Зорница Илиева за Фрог: Диарбекир - арменец ”останка нищожна”, заключени църкви и кюрдски знамена

Мюсюлмани, разбира се. Турската държава не бърза и запазва дълбокомислено мълчание но въпроса. Времената са различни, а като няма отдавна православни кой ще влиза в тази черква? Ще стои заключена като другите, които не са малко из Месопотамия, векове вече турска. Повечето са разрушени и няма проблеми. За нас този град е легенда, защото тук са изпращани нашите заточеници, които не са прекланяли глава пред османлиите-завоеватели на царството ни. Забравено е, че една от портите на древната стена около Диарбекир се е казвала „Българската порта”, защото през нея са минавали заточениците, които пеша, с вериги на краката и халка на шията са ги добирали до този град на края на света. Знае се само, че са били просветени люде и един от тях е първия фотограф в града, а друг е бил първия файтонджия с невиждан дотогава от местните файтон за придвижване. Сега това е милионен град с много нови сгради и модерен транспорт. Видно е, че Анкара вече има различна политика по отношение на т.н. кюрдски въпрос.

Битките с ПКК се водят далече и високо в планините на Югоизточна Турция.Исканията за кюрдска автономия в рамките на Турция се отхвърля безусловно и не подлежи на коментар. Кюрдският език, различен от турския, не се изучава в училище, имената на селищата са сменени с турски, от кюрдската азбука са изхвърлени букви като W или X, но може да се ползва кюрдски език при раговор или да се пее на кюрдски при семейни сбирки. Има и кюрдски ТВ-канал, но предаванията са само за забава. В същото време с предложения за работа, добро заплащане, безлихвени кредити и всякакви екстри млади турски семейства се призовават да се заселват в кюрдските региони и така се променя етническия състав на населението. Отделно, казват, ако кюрдите приемат без възражения политиките на управляващите в Анкара, те могат да разчитат на добро образование за децата си, да имат работа и нормален живот.

Другите, непреклонните, верни на каузата за независим Кюрдистан, остават в армията на аутсайдерите и мизерията им е в кърпа вързана. Затова не се крие колко е разделено кюрдското общество. Всеки сам прави избора си. Но не се крие, че всеки представител на кюрдския народ /20 млн в Турция/ притежава задължително оръжие, а някои, включително млади жени, се бият в Сирия на страната на сирийските кюрди срещу „Ислямска държава”. Подкрепяни са от САЩ и това е част от сложните проблемни отношения между Вашингтон и Анкара.

Иначе в Югоизточна Турция и магистрали има, и бензинът струва 1.50 лв, защото идва на ниска цена от Ербил, Иракски Кюрдистан, където управлява Барзани, добър приятел на управляващите в Анкара. Мардин, друг 180-хил кюрдски град, е на 5-то място по стандарт в Турция. Просто е на границата със Сирия, а там алъш-веришът и контрабандата върви, въпреки военните действия и чести престрелки. По границата има стена, която напомня за мексиканската на Тръмп и се виждат наблюдателните пунктове от двете страни, както и въоръжените войници на пост. При Нусайбин, на 50 км от Мардин, границата е на метри от последните къщи и се вижда с просто око сирийския Камъшлъ, където са ключовите магистрали М 4 и М 5 с руски и турски части там. Сирийски кюрди пазят сирийската граница, а турските войници охраняват турската. Казват, че преди не е имало граница и пеша са ходили на гости при съседите. Днес за турската армия из всички градове в тази част на страната са осигурени нови жилищни блокове и магазини, а по улиците и пътищата дежурните бронирани автомобили са повече от достатъчно. Виждат се и танкове. Военна зона е все пак, въпреки царящото на пръв поглед спокойствие.

