И още нещо за Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество
Законът за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество е приет от българския законодател в изпълнение на решенията на държавите членки и институциите на ЕС за борба с организираната престъпност, една от мерките за което е конфискацията на имущество, придобито чрез престъпление. Въпреки това,със закона са игнорирани изискванията на общностното право.
Действащата правна рамка на Съюза относно обезпечаването, изземването и конфискацията на активи се състои от КОНВЕНЦИЯ ОТНОСНО ИЗПИРАНЕ, ИЗДИРВАНЕ, ИЗЗЕМВАНЕ И КОНФИСКАЦИЯ НА ОБЛАГИТЕ ОТ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ от 1990 г. ,Съвместно действие 98/699/ПВР , Рамково решение 2001/500/ПВР на Съвета, Рамково решение 2003/577/ПВР на Съвета, КОНВЕНЦИЯ на Съвета на Европа относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпление и относно финансирането на тероризма от 2005 г., Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета, Рамково решение 2006/783/ПВР на Съвета на ЕС от 6 октомври 2006 г., Рамково решение 2007/845/ПВР, ,Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз.
Още с ратифицираната от България КОНВЕНЦИЯ ОТНОСНО ИЗПИРАНЕ, ИЗДИРВАНЕ, ИЗЗЕМВАНЕ И КОНФИСКАЦИЯ НА ОБЛАГИТЕ ОТ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ от 1990 г. всяка подписала Конвенцията страна е задължена / чл. 2 т.1/ да предприеме такива необходими законодателни и други мерки, позволяващи й конфискация на средства и облаги или собственост, чиято стойност съответства на тези облага, като под „облага“ се разбира/ чл.1 б.А/ всяка икономическа изгода от ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.
В областта на конфискацията на имущество, придобито от престъпна дейност, са приети няколко рамкови решения, а именно:
Рамково решение 2001/500/ПВР на Съвета на ЕС от 26 юни 2001 г. относно прането на пари,установяването, проследяването, замразяването,отнемането и конфискацията на престъпно имущество.
Рамково решение 2003/577/ПВР на Съвета на ЕС от 22 юли 2003 г. за изпълнение на решения за обезпечаване на имущества и доказателства.
Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета на ЕС от 24 февруари 2005 г. относно конфискацията на облаги, средства и имущество от престъпление – това е решението, с което държавите-членки се задължават да създадат нужните процедури и институции за ефективно отнемане на имущество.
С приемането на ЗОПДИППД (отм.) и създаването на Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, България изпълнява изискванията на това рамково решение.
Рамково решение 2006/783/ПВР на Съвета на ЕС от 6 октомври 2006 г. относно прилагането на принципа за взаимно признаване на решениятаза конфискация – прилага принципа за взаимно признаване на съдебните решения относно конфискацията. Това решение е изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. за изменение на рамкови решения 2002/584/ПВР, 2005/214/ПВР, 2006/783/ПВР, 2008/909/ПВР и 2008/947/ПВР, с което се укрепват процесуалните права на лицата и се насърчава прилагането на принципа за взаимно признаване на решения, постановени в отсъствието на заинтересованото лице по време на съдебния процес.
Рамково решение 2007/845/ПВР на Съвета на ЕС от 6 декември 2007 г. относно сътрудничествотомежду европейските служби за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност.
Посочените рамкови решения недвусмислено приемат, че отнемане на облагите от престъпления е възможно в пределите на наказателно производство, от компетентен наказателен съд, след влязла в сила присъда и по отношение на имущество, придобито чрез престъпление.
С Рамково решение 2005/212/ПВР за първи път се въвежда изключение от принципа, че конфискация е възможна само в пределите на наказателния процес. За първи път се установяват и разширени правомощия за конфискация или така наречената разширена конфискация при изрично изброени тежки престъпления, извършени в рамките на престъпна организация или попадащи в обхвата на Рамково решение 2002/475/ПВР на Съвета относно борбата с тероризма. В границите на разширената конфискация рамковото решение установява две нови положения:1. възможност държавите-членки да прилагат процедури, различни от наказателно производство, за да отнемат от извършителя въпросното имуществ); 2. Възможност да бъде конфискувано имущество, придобито не от осъденото лице, а от трети лица.
Директива2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз доразвива изключенията,описани по-горе, като въвежда и принципно нови правила в тази област. В голяма степен се запазва принципът на конфискация на имущество при наказателни дела, след постановяване на окончателна присъда, въз основа на съществуващите досега разпоредби (чл. 1 и 4). В отклонение от този принцип се предвижда въвеждането на конфискация, неоснована на присъда.
Съгласно чл.4 от Директивата държавите-членки предприемат необходимите мерки, за да може да се извърши конфискацията, изцяло или частично, на средства на престъпление и на облаги или на имущество, чиято стойност съответства на тези средства на престъпление или облаги, ПРИ УСЛОВИЕ че има ВЛЯЗЛА В СИЛА ОСЪДИТЕЛНА ПРИСЪДА за извършено престъпление, включително в резултат на неприсъствено производство.
ЗОПДНПИ, в който не са транспонирани нормите на Директивата определя имуществото, подлежащо на отнемане в полза на държавата като ИМУЩЕСТВО, ЗА ПРИДОБИВАНЕТО НА КОЕТО НЕ Е УСТАНОВЕН ЗАКОНЕН ИЗТОЧНИК. Още в мотивите към законопроекта българският законодател определя конфискацията като „ гражданска“, без да е необходимо имуществото да е придобито чрез престъпление. Следва да се отбележи, че такъв тип конфискация - без да е налице влязла в сила присъда е възприета само в две държави – Италия – по отношение на мафията и в Румъния – по отношение на висши държавни служители.
