Неизбежният кабинетен ремонт и тънките сметки на партийните влъхви

Теофан Германов

 

„Духът” на кабинетния ремонт вече броди усилено из коридорите на партийните централи, а и в обществото. Вероятно в рамките на първите месеци на 2008 г. ще се случи по-солидно преструктуриране и проветряване откъм личности на правителството на тройната коалиция. Обществените нагласи и очаквания, пък и политическите процеси в трите управляващи партии, сочат, че този път кръвопускането ще бъде много по-сериозно, отколкото при ограничените промени в кабинета от юли тази година, когато бяха сменени икономическият и правосъдният министър.

Всички правителства у нас след 1989 г., без това на Димитър Попов, са претърпявали по един голям ремонт. Като правило това е ставало след дълги увъртания, отричания и назлъндисвания от страна на всеки от премиерите.

Истината е, че промени и освежаване на екипа се правят във всяко нормално правителство по света. И в политиката, както във футбола, даже и най-добрият отбор се нуждае от промени - и в тактиката, и в състава. Най-малкото това става, защото титулярните играчи се уморяват и правят грешки, а резервите не желаят вечно да седят на скамейката отстрани. Но у нас този нормален акт на промяна е превърнат в драма от най-висша степен. Такава ще бъде и сега, още повече, че промените не могат да бъдат еднолично дело на министър-председателя, а решение на един доста муден и тромав орган, какъвто е Съветът на тройната коалиция - плюс наличието на тънки сметки и сложни лобистки пируети във всяка една от партиите.

Много съществени при предстоящите смени в кабинета са и няколко фактора, които формално нямат отношение към акта на рокадите, но включват преразпределение на властта. Най-същественият от тях е създаването на Държавна агенция "Националната сигурност", която безспорно орязва правомощията на МВР. В този смисъл може да се говори за нов феномен -  "невидими" промени в правителството, които са елегантен начин в сложната политическа ситуация един министър да бъде свален от власт, без да е свален от поста си. Вероятно, ако кабинетният ремонт зацикли, ще се пробва подобен стил на отнемане на власт от някои министри и/или партии в коалицията.

Слуховете, които вече пълзят из парламентарните кулоари, нашепват, че този път промените ще са много по-дълбоки и в личностно отношение, и в структурата на правителството, и във възможността за взаимно прехвърляне на ресори между трите партии. Говори се, че всеки от "тримата големи" в управляващата коалиция ще отгърми поне един от министрите си. Възможни са и промени в коалиционното споразумение - прословутата формула "8:5:3", макар че точно по този въпрос циркулират няколко версии: от увереността, че ДПС ще посегне на част от парчето на НДСВ, до предположението, че най-сетне БСП ще измъкне от Доган някое от ресурсните министерства, заменяйки го с друго, в което преобладават