Реклама / Ads
0| 3321 |01.09.2022 НАРОДЕН ГЛАС

Тони Николов: Горбачов - трагичният реформатор

.
Михаил Горбачов
Съдбата на Михаил Горбачов (1931-2022) е парадоксална. Той завинаги вписа името си в историята, променяйки я изцяло, и то в дух на свободомислие, без да постигне нищо от онова, което целеше първоначално.

Горбачов искаше да извърши дълбинни реформи в СССР, а и в целия съветски блок, за да позволи на старите идеологически структури да просъществуват. Той гледаше на себе си като на автентичен комунистически реформатор или „втори Ленин“, а се превърна в гробокопач на комунистическата система; искаше „демократизация“ и „гласност“ (плурализъм и свобода на словото вътре в тоталитарната система, което едва ли беше възможно), но по този начин отприщи пътя към свободата и демокрацията (в цяла Източна Европа, но и в съветска Русия); предприе „перестройка“, за да спаси тежко болния СССР, а го взриви отвътре.


И така сложи край на Студената война, продължила близо половин век. За поколението на 1989 г., тоест за моето поколение, „Горби“, заедно с Рейгън, Тачър, Кол и Митеран бяха символи на „чудото на свободата“. Чудо, което се случи в реалния ни живот, и за което можем само да сме благодарни на Провидението. Докато за Владимир Путин, а и за преобладаващата част от общественото мнение в днешна Русия, Горбачов си остава преимуществено „агент на Запада“, „наемник на либерализма“, „автор на най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ в.“ Какъв разнобой в оценките за последния генерален секретар на ЦК на КПСС, пръв и последен президент на СССР.


Добре си спомням избирането му през 1985 г. начело на КПСС. Още тогава този „човек с белега“, било поради възрастта си (едва на 54 години), било поради топлия си южен изговор, носеше някаква искрица промяна. Свикнали бяхме със застиналите физиономии на съветските „бонзи“ от Политбюро, едва тътрещи крака до трибуната, откъдето с невразумителен глас четяха безсмислено дълги и агресивни речи срещу т.нар. днес „колективен Запад“, сиреч срещу „империализъма“ и „капитализъма“, а светът вечно бе на ръба на войната. Както сега. Михаил Горбачов бе първият, който вдигна поглед от писаните листове, щателно подготвени от идеолозите, като си позволи да каже нещо от себе си. Той пръв излезе „на улицата“ – срещна се с минувачи на Червения площад или със земляци в родния си Ставропол. За времето си – въпреки похватите на „потьомкинските села“ на пропагандата – това бе нещо нечувано. Да съзреш „червения цар“ другаде освен на трибуната на мавзолея или по телевизора, бе също толкова невероятно, колкото да ти проговори мумията на Ленин. Такива бяха времената.


И макар пак да чувахме „съветския новоговор“, зад негоизникваше човешко лице. И едно интелигентно човешко присъствие. Скоро станаха известни имената на хората от екипа около Горбачов – все фигури от поколението на 60-те с простодушно-наивната си вяра в „промяната на системата“, впоследствие наричани „остриетата на перестройката“: социологът-икономист Татяна Заславская, философът и журналист Юрий Карякин, историкът Юрий Афанасиев, политологът Александър Ципко, икономистите Егор Гайдар, Генадий Явлински и др. Истинска „революция отгоре“, по израза на известния историк Натан Ейделман, който още тогава бе убеден, че друг начин за реформи в империя като Русия просто няма и никога не е имало. Както виждаме – включително и до днес.


Истината е, че Михаил Горбачов рязко се открояваше от предшествениците си. Той бе първия съветски лидер, роден и израснал от СССР. Затова и вярата в комунистическата утопия бе пуснала толкова здрави корени в душата му, което пък обяснява редица идеологически обрати в по-сетнешните му действия. В същото време произхождаше от селско семейство, преживяло ужасите на сталинската колективизация. Откъдето и искреният му антисталинизъм. Затова намери сили през 1987 г. да заяви в доклада си за годишнината от „Октомврийската революция“, че „вината на Сталин е огромна и непростителна“, с което отвори кутията на Пандора. Защото нито „системата“, нито съветското общество не бе в състояние да понесе истината за лагерите и престъпленията, извършени и вършещи се в СССР. Скоро след това пак по негова заповед освободиха от заточението му Андрей Сахаров, прочутия физик и неформален лидер на дисидентското движение.


