Министър Вежди Рашидов просто си проси шут

Люба Кулезич

Въодушевяваща новина разтърси медиите в първия ден на ПЕРБ на ГЕРБ. Министър-председателят казал на новите си министри: „Аут сте, ако направите гаф. Вън сте и ако си клатите краката”. По този повод журналистите дружно отразиха колко много работа е отхвърлил кабинетът още през първия си трудов делник.

Бойко пък разшифрова ПЕРБ като Правителство на Европейското развитие на България. Обяви го, когато се закле за премиер в парламента. Над него официално висна дамоклевият меч на въпроса дали той и кабинетът му ще спазят европейския обет. Затова заканата му да гони сгафили министри отваря терен за политически букмейкъри. Не само в София, а и в Париж, Берлин и Лондон вече наддават кой ще е първият изритан.

Аз залагам на Вежди Рашидов, министъра на културата. Само две-три седмици след чифтосването си с властта той стана автор на поне един гаф и половина. Прогнозирам, че скоро ще си навлече раздразнението на интелектуални кръгове, които ще усетят, че остават на сухо заради мощния му властови инстинкт и заради не по-малко мощното му его. То се конкурира дори с Бойковото. А това според някои познавачи на българската политическа душевност е доста трудно.

Ще стане забавно и когато културата на министъра се сблъска с уязвеното естетическо чувство на по-просветените в културно отношение среди. А това със сигурност ще се случи. Въпреки трайната си закачка с медиите, Вежди не блести с изтънченост. Напротив. Той е усвоил преди Б.Б. модела на „човек от народа”. И от по-рано знае как се кокетира с успех и с интелектуални проблясъци край софрата на политиката, парите и властта.

Това обаче няма да го спаси от горчивата чаша на културните разпри и вражди. С противоречивата си фигура Вежди ги е провокирал и без да е бил министър. Само че сега отровните им стрели ще настигнат самия Бойко - по-бързо и от връхлитащата икономическа криза.

На премиера ще му бъде трудно да обяснява, че е сбъркал в избора си на културен шеф понеже собственият му културен хоризонт се простира до юношеския роман „Синовете на великата мечка”. Чистосърдечно си го призна в „Голямото четене” по БНТ преди време, нали помните? Така че, по-добре е да държи Вежди под око. За да не стане като в оная поговорка: „Вместо да ти изпише веждите, ще ти извади окото”.

Впрочем, панаирът на културните бунтове и скандали сме го гледали не веднъж и дваж при различни правителства. Ще цитирам само най-драстичните случаи. От безславно забравения инженер Марин Димитров, измъкнат за министър от килера на кабинета „Беров”до незабравимия царски химнописец Божидар Абрашев, наложен от Сакскобургготски. Освен, че ги скъса от майтапи, съсловието се увълчи и обедини срещу тях. Това му се случва рядко, но във въздуха вече се усеща мирисът на кръв и гняв.

Защото Вежди Рашидов не се стърпя. Показа, че е на път да се увлече в свой собствен министерски маскарад, който скоро ще му изяде главата.Ваятелят с грубо изсечено лице, но с доказано гъвкав политически гръбнак вече направи две-три крачки към печалния финал.

Първата беше, когато се изфука шумно за пробива си като кандидат на ГЕРБ в Кърджалийския бастион на ДПС. Макар и само с няколстотин гласа разлика, той поднесе победата над бившия си приятел Доган като лично жертвоприношение в нозете на новия си приятел Бойко. Накрая обаче излезе, че я осребрява /заедно с турския си етнически произход/ чрез министерски пост.

Веждичката, както му викат пияниците от столичната арт-бохема, е цар да търгува с етнически обременената си биография, с манията си за величие и с дарбата си срещу покровителство. Това си е неговият номер в практикуването на културно месианство. То пък е запазената марка на номенклатурен елит с дисидентски ореол още от ерата на Живков. И не ще да отстъпи грам от привилегиите си. Клонира се в протежета и наследници. Това дразни и нервира, защото обрича всяко състезание на провал. Защо да изреждам до болка познати имена? По ордените „Стара планина” ще ги познаете. Вежди го получи скоро от друг свой приятел – Първанов, защото по принцип е дружелюбен. Личи му и по меценатите: от разстреляния бос на „Мултигруп” Илия Павлов до пребиваващи в цветущо здраве олигарси, медийни влъхви и пр.

Разбира се, една спечелена битка срещу Доган в полза на ГЕРБ бе добър повод за него да рестартира кариерата си и да изпере репутацията си.

Обаче изстрадалата ни култура вече бере душа от превръщането й в разменна монета срещу поредната политическа целесъобразност. Ще й дойдат в повече етническите предпоставки за пазарлъка този път. Нищо, че скулпторът пламенно се зарича в каузата си да брани „българската културна идентичност”, каквото и да значи това. Нищо друго не му оставало след като вече бил богат, прославен, сит. Вежди така разбира материалното и идеалното – като поредност между мелбата и чершеката на мелбата.

