Партизаните на 9.9.1944 г.: 7000, 9660 или 50 000

През март 1944 г. Георги Димитров иска справка за числения състав на партизаните. На 12 март от ЦК на БРП (к) му изпращат шифрована телеграма, в която се казва: "В партизанските отряди около 25-30% са комунисти, толкова са комсомолците, останалите са безпартийни. По възрастов състав главно са младежи, от тях 70-75% са селски бедняци, около 20% - работници, останалите са от интелигенцията. (...) В 12 окръга има 26 отряда с обща численост 2320 човека. Има окръзи само с по няколко десетки партизани: например Хасковски - 20 души, Варненски - 40, Старозагорски - 50, а в някои окръзи въобще не съществува партизанско движение."

На 17 октомври 1945 г. организационният отдел на ЦК на БРП (к) съобщава, че броят на партизаните на 9 септември 1944 г. бил 7000 души, информира "24 часа".

Десет дни по-късно обаче същият отдел дава съвсем други данни - 50 000 партизани. Според данни от историографията преди 1989 г. общият брой на партизаните и участниците в бойните групи е около 30 000, а на ятаците и помагачите им - около 200 000.

След като уточнява данните в продължение на 2 години, проф. д. и. н. Донко Дочев, преподавател в Аграрния университет в Пловдив, твърди, че общият брой на партизаните у нас е 9660.

Партизанин е човек от бойна група, която се бори срещу чужда окупация или тираничен режим в страната. Думата има италиански произход - partigiano, от parte (част). На френски е partisan, на руски - партизан. У нас е така само в прословутото стихотворение на Младен Исаев "Партизан за бой се стяга, мята пушка на рамо...", иначе официалното е партизанин.

Властта преди 1944 г. и нейните симпатизанти наричат партизаните иронично-презрително шумкари или шумци. Обкичена с комунистическата идеология, думата придобива неприкосновен божествен статут между 1944 и 1989 г.
След падането на комунистическия режим героичният им ореол помръкна и за тях всеки можеше да говори каквото си поиска, включително и да ги нарича терористи, убийци и разбойници.

В "Уикипедия" прочетох, че голям принос към развитието на съвременната партизанска война имали Мао Дзедун, Фидел Кастро, Че Гевара и Хо Ши Мин. За Тодор Живков не пишеше нищо.

Още на 22 юни 1941 г., денят, в който Германия напада Съветския съюз, ЦК на Българската работническа партия-комунисти - БРП (к), разпространява официален призив България "да не допусне по никакъв начин използването на своята земя и своята войска за разбойническите цели на германския фашизъм".

След два дни, на 24 юни, по заповед на Коминтерна, лидер на който е Георги Димитров, БРП обявява "курс на въоръжена борба" срещу германските войски и правителството на Богдан Филов.

Месец по-късно, на 23 юли 1941 г., започват емисиите на нелегалната радиостанция "Христо Ботев", която излъчва от Москва. В предаванията си Георги Димитров, Вълко Червенков, Васил Коларов и Станке Димитров призовават българите към неподчинение и масова съпротива "срещу враговете на народа". Тъй като страната ни е присъединена към Тристранния пакт и в нея почти няма вооенни части на Райха, действията на партизаните са предимно срещу българските власти.

Първият партизанин в България е Иван Козарев. от с. Добринище, който излиза в нелегалност още през февруари 1941 г. Преди това като член на БКП участва в Септемврийското въстание през 1923 г. в Разложкия край, а като член на ВМРО (от 1925 г.) лежи в затвора през 1935-1938 г.

Козарев си построява рибарник недалеч от селото, от който се прехранва, и край него на 27 юни 1941 г. застрелва двама полицаи, дошли да го търсят. Това се смята за начало на партизанското движение не само в България, но и на Балканите.

На 26 юли 1941 г. заедно с Никола Парапунов Козарев създава първата партизанска чета и приема името Балкан. Командир на четата обаче става не той, а Парапунов, възпят в популярната песен "Имала майка едно ми чедо, едно ми чедо Никола..."