На трето място, Горбачов бе първия съветски лидер с реално университетско образование, а не изкарал някаква измислена партийна школа или рабфак. Дали оттук, независимо от партийната му „обиграност“, не тръгваше желанието му за свободна дискусия и „размразяване“ на мастодонтите на съветската преса?


От спомените на Виталий Коротич, легендарния главен редактор на сп. „Огоньок“, издадени в САЩ, съм запомнил следната случка. След поредна „скандална публикация“ го викат спешно при Горбачов. Посрещналият го референт му дава да разбере, че „първият“ е бесен. Имал разправия с „консерваторите“ в Политбюро, завързал се спор „ръководи“ ли въобще някой пресата. Горбачов го посреща буреносно. Кани го да седнат на малката масичка в средата на кабинета, сетне взима някакво листче и написва: „Мълчи!“. След което крещи час и половина. А на раздяла му смигва.


В много отношения Горбачов бе искрен реформатор, но си остана и „дете на системата“. След 26 април 1986 г. премълча истината за аварията в АЕЦ „Чернобил“, което не бива да му бъде спестявано. Цената на това мълчание бе непомерно висока, измерваше се в огромен брой човешки съдби (не само в СССР, но и в България, където също не бяха взети никакви мерки). И едва след бурната международна реакция се появи с половинчато обръщение по телевизията.


В различни периоди „перестройчикът-реформатор“ опитваше дори със сила да спаси разпада на „империята“ – Тбилиси 1989 г., Баку 1990 г., Литва и Латвия 1991 г. Но, като цяло, бързо отстъпваше, за да предотврати по-мащабни кръвопролития.


И пак той още през февруари 1989 г. реши да изтегли съветските войни от Афганистан, с което сложи край на една безсмислена деветгодишна война. В Русия (а и в постсъветското пространство) подобни „поражения“ не се прощават. Да му мисли Владимир Путин…


Във външната си политика Горбачов стори направо немислимото. През 1987 г. заедно с Рейгън подписаха историческия договор за съкращаване на ядрените арсенали, а през декември 1989 г. с Буш обявиха в Малта края на Студената война. За което през 1990 г. му връчиха Нобеловата награда за мир, а в света настъпи истинска „Горби-мания“.

И как иначе, след като през ноември 1989 г. пак по негова заповед съветските войски останаха неутрални при „рухването“ на Берлинската стена. А с това на практика се стигна до обединението на Германия. Да не говорим за „нежните революции“ в Източна Европа, които тутакси избуяха. Истината е, че Горбачов си представяше събитията в Източна Европа по по-различен начин – като революции на „социализма с човешко лице“, своеобразни реплики на Прага ‘68. Ала не стана така. Местните комунистически елити отдавна бяха „извън времето“, а „вятърът на промяната“ носеше опиянението на свободата.

Самият Горбачов би трябвало бързо да си е дал сметка, че в Източна Европа няма връщане назад. Неговият съветник Анатолий Черняев споделя колко потресен е бил той след срещите си с динозаври като Тодор Живков, Ерих Хонекер или Милош Якеш. И, честно казано, неприязънта е била взаимна.

Любопитен детайл от този период бе „българската съпротива“ срещу „перестройката“ на Горбачов. Живков, затънал във „възродителния процес“ и в икономическия фалит на страната, негласно поведе кампания срещу „жълтата пяна на преустройството“. Той бе убеден, че е потребно „снишаване“. Че скоро всичко това ще отмине, а „здравите сили“ в Москва ще натирят „хлапака Горбачов“ там, където му е мястото. Колкото и да изглежда странно, „съпротивата“ на българската комунистическа номенклатура се изразяваше най-вече в отказ да се публикуват статии от съветската преса. Живков бе смъртно обиден от някои публикации в „Огоньок“, в които се споменаваше неговата персона. Спомням си, че дори свалиха от длъжност Евтим Евтимов, главения редактор на в. „Литературен фронт“, не за друго, а тъкмо заради „препечатки“ от съветската преса.