Доста по-пъстро е в Урфа /старо име Едеса/, водещ се за арабски град, защото жителите му са предимно араби с характерните облекла и за мъжете, и за жените. Тук са 1.8 млн жители, които с удоволствие хранят рибите в „Балъклъ гьол” в добре поддържан зелен парк,щъкат на тълпи забрадени жени из старата чаршия с подобни на „Капълъ-чарши” сергии, гледат с интерес нашите различаващи се персони и бързат да се приберат до 19 ч по домовете си. Строго се спазват правилата на корона-епидемията. За нас по-любопитни са обектите Гьобекли тепе и трулите в Харам, който е на 5 хил години и се споменава в Библията. Гьобекли тепе е кота О на човешката цивилизация и е обект на ЮНЕСКО. С неговите огромни статуи на кръст, с издълбани древни животни, които вече не съществуват в тези райони те се явяват онзи пирон на турската политика, която се стреми чрез впечатляващи арте-факти, както сега ги наричаме, да привлича чужди туристи. Начин за пълнене на хазната, особено в период на криза. А криза има и говорят за високи цени, безработица, инфлация с непознати доскоро проценти и малко приходи от чужди инвестиции.

Дори в правителствените медии пишат, че единствената мечта на младите е да напуснат Турция и да търсят препитание зад граница. Опозиционни вестници в т.н. Турски Кюрдистан не се намират, интернетът е слаб, но руски ТВ-канали има и то поне 2-3 на брой. Кюрдски знамена не могат да се веят, но при избори може да се поставят партийни знамена, включително на прокюрдската Демократична парния на народите, ДПН, чийто лидер Демирташ все още е в затвор. Избраните кметове-кюрди са сменени неотдавна с турци, които заедно с управителите на вилаетите следват политиките на управляващата Партия на справедливостта и развитието, ПСР. Политика са и рекламите, които съобщават, че в Газиантеп, 2 млн жители, главно турци, ще се строи метро и на всеки 5 метра има лозунги с „Разрушихме старата община, за да построим детска площадка”, „Асфалта за пътищата ние си го произвеждаме” или „Обещетихме 350 собственика, за да изградим център за обучение на деца” и все в този дух. Туристите, когато ги има, задължително посещават в Газиантеп музея на мозайките, защото там е цялата история на гръцката митология и онази „циганка” с големите очи, която е емблема на града. Нещо като Джокондата за Лувъра. Мозайките са събирани и от други градове като Мендерес или Нусайбин, например.Твърдят, че са от 4-ти век Пр.Хр., но са запазени почти изцяло.Явно градът е бил богат и проспериращ в тези години и жителите му са имали високо естетическо чувство, защото са оставили прекрасни картини-мозайки с образите на Дионисий, Ахил, Ерос и Психея, Венера и т.н.Римляните също са оставили своите следи в този край, който е бил обект на вековни битки за завладяване от древните народи с техните вождове. Това е Месопотамия, люлка на цивилизацията и земя между легендарните реки Тигър и Ефрат, които и днес дават живот с водите си на местните жители. Построените язовири на Ефрат обаче са в нсъстояние да спират водата за Сирия и без съмнение това си е вид оръжие.Остава да се спомене и археологическия парк Немрут, където на 2135 м се издигат гигантски, издялани от камък, човешки фигури и глави, за които се носят само легенди кой, как и защо ги е сътворил. Само се знае, че нямат нищо общо с Османската империя, а ЮНЕСКО се е погрижил за съхраняването им. Както и за достъпа до тях.

Всичко това е на фона на оживен във вътрешен план политически живот в Турция.

Целокупната опозиция иска предсрочни избори, премахване на президентската система на управление и се рои на все нови и нови партии. Напоследък от опозиционната Народно-републиканска партия, НРП, кемалисти, се е отделила част с име „Роден край” и лидер Мухарем Индже, бивш кандидат за президент от името на НРП. Лидерът на „Добрата партия”, Мерал Акшенер, пък не спира да обикаля провинциите и се е случило нападение над нея от някакви политически притивници.

Президентът Ердоган е коментирал само с „малко й е било”. Всъщност не се пестят нелицеприятни слова, когато трябва да се атакува друг лидер или противникова партия. Но определено на Ердоган не му е много комфортно в ситуация, когато всички са срещу него и привържениците му се топят. Пандемията и икономическата криза си казват думата. Покупателната способност се е сринала, както и турската лира. А дали ще има предсрочни избори е въпрос с повишена трудност. Управляващите от Ердогановата партия, ПСР, не дават и дума да се издума на тази тема. Поне на този етап. Явно и в Турция предстоят интересни събития. Както се казва, следва продължение.

Зорница Илиева