2013 – Залезът на Запада?
Дали обаче идва краят на Западната цивилизация (към която искрено се надявам, че България принадлежи след 130 годишни напъни)? Ако можем да погледнем с късогледите си очи и кажем, че Западът изживя своя апогей през 16-20 в., то в настоящото време той може би слиза на първото стъпало по дългата стълба на упадъка. За това ни подсказват някои очевидни признаци, които всеки гледащ, но и виждащ човек може да направи:
1. Растящи социални разходи.
Идеята за социална Европа е много хубаво нещо, но както казва мъдрият българин: „Много хубаво, не е на хубаво”. Създаването на потомствено съсловие от безработни, разчитащо на социални помощи, които лека полека се превръщат в аморфна маса апатични консуматори и у които всякаква частна инициатива е изчезнала не е никак здравословно, нито за правителствата на Запад, нито за самите граждани, ползващи се от тези държавни пари. Така наследниците на хората, които преди пет века тръгнаха смело да изследват света, постепенно се превръщат в обикновени лентяи, разчитащи на добрата държава-майка. Дори във флагмана на Запада –САЩ, където социалните придобивки не са стигнали баснословните размери на европейските, разходите за т. нар. entitlement programs, т.е. за социални нужди растат непрекъснато, като през 1962 г. са били 14% от бюджета, а днес са цели 42%, като се очаква през 2030 да достигнат безумните 61 %! Във Великобритания пък повече от 23 милиарда паунда годишно държавни пари отиват за изплащане на наемите на нуждаещи се хора, които не могат да си ги плащат. И това е само капка в морето.
Разбира се социалните помощи трябва да съществуват и да гарантират, някакъв минимален стандарт на живот в съвременния свят, най-малкото и от етични причини, но те не може да се превръщат в единствен, основен и незаменим източник на доходи за милиони граждани, създавайки зорлем непродуктивен лумпениат, който по презумпция си мисли, че останалата част от обществото е длъжна на всяка цена да задоволява неговите нужди. Подобно развитие на нещата можем да видим при Римската империя в Древността, когато по времето на разцвета при Август, получаващите хранителни помощи достигат в един момент до 320 000 души от едномилионното население на града!
Другият аспект на проблема е, че властта на държавата като разпределител на огромни финанси непрекъснато расте, успоредно на растежа на зависимите от нея граждани. Това е опасна тенденция, заплашваща самите устои на свободното общество, където независимият индивид е основна градивна клетка.
Дори в настоящата финансова и икономическа криза западните правителства започнаха да харчат повече отколкото са приходите в хазните им, за да могат да посрещат все по-големите социални разходи в бюджетите си. И това не е тенденция от последните години. Някои икономисти посочват именно раздутите социални разходи, като една от причините за сегашната криза. Защото през последните десетилетия се мислеше, как да намерим пари за да платим социалните помощи на нуждаещите се, вместо как да създадем условия тези нуждаещи се да поискат да работят.
Заразителният пример на правителствата да харчиш повече, отколкото изкарваш, не подмина и обикновените граждани, които през последните десетилетия със страст купуваха почти всичко на изплащане – от дома си до мобилния си телефон. Това вдигна задлъжнялостта им към банките до невиждани висоти и доведе до фалити на мнозина кредитори.
За да спасят по-важните от тях и да предотвратят повсеместен икономически колапс държавните администрации прехвърлиха още тежести върху тези, които хрантутят все по-растящо непродуктивно население. Върху средната класа –крепителят на съвременната Западна цивилизация легна и грижата за спасяването на фалиралите банки, чиито дългове се превърнаха в държавни, т.е. в задължение на данъкоплатците. По-голяма част от тези натоварени с 50-60-70 процентови налози са обикновени работещи хора, които от ден на ден стават все по-малко стимулирани да работят. С което идваме до следващата точка, а именно:
2. Солидарността победи справедливостта.
Разбира се, че не е справедливо, колкото повече работиш и колкото повече пари изкарваш, толкова по-голям процент от изкараното да ти взима държавата, за да го дава на други. Това не само, че не е морално, но е и основен фактор, който демотивира предприемчивите и трудолюбиви хора. Тревожното обаче е, че прогресивният данък е превъзнасян от политици от различни цветове, като справедлив и дълбоко морален. Така належащата солидарност измести справедливостта, като ценност и дори я натика в ъгъла, заедно с милиони хора, които ги облагат с данък заради това, че работят повече или взимат по-добра заплата срещу своята по-добра квалификация.
3. Правила, правила и пак правила
Налагането на обезпокоителни правила и забрани, засягащи личната свобода и избор на човека. Разбира се много от правилата са жизнено необходими, заради здравето на гражданите, свободната конкуренция и нормалното функциониране на обществото, но неща като забраната на носене на религиозни символи на обществени места, забрана на религиозните знаци в училищата, квоти за жени в управителните съвети на големите компании, премахването на залите за пушачи в ресторантите и кафенетата, забраната деца до четири години да надуват балони, допустимата кривина на краставиците, задължителните колани в автомобилите и още купища глупости измисляни най-вече от еврочиновници едва ли могат да бъдат полезни. Напротив с тях държавата навлиза грубо в личния живот и в личната собственост на гражданина, отнемайки му правото на избор и свободна воля.
Тук може да се спомене и за все по-регулирания пазар с безброй налагани от държавата правила, превръщащ икономиката в някакво подобие на социалистическо стопанство. Там правилата пък вдигат крайната цена на стоките и услугите и задушава дребния бизнес и инициатива.
Обезпокоителен е упражнявания натиск от страна на държавните институции спрямо частните фирми за сваляне на цени, особено за стоки и услуги от т. нар. обществено значение, като телекомуникации и снабдяване с ток, вода и газ.
4. Неинтегриращите се имигранти.
Наличието на големи групи имигранти, които са неспособни и не искат да се интегрират в западните общества. Типичен пример са бедните гета в повечето американски и европейски градове, населени от законни и незаконни имигранти, които категорично не желаят да се интегрират в обществото, но искат да ползват облагите, която държавата приемник дава на бедните си граждани. Показателен пример видяхме през далечната 1993 г. в Калифорния, когато десетки хиляди мексикански имигранти излязоха на улиците, протестирайки срещу подготвяния референдум за отмяна на помощите за нелегалните имигранти и техните деца. Те искаха от американската държава да запази помощите им развявайки... мексикански знамена?! Днес във френските Марсилия или дори Париж има цели райони и обширни квартали, където човек не може да комуникира по улиците, кафенетата и магазините, освен ако не знае арабски. Разбира се тук, разковничето е образование, образование и пак образование. В един момент обаче става ясно, че ресурсите на приемащата страна не стигат, а разликата в културните визии на двете страни са толкова големи, че са непреодолими. Така днес западните градове се превръщат в едно уголемено подобие на Древен Рим, години след неговия апогей, където местните и придошли лумпени са едно подавляващо консуматорско мнозинство, от което все-повече започва да зависи съдбата на работещите хора, били те местни или имигранти.
5. Набъбващи администрации.
Все по-нарастващия брой закони, наредби, укази, правилници, директиви и предполагат и наличието на по-голям брой хора, отговарящи за изпълнението, спазването и контролът свързани с тях. Така държавните и общински администрации непрекъснато набъбват. Набъбват и разходите за тяхната издръжка. Естествено за сметка на обикновения данъкоплатец. Днес само служителите в Европейската комисия, която е нещо, като европейско „правителство” са над 23 000! Държавните чиновници пък във Великобритания, която е една от „най-съкращаващите” в тази област държави, сега са около 420 000, като през 18 в. по времето на разрастващата се Британска империя са били... 4 000 (четири хиляди)
6. Олевяването на десните партии.
Не по-малко значителна причина за евентуалното западане на Западния свят е и обезличаването на десните партии, които винаги са били носители на здравия разум и логика в политическия живот в последните два века. Днес липсата на харизматични лидери като Тачър и Рейгън е може би важна предпоставка за тяхната безпътица, но като че ли по-важна е крачките в ляво, които повечето от тях направиха, водени от прекалено съобразяване с все по-увеличаващите се избиратели-лумпени. Т.е. от чист популизъм, неприсъщ иначе за тях.
7. Демографска криза.
Всички знаем, че Западният свят е обхванат от Демографска криза, която няма еквивалент в историята. Чумните епидемии са нанасяли по-малко вреда от тези, които намаляващата раждаемост ще нанесе в близко бъдеще. Все по-големият брой пенсионери задъхва осигурителните системи, където все по-малък процент работещи издържат все по-голям процент възрастни хора. Това не може да не доведе до крах на осигурителната и социална системи, каквито ги познаваме в днешният им вид. Успешното решение на проблема –приемане на все по-голям брой млади имигранти, само до известна степен решава днес проблема, тъй като голяма част от тях, вместо да произвеждат брутен продукт, стават потребители на социални помощи. Така те допълнително декапитализират ситемата. Стимулирането на раждаемостта, едва ли е удачно решение, защото населението не може да се увеличава безкрай, поради ограничения брой на ресурсите и може би ще се окаже, че този проблем е задънена улица, от която изходът преминава през не съвсем лицеприятни и желани от всички моменти.
8. Христос умря
Кризата на ценностите може би не трябва да стои на дъното на този списък, тъй като моралът е основата, на която се гради всяко свободно общество. Днес може би се намираме на такъв един етап от историята, за който Флобер пише за едно друго време: "Когато вече нямаше богове, а Христос все още не се беше появил, имаше такъв неповторим миг в историята, от Цицерон до Марк Аврелий, когато човекът беше сам". Въпрос на морални сили, възпитание, образование и силна мотивация е днешните хора да не поемат по пътя на античните си предци и накрая отново да се свият под крилото на някое божество, признавайки духовната си слабост и прехвърляйки нему отговорността за постъпките и мислите си.
Защото е ясно накъдето и да погледнем, че Христос умря или поне е в дълбока кома и християнският свят загуби моралният си компас, на който се уповаваше стотици години, къде за добро, къде за лошо. Днес човекът отново е сам и отново има шанса да докаже, че е пораснал и може да живее етично и човешки, без божествени наставници, а само уповавайки се на духа и съвестта си.
Това обаче едва ли ще стане, защото ние още не сме сее отърсили от първичните си страсти и те са си все същите, каквито са били по времето, когато вярата в Бог е била повсеместна, че и задължителна. Колкото повече Христос умираше, в последните векове обаче, толкова повече хората градяха консуматорското си общество и участваха във все по-бързата гонитба за власт, пари, вещи и високо място в йерархията. Всичко това се усилваше от техническата и информационни революции, които днес вдигнаха оборотите на живота на съзидателната класа до скорост, която човешкото тяло и ум трудно могат да понесат.
А може би Западът не върви към своята бавна смърт, а към дълга трансформация, която ще доведе до коренно различно общество, със различни политически и обществени структури, където свободата и равенството пред закона няма да бъдат вече ценности... И историята пак ще се повтори...
Или пък Западът ще успее да намери себе си и ще изправи рамене, за да стане отново общност от независими и горди хора, способни да водят света след себе си?
Юрий Александров
https://mamkamu.blog.bg/
Моля, подкрепете ни.