Скоро, пак по заповед от Москва, в комунистическия блак настъпиха „дворцовите промени“. Ала никъде в Източна Европа протежетата на Горбачов (включително и Петър Младенов в България) не се продържаха повече от година. Вятър на промените духаше в друга посока.


Постепенно доверието в Горбачов обаче започна да се срива. Хората в тогавашния СССР, измъчени от хроничния недостиг на храни и стоки, очакваха нещо да се промени реално. А получаваха само големи обещания и красиви думи.


И все пак Михаил Горбачов си остава голяма историческа фигура. Пучът срещу него през август 1991 г. бе реална заплаха за връщане назад, макар комунистическата система да бе толкова прогнила, че едва ли можеше дълго да просъществува. Тогава Горбачов бе президент на все още съществуващия СССР, но на хоризонта се бе появила фигурата на напористия Борис Елцин, поел управлението на Русия. След провала на пуча Горбачов се завърна в Москва, но стана ясно, че политическата му кариера е свършена. И на 25 декември 1991 г. той в телевизионно обръщение подаде оставка като президент на СССР. След което червеният флаг със сърп и чук бе официално свален, а СССР отиде на бунището на историята.


Горбачов трудно се примири със слизането си от политическата сцена. През 1996 г. се опита да се кандидатира отново – за президент на Русия срещу Елцин – но взе по-малко от половин процент (около 386 000 гласа). Неговото време бе вече отминало.


След което написа няколко мемоарни книги. С потрес наблюдаваше плячкосването на руските богатства („разграбват собствеността и тихомълком я изнасят извън страната. А вместо борба с корупцията – имитация“). Вложи много сили за изграждането на социалдемокрация в Русия, която така и не се случи. Критикуваше, макар и твърде предпазливо, действията на Владимир Путин. Но през 2014 г. одобри анексирането на Крим. В същото време се бореше за свободата на словото в Русия и докрай остана член на борда на „Новая газета“, което не попречи на Кремъл да закрие и това издание. В интервютата си пред „Радио Свобода“ от последните години все пак не криеше тревогата си от авторитаризма на Путиновия режим:


Засилването на силовите структури, свръхизползването им за решаване на политически въпроси, активното им вмешателство в живота на хората – това е недопустимо. Затова днес казвам: най-главният проблем, проблем номер едно е в това да се обнови изборната система, която би дала възможност на хората действително да избират.


При новината за неговата кончина от името на Путин бе оповестена телеграма до близките му, в която уклончиво се заявява, че Горбачов е лидер, който „ръководи страната в период на сложни, драматични промени, мащабни външнополитически, икономически и социални предизвикателства“.В Путиновите учебници по история Горбачов бива представен, ако не като злодей, то най-малкото като страхлив и безволев управник, съсипал „великия СССР“. А истината е, както пише неговият биограф Олег Кашин, е, че Горбачов е сред най-доблестните руски лидери. Смятаха го за празнословец и измамник, за автор на „революцията на обещанията“, а той бе един от най-големите идеалисти, каквито въобще познава руската история. И някой ден една нова Русия навярно ще отдаде дължимото на този трагичен реформатор. Погледнато от Източна Европа, Горбачов бе този, който заедно с Рейгън, промени хода на историята и направи рухването на Стената възможно. И това няма как да се забрави.

 

Тони Николов, Портал Култура

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
. 0| 7730 |11.03.2022 Тони Николов: Войната на Путин със Z - предупреждение за края на Запада и ”финландизацията” на Украйна . 37| 9007 |27.10.2021 Д-р Антония Първанова: Локдаун само за неваксинирани? . 7| 110775 |01.10.2021 Симеон Николов: Нека тежи на съвестта на всеки, който гласува за човек, подкрепян от режима на Борисов . 6| 6286 |18.08.2021 Проф. Антоний Тодоров: Нужно е голямо въображение за третия мандат

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads