Какво бих напомнил на новия (стар) лидер на ПЕС
За българското ухо това е невероятен цинизъм! Когато става дума за политиката на ПЕС след голямото разширение на ЕС на изток, не може да се води разговор за бъдещето, докато не е преодоляно и осмислено наследството на комунистическото минало.
Политическият разговор за бъдещето е немислим без разговора за политическата справедливост. Справедливост, която изисква търсенето на отговорност от бившата комунистическа партия и от репресивния апарат на Държавна сигурност. Когато се преценява личността на един кандидат за лидер на толкова влиятелна общоевропейска партия като ПЕС по неговите политически становища, не би трябвало да се остава само на нивото на емоционалната политическа симпатия или антипатия, колкото и силна да е тя.
Сергей Станишев е първият източноевропеец поел толкова висок пост след падането на Берлинската стена. Изборът на председател на ПЕС от партия на бившите комунисти в нова страна членка като България е огромен жест и компромис от страна на класическите социалдемократи от „стара“ Европа. От гледна точка на общите европейски ценности, подобен подход е достоен за уважение. Стига изборът да е информиран и да не е наивен и прибързан.
Да, прекрасно звучи твърдението, че през последните три години Сергей Станишев е успял да реализира редица ключови политики от името на евросоциалистите. Пожелавам му бъдещи успехи. Но всичко това не отменя основния въпрос, поне за мен, като български гражданин – запознати ли са делегатите и членовете на ПЕС и до каква степен с партията на Сергей Станишев, с нейната (стогодишна) история и роля в прехода след 1989 г., както и с приноса й (ако го има изобщо) за евроатлантическата ориентация и интеграция на България, бившият най-верен съветски сателит от югоизточна Европа.
На пръв „телескопичен“ поглед от Брюксел или Страсбург, може би БСП изглежда променена и „социалдемократизирана“, коректен член е на семейството на европейските социалисти и има активни депутати в Европейския парламент. За нас българите обаче, погледът от „летящата чиния“ на Бузлуджа показва съвсем друга картина. Ако изобщо има промяна, тя е твърде повърхностна и то все още само в рамките на един много тънък управленски слой. В провинцията, особено в по-малките населени места, БСП е застинала някъде в 70-те години на „развития социализъм“, червените „олигарси“ си разиграват коня, а партийните секретари продължават да кадруват и да манипулират обикновения човешки живот. Разбира се, след като се възползваха по всички възможни (законни и незаконни начини) от реституцията и приватизацията.
Когато се анализира историята на прехода, никога не трябва да се забравят еднопартийните правителства на БСП. Те трябва да се изучават подробно от бъдещите политолози, за да не се повторят никога. Тези правителства са класическа демонстрация на пълна управленска и интелектуална немощ и неспособност (и нежелание) да се управлява в демократични условия… Освен с еуфорията от свободата, невероятната 1990г. ще се запомни и с тоталния вътрешнополитически и международен провал на двете комунистически правителства на Андрей Луканов, които оставиха страната на прага на новата 1991г. в състояние на отказ да обслужва външния си дълг, тънеща в мизерия, без топлина и храна. Вторият период на управление на Андрей Луканов (22.09.– 20.12.1990) ще остане в историята под името „Луканова зима“. Беше студено и гладно, страната се раздираше от митинги и стачки, студентите блокираха всички по-важни кръстовища в столицата. Дали от ПЕС имат и бегла представа за нашето толкова мъчително сбогуване с комунизма?
По време на правителството на Жан Виденов (1994 – 1997) България бе доведена до пълен икономически и политически крах. Като че ли се бяхме върнали преди 1989 г. Рухването на банковата система, зърнената криза, рязкото увеличаване на организираната престъпност и разрастването на мафиотските структури, почти пълното унищожаване на дребния бизнес, грубите посегателства върху независимостта на съдебната власт, медиите и неправителствените организации, както и хиперинфлацията в началото на 1997 г., бяха само някои от елементите на тежката криза, в която бе изпаднала страната. България достигна степента на максимално отдалечаване от модела на преход, наложил се в Централна Европа. Поради всичко това, съчетано с очевидно проруската и просръбска политика на БСП, хората започнаха искрено да се притесняват, че губим шансовете си за членство в НАТО и ЕС. Напрежението се почувства дори и сред привържениците на БСП от предприемаческите и академичните среди.
Познават ли в ПЕС дейността на българския държавен глава от 2001 до 2011 г., президентът от БСП Георги Първанов? В продължение на 10 години основното политическо представителство на руското лоби се осъществяваше именно от него и неговия съветническо-посланически икономически и политически кръг, доминиран от агентите на ДС. По времето на Първанов беше постигнат абсолютен рекорд на броя на дипломатите от комунистическо време, едновременно съветски възпитаници и бивши сътрудници на ДС, които да бъдат на стратегически дипломатически постове и да работят в президентската администрация.
Не бих желал да омаловажавам еволюцията по отношение на НАТО, която претърпя БСП през последните десетина години. Тя е достойна за внимание, особено след създаването на световната антитерористична коалиция. В интерес на истината обаче, не трябва да се забравя дългогодишната систематична политика на БСП против членството на България в НАТО. Социалистите са били винаги демонстративно против действията на НАТО на територията на бивша Югославия и са водили открита просръбска политика в подкрепа на президента Милошевич.
Може би тук е мястото да се кажат и няколко думи за коалиционното правителство на Сергей Станишев (2005 – 2009) с коалиционни партньори БСП, НДСВ и ДПС. Каквото и да се говори за тази толкова оплювана „тройна коалиция“, в ПЕС би трябвало да знаят няколко неща. Въпреки премиерския пост и водещата роля на БСП, това в никакъв случай не беше ляво правителство. Не се стигна до никакво „олевяване“ на финансовата и икономическата политика на страната. Напротив, в коалиционното споразумение бяха заложени три икономически принципа и не бе допуснато никакво отклонение от тях – поддържане на бюджетен излишък, продължаващо намаление на преките данъци и бюджетни харчове не по-високи от 40% от БВП.
И така стигаме до днешната политическа криза на „лявото“ в България. Дали Сергей Станишев е споделил с колегите си от ПЕС, че последният конгрес на БСП през април т.г. демонстрира сериозен проблем с модерната идентичност на партията. Комунистическата субкултура продължава да доминира сред традиционния партиен електорат. И като политически манталитет, и като параноичен егалитаризъм, като страстно желание да излъжем себе си, а вече и ЕС, като любов и омраза, мазохистична любов към Русия или по-точно към нейната „Силна Ръка“ и като непоносимост към спазването на писаните и неписани европейски правила.
За огромно съжаление днешните политически формации в България, самоопределящи се като „леви“, не дават никакъв шанс за едно ново и модерно лице на българската левица.
Решаващият въпрос е дали ПЕС и нейният нов (стар) лидер Сергей Станишев ще подпомогнат създаването на една нова проевропейска социалдемократическа партия в България. Тя трябва да се изгради след обективен анализ на състоянието на българското общество и предлагането на една нова, позитивна и прагматична визия за бъдещето. Способен ли е Сергей Станишев да инвестира европейска енергия в този процес? Предстои да видим. Аз лично, силно се съмнявам!
Аспарух Панов,
Моля, подкрепете ни.