Парапунов е убит при полицейска засада край село Бараково на 9 декември 1943 г. В нощта срещу 1 април 1944 г. Иван Козарев е застрелян по погрешка от своя съселянин, ятак и близък приятел Александър Пицин.

След четата на Парапунов в Разложко, се появяват и партизански групи около Батак, Дупница, Ловеч и в Средногорието. Всичките са под командването на Централната военна комисия към БРП (к). Към нея са и нелегалните бойни групи в градовете, които палят складове, взривяват цистерни и вършат други саботажи.

Тъй като след първоначалния ентусиазъм партизанското движение затихва,
от Москва с подводници и самолети са изпратени около 55 души със задача да оглавят въоръжените действия в България. Това са така наречените парашутисти и подводничари, разпределени в три групи, водени от Цвятко Радойнов, Христо Боев и Георги Янков.

Някои от членовете на тези групи са участници във войната в Испания, други са докарани направо от сибирските лагери, трети са изкарали кратковременни курсове в школи на НКВД. Акцията не е подготвена и организирана добре и почти всички загиват или са заловени от полицията. Тук намира смъртта си и Васил Танев, съпроцесникът на Георги Димитров от Лайпциг - застрелян е във въздуха малко преди са се приземи с парашута си.

Оцеляват малцина: Цвятко Радойнов, който оглавява Централната военна комисия, Георги Ликин-Дед, който по-късно става командир на отряд "Антон Иванов", Стою Неделчев-Чочоолу, бъдещ партизанин и генерал от БНА, Асен Лагадинов и още няколко души. Първите двама загиват по-късно, вторите доживяват до достойна възраст.
В началото на 1943 г. партизанското движение се разраства. През лятото към Габровско-Севлиевския отряд се присъединява и най-малкият партизанин в България Митко Палаузов. Той загива едва 13-годишен на 1 април 1944 г.

През същата 1943 г. е създадена нелегалната Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА). Тя разделя страната на 13 въстанически оперативни зони, командването на които е поверено на Главния щаб на НОВА.

С наближаването на Червената армия към границите на България все повече хора се присъединяват към партизанските отряди. Според някои източници най-много хора "хващат гората" на 7 и 8 септември. Проф. Драгомир Драганов ми каза, че осмосептемврийците не само били много, но понеже някои от тях не разбрали, че е дошъл 9 септември, стояли в шумата чак до 11-12-и. Някъде дори се наложило да ги търсят.

По официални данни през 1944 г. в състава на НОВА влизат 9 бригади, 35 батальона и отряда, 2 самостоятелни чети и няколко бойни групи. В началото на септември 1944 г. е сформирана Софийската народоосвободителна дивизия.

Но дори когато е най-многобройно, българското партизанско движение не предизвиква особен външен интерес. Неслучайно майор Томпсън, за когото разказахме подробно наскоро, е единственият известен чужденец, свързан с нашата антифашистка съпротива. Но и той е бил изпратен на мисия в Югославия и попада в България малко случайно. А като мисионер при партизаните на Тито е бил дори синът на Чърчил.

Между 6 и 8 септември 1944 г. около 170 населени места в страната са превзети
от партизански части. Завземането на властта в София обаче става с минимално участие на партизаните. Сборна формация от Шопския отряд и софийски бойни групи заема около 2 часа през нощта позиции като охрана в градинката срещу военното министерство. Но не се налага никаква тяхна намеса.

Самото министерство е овладяно от пионерно-щурмовата дружина на Първи инженерен полк, командвана от капитан Борис Матеев, и прожекторната група на капитан Димитър Попов. Всичко става дори без един изстрел. Вратата отвътре им отваря капитан Петър Илиев.

Учебната рота на Военното училище, командвана от капитан Вълков, завладява Централната поща и правителствения телефонен център в Народната банка. Тези военни части са привлечени на страната на ОФ от политическия кръг "Звено". Решаваща е и подкрепата на танковата бригада в Горна баня, готова да се включи в щурма при неОБХОДИМОСТ.