В България е възприета и широко се използва разширената конфискация, но НЕПРАВИЛНО. За да се отнеме такова имущество е необходимо лицето, от което е отнето имущество да е осъдено с влязла в сила присъда, но да притежава друго имущество, различно от придобитото чрез престъплението и за което не може да докаже законен източник на средствата за придобиване.Това виждане на българския законодател е реализирано с приетия през 2012 г. ЗОПДНПИ е в очевидно противоречие с принципите и нормите на европейското право, че конфискацията е средство за отнемане на облаги, придобити чрез престъпление. Възприетият от българският законодател в чл.1 от ЗОПДНПИ критерий не съответствува на изискванията на Директивата. Съгласно чл.5 от Директивата „държавите-членки приемат необходимите мерки, за да може да се извърши конфискацията, изцяло или частично, на имущество, принадлежащо на лице, ОСЪДЕНО за престъпление, което може да доведе пряко или косвено до икономическа полза, когато съдът — въз основа на обстоятелствата по делото, включително конкретните факти и наличните доказателства, като например доказателство, че стойността на имуществото е несъразмерна спрямо законните доходи на осъденото лице, е убеден, че въпросното имущество е придобито чрез престъпно поведение.“
Или в обобщение – европейското право познава няколко типа конфискация –
1.Пряка – когато се конфискува имущество, придобито чрез престъпление. Конфискацията е възможна ,след като лицето е осъдено с влязла в сила присъда.
2.Разширена – когато се конфискува имущество, за което обосновано се предполага, че е придобито от престъпна дейност. Условие за провеждане на такова производство е лицето вече да е осъдено за престъпление / изрично посочено в закона/, присъдата да е влязла в сила и да е налице друго имущество, което не е предмет на това престъпление, но за което има обосновано предположение, че е резултат / имуществото/ от друга престъпна дейност.
3.Конфискация имущество на трети лица – когато трети лица са получили от лицето имущество, за което знаят, че е придобито от престъпление. Условие да се отнеме имущество от третите лица – прехвърлилото им имущество лице да е осъдено за престъплението, чрез което е придобило по неправомерен / престъпен начин/ имуществото и присъдата да е влязла в сила.
НЕПРАВИЛНОТО – случайно или не разбиране на българският законодател за смисъла и целта на задължителните европейските норми в областта на конфискацията е позволила да се създаде закон за конфискация без да е необходимо предварително осъждане и влизане на присъдата в сила – задължително условие според европейското законодателство, част от което с пряко действие.
Конфискацията без да е налице престъпление и установяването му с присъда , както и да я нарича българският законодател е незаконна и наподобява национализацията след 9.9.1944 г., превръщайки се в средство за репресия и контрол.
ЕС в редица свои решения - по делото Бекер срещу FinanzamtMünster-Innenstadt (1982) ECR 53 и делото Маршал, дело 8/81, приема, че в случаите когато Директивата определя правата по ясен, точен и конкретен начин, съответно предвидените задължения са безусловни; държавата е пропуснала срока за въвеждане на директивата в действие или я е въвела, но неправилно; на предоставеното от директивата право кореспондира задължение на държавен орган, заинтересованите лица могат да се позовават директно на разпоредбите на директивите.
По делото Симентал Съдът на ЕО посочва какви последици произтичат от пряката приложимост на разпоредба на общностното право в случай на несъвместимост с последваща правна норма на държава-членка : „Наред с това, съобразно принципа на предимство на общностното право, съотношението между разпоредбите на договора и пряко приложимите актове на институциите, от една страна, и националното право на държавите-членки, от друга страна, е такова, че с влизането си в сила тези разпоредби и актове не само правят автоматично неприложимо всяка противоречаща им разпоредба на действащото национално право, но – доколкото са неразделна част и имат предимство в правния ред, приложим на територията на всяка държава-членка – те преклудират и валидното приемане на нови национални нормативни актове, които противоречат на разпоредби на общността…..всеки национален съд е длъжен по дело от неговата компетентност да приложи общностното право в неговата цялост и да защитава правата, което то предоставя на лицата, и съответно е длъжен да игнорира всяка разпоредба на националното право, която му противоречи, независимо дали тя предхожда или следва по време общностната норма…. национален съд, който е призван в рамките на своята компетентност да приложи разпоредби на общностното право, е длъжен да придаде пълен ефект на тези разпоредби, като при необходимост откаже да приложи всяка противоречаща им норма на националното законодателство, дори приета впоследствие, и не е необходимо съдът първо да поиска или изчака отмяната на тази норма по законодателен или друг конституционно закрепен начин“. В този смисъл са и решенията на Съда на ЕО по делото Фектортейм, делото Фостер, дело Марлизинг, дело 14/83, фон Колсон и Каман срещу Land Nordrhein-Westfalen [1984] ECR 1891.
При прякото приложение на нормата на чл.6 от Директива2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз следва, че производството по ЗОПДНПИ излиза извън обхвата на предвидената в общностното право пряка, разширена и конфискация имуществото на трети лица И КОНПИ СЕ ЯВЯВА ОРГАН, КОЙТО ВЪПРЕКИ ЗАДЪЛЖЕНИЯТА на България като страна – членка на ЕС прилага един репресивен закон, създаден в противоречие с относимите норми на европейското право с пряко действие.
Остава ни да се надяваме на професионализма, смелостта и почтеността на българския съд….
Румяна Ченалова, Фейсбук
Моля, подкрепете ни.
