хора, на байгановци".

Ето и цялото интервю:

Отбелязваме Световния ден на книгата и авторското право. Забелязва ли се според Вас отчетлив, по-засилен интерес към четенето и към литературата като цяло у българина спрямо времето преди демократичните промени?

Трудно е да се сравняват нещата, понеже тогава добрата литература, особено западноевропейската и от страните извън Варшавския договор, това беше единственият ни прозорец към света. Нямаше толкова забавления - нямаше интернет, броят на телевизиите беше строго ограничен. Много от програмите в телевизиите бяха заложени по идеологически съображения. Т.е. ако гледаме настоящия момент и държави като Куба например, където е съхранена тази система и където комунизмът още съществува, абсолютно невъзможно е да се правят сравнения. И е неразумно, понеже става въпрос за различни вселени.

Ще ви разкажа един анекдот, който знам от покойната Жени Божилова - един от най-големите български преводачи, редактори, дългогодишен редактор в "Народна култура". Съпруга на Николай Хайтов, бяха заедно 44 г. Аз бях близък с нея в последните години и тя ми разказваше за книгата "Аз, Клавдий", която се смята за един от най-прочутите исторически романи, може би дори най-добрият исторически роман на XX век.

Авторът Робърт Грейвс е преводач от латински и древногръцки, поет лауреат, не е случаен човек. Първоначалният тираж на книгата в България е 200 000 екземпляра. А общият му тираж е минал 700 000. Аз си спомням, че този роман го имаше във всяка българска библиотека. Не само това, но са отпечатали "Аз, Клавдий" и "Божественият Кладвий", които по същество са две отделни книги, в един том, защото в крайна сметка говорим за различни вселени. Съображенията са различни. Ако трябва да сравняваме нещата, трябва да сравняваме сегашната ситуация с тази отпреди 10-15 години. И това сравнение според мен определено не е в наш ущърб. Като цяло, не може да сравняваме България с държави, които са традиционно много четящи. Такива са, да речем, Израел, където културата на четенето е хилядолетна.

Там дори съм чувал, че когато хората отидат на етнографска изложба, първо четат бележките отдолу и след това гледат снимките. Ако пък говорим за северните държави, в частност скандинавските или например Нидерландия, там има много сериозна читателска култура. Една от основните причини е, че в годините, когато в България грамотността е била 2-3 процента, там е била вече над 70-80 процента. Т.е. грамотността в тези държави е възникнала много рано. Те са ни изпреварили със стотина години, така че трябва да се имат предвид всички тези нюанси.

Преди 2 г. бях на едно интересно събитие на държавите от Черноморския басейн. Там имаше държави като Грузия, Армения (макар че те нямат директен излаз на Черно море), Азербайджан. Отделно Украйна, Молдова и др. Много от тези държави гледат на нас като един много сериозен и солиден пазар. Нашите съседи - македонците - също гледат на нас и на сърбите като на абсолютно недостижим по мащаба си литературен пазар и литературна култура. Само ще дам за пример, че в Грузия се издават 800 заглавия годишно на грузински език, в България вече са над 11 000. Така че всичко е въпрос на степени. Смятам, че читателската култура е солидна. И със сигурност няма отлив.

Жанет 45 е едно от водещите издателства за българска литература. Кои са най-търсените Ви автори?

Мога да ги изброя без дори да се замислям. На първо място, Георги Господинов, който, разбира се, особено след наградата "Букър" предизвика страхотен фурор. И в рамките на България, и извън България. Бумът е абсолютно невероятен, макар че още от 2011 - 2012 г., когато излезе "Физика на тъгата", Георги е безспорно един от най-харесваните и купуваните ни автори. Друг автор, който несъмнено трябва да бъде отбелязан, е Милен Русков, който няма от доста време нов роман след "Чамкория". Очакваме новия му роман, защото той винаги е в "топ селърите".

Също така Здравка Евтимова, която в последните години натрупа изключителна репутация - тя спечели предаването на БНТ по модел на Би Би Си за любим автор на българите. Мисля, че този читателски интерес се изстреля буреносно. След новината, че тя е влязла в американска читанка за 8-и клас с един нейн разказ, оттогава насетне тя е в най-високия ешалон на продажбите. И, разбира се, Стефан Цанев, чиито български хроники са в изключителна степен постоянен "лонг-селър". Има и много други автори, които продават изключително солидно.

В България навремето имаше т.нар. средни тиражи. В момента нещата са разделени на ниски тиражи до 1000 бройки и много високи тиражи - над 6-7-10 хиляди. Средни тиражи почти няма вече. И всъщност работата е да успееш да стигнеш по някакъв начин до сърцата и умовете на хората, да стигнеш до домовете им. Има страшно много хора в България, които не са мега активни читатели и купуват по няколко книги годишно, било защото не могат да си го позволят, било просто защото читателската им култура е такава. Гледането на телевизия, сериали и пр. също отнема време. Въпросът е, че тези хора избират кои да са тия 3-4 книги, които да си купят. И когато ти се превърнеш в едно такова азбучно име за българите, нещата просто драстично се променят.

От 17 г. съм издател. Майка ми създаде издателството през 1989 г., вече 35 години аз съм пряк свидетел на нейната работа. Нещата са динамични и се променят много бързо. Това, че сега казвам кои са най-продаваните ни автори, не означава, че след 2-3 или 5 години няма на небосклона да изгрее нова звезда, с тази разлика, че новите звезди не засенчват в литературата старите такива. Хубавото на литературата е, че големите ни имена, големите творци, те отъпкват пътя, по който минават мнозина по-млади, и разтварят нови вселени, защото в крайна сметка те създават читателски вкус, генерират страст към четенето. Отварят любопитство.

След като Георги Господинов стана носител на престижната награда „Букър“, какво означава тази награда за българската културна общност?

Тази награда е много важен знак най-вече за самочувствието ни като нация. Литературата, и изобщо изкуството, е меката сила на една държава. В Европа има много държави, които не разполагат с армия, с ядрен арсенал или с огромно население, или с кой знае какви природни богатства. Те успяват да си създадат някаква мека сила, като в Швейцария шоколадите и часовниците например. Има видове индустрии, които на пръв поглед са развлекателни, свързани с някакъв вид забавление, но са ги развили до такава степен, че като кажеш шоколад, и се сещаш за Швейцария и Белгия. Като кажеш часовник, се сещаш за Швейцария и след това за Япония, евентуално.

Литературата действа по един абсолютно безотказан начин на умовете на хората. Един от любимите ми автори е Еткар Керет, който е израелец. Откакто аз го издавам и чета, откакто се срещам с него, откакто вече съм организирал шест негови турнета, за мен Израел се обобщава от него - толкова много го харесвам, че той засенчва всички други неща. Когато се говори за Израел, процент от хората се сещат за всичките истории с ядрения арсенал, с Газа, междуособиците, клишета, свързани с еврейския народ. Те за мен са вторични. Имам едно влюбване в държавата, или по-скоро в страната, заради един автор. Смятам, че същото постига Георги Господинов за много хора по света и това успява да засенчи доста клиширания образ за България, който се създаде по време на Прехода - страна на мутри, на износ на леки жени, на джебчии, или на семпли хора, на байгановци.

Автор като Георги Господинов с един замах успява да ги засенчи. Аурата, която подебен автор излъчва, която подобна книга излъчва, е изключителна. Това е много важно за България. Много важно за самочувствието на българските автори, които може би на 99% не мислят за себе си като за европейци, а като за български автори. Самото им писане не е отворено към света. Когато един автор започне да бъде харесван и признаван извън граница, той започва да мисли за себе си не само през очите на българския читател, не само как ще изглежда до Драгоман, а през очите на света. Започва да гледа на себе си с повече самочувствие и повече размах. Самият той започва да размахва крила. Картината, която показва Георги Господинов, е изключително важна за цялата българска литература, култура и за националното ни самочувствие.

Вие споменахте за вашия любим автор. Коя е най-важната книга, която допринесе за мирогледа и светоусещането ви?

Много тежък въпрос, но мога да ви кажа коя е книгата, която най-много ми е повлияла през последните 25 години от живота ми. Като възрастен човек, една от книгите, към която се връщам ежедневно и която не ми излиза от ума, е "Пътят" на Кормак Маккарти. Книга за баща и син, които вървят през един разрушен свят, като не се дискутира какъв катаклизъм се е случил. И всъщност този баща, който води 10-годишното си дете към Нищото, се опитва да му вдъхне смисъл.

Може би, заради факта, че това е книга, оголена от нюанси и стигаща до абсолютната същност, затова така ми въздейства и ме връща към себе си. Нашата цивилизация упорито отказва да вземе поука от грешките си. Определено над нас е надвиснал предстоящ катаклизъм, усещаме го във въздуха. И затова тази книга ме връща към себе си.

Както и финалът й, където е един от най-важните цитати в световната литература, лично за мен. Когато бащата умира, детето го пита какво да прави само, бащата казва: "Трябва да носиш огъня". Това е всичкото - огънят на човешкото. Той трябва да се носи, въпреки всичко, за да не се загуби надежда. Скоро прочетох един цитат: "Великите книги са велики за нас, понеже сме ги прочели в подходящия момент". И аз съм много съгласен с този цитат. Просто някои книги са предназначени за децата в нас или за порасналите нас. Важно е човек да ги прочете в реалния момент и тази книга дойде за мен, в правилния момент. "Пътят" остави в мен вечна следа.

Понеже освен културен деец, сте и народен представител, личи ли си еднокнижието на депутатите в пленарна зала?

Еднокнижие е може би хипербола, но истината е че сред депутатите няма много активно четящи хора. Не знам дали това се дължи на факта, че човек, за да се заеме с политическото поприще, трябва да посвети голяма част от времето си на други неща, различни от четенето. Аз не вярвам в това, но може би е една възможност. От друга страна, понякога има страхотни изненади. Така при мен беше един депутат от левицата. Още в началото на моето депутатстване, той дойде при мен и каза: "Господин Пейков, огромен фен съм на вашата поредица "Отвъд". Изчел съм всичко. Има ли нещо друго, което може да ми препоръчате“.

Това ти доставя наистина нескрито удоволствие. Когато един човек покаже - без значение дали е депутат, или редови читател, че твоите лични търсения и лично преследване на смисъла го е докоснало, той го е проследил, оценил го е, неговите търсения са синхронизирали с твоите, в този момент няма значение дали ти е политически опонент, дали имате еднаква визия. Литературата е нещо което опитомява човек, създава цивилизация, създава семейство.

Ако ние искаме да се приближим към нормалността, на която в съвременна Европа символ и превъплъщение е Западът, трябва да четем повече, да се докосваме до книгите. Те разтварят сетивата ни, показват ни други начини на мислене и съществуване, отдалечават ни от тази бинарност, която е характерна за семплите хора, за хората, които обитават само домашното си пространство, обитават света на ужаса от чуждото, от различното, света на ксенофобията, на ненавистта към чуждите хора, които ще дойдат, ще ти вземат хляба и ще ти променят религията и ще "отвлекат децата ти".

Това са клишета. Когато човек чете повече, когато се докосва повече до света чрез литературата, той става по-добър, става по-толерантен. Тогава и светът около него става по-добър, благодарение на него самия.

Интервю на Георги Камарашев