Сам си го призна при встъпването си в длъжност. То беше и първият му голям церемониален гаф. Най-вече защото протече като първобитно отрицание на промяната по посока към модерността, обещана от ГЕРБ.

Сдаването на властта онзи ден приличаше на ритуална размяна на любезности между одръхлели самци от едно и също стадо. Цивилизованата публика със сигурност не се е изкефила на ласкаво-бабаитското потриване между две арт-шкембета, нашишкавели от охолен светски живот. По наднормено тегло Ламбо и Вежди са си заприличали като братя. Освен това, двамата любимци на медиите не скриха, че – както казва народът – отдавна пърдят под едно одеало.

Демонстративно си говореха на „ти”. Величаеха се един друг като гении. Размениха си подаръци, избирани с усета на интимното познание за желанията на другия. Каква ти тук ревизия на предходното управление? То си беше съглашателски цирк, който за миг окарикатури антикорупционната риторика на ГЕРБ.

Стефан Данаилов връчи на приемника си луксозна кутия с аксесоари за пури, гъделичкайки претенциите му на новобогаташ. Вежди Рашидов пък не премълча, че знае коя марка фотоапарат си е заплюл предшественикът му. Дари му го в знак на ненарушима приемственост. И двамата оставиха безумното впечатление, че си намигват край смъртното ложе на българската култура в позата на реаниматори, които си предават дежурството формално преди да скочат до близката кръчма да ударят по едно.

Нито дума за приоритети, за програма, за завещани трудности и отговорности. В замяна - общи приказки в сос от насрещни комплименти, нелепо патрицианско самочувствие, байганьовска пластика.

И всичко това на фона на неизплатените заплати в театрите, на орязаните разходи за постановки, на полупрозрачното филмово субсидиране, на вандалските далавери с разрешителни за строеж в дирекцията за паметниците на културата. И още – на фона на тлеещи конфликти между окопали се културни мафии, на опорочени държавни поръчки, на шуробаджанащина и пропагандна грандомания.

Някой впрочем надявал ли се е да чуе нещо друго? Реформаторска заявка, обет за скъсване с килийността, с мавзолейността, с провинциализма, с патриотарството, с източването, с псевдомодерността в българската култура? Ако се е надявал, да пие една студена вода.

Не че ще спре да му е лошо на стомаха. Но поне ще има сили да преглътне следващия гениален ход на великия скулптор-комбинатор. Понеже концепцията му не била избистрена, ще броим за половин гаф хрумването на Вежди да създаде Съвет на старейшините в културата още преди да си обяви заместниците. Той щял да бъде нещо като Сенат. Орган на аристократите в културата.

От къде идва комплексът за знатност у пожизнения ни интелектуален елит е повече от очевидно: от ЦК на БКП и от привилегированите управления на ДС. Те са неговите лукави създатели, инженерите на фалшивото му дисидентско самочувствие, на изветрялата му модерност. Те му имплантираха гена на незаменимостта, който заедно със сянката на ДС се пренесе в културата на демокрацията и я превърна в грохващ, но неотстъпчив хермафродит.

Едва ли има нужда от нови доказателства за страховитата му жизненост. Стига и бегъл поглед към „старейшинския списък” на Вежди Рашидов. Все същият култ към несменяемостта в лицето на Светлин Русев, Людмил Стайков, Анжел Вагенщайн, Димо Димов... Това вече прилича на историческа и идейна невменяемост. Мъртвешки танц. Омраза към младостта с нейното романтично нахалство и небрежност към величието на мумиите.

Вярно, че Светлин Русев се дистанцира от проекта с усет, че ще досади и на внуците си. Още не се чува и дрънченето от доспехите на президентските културни центуриони Антон Дончев, Иван Гранитски и т.н. Но това е така вероятно по линия на конспиративността, тази стара упойка за общественото мнение.

Показателно е, че замисълът на Вежди не надвишава с въображението си идеята на бившия МВР-шеф Румен Петков да основе свой „старейшински съвет” в началото на мандата си. Фундаментално в него беше участието на видни ДС генерали и разузнавачи. Само че тогава скочиха фактори от НАТО и ЕС и разтуриха набързо седянката, имитираща почит към приемствеността.

Сега няма кой отвън да възроптае срещу същия фалшификат в културното ведомство. Защото Брюксел вярва на Бойковите европейски сълзи. Така ще е докато някой от министрите му с действие или с бездействие не го злепостави като демагог и реставратор на олигархичната матрица. Поради егоцентризма и простодушието си Вежди Рашидов май се е засилил да стори именно това в пристъп на културна сенилност. Не е ли време за превантивен премиерски шут преди да е довършил намерението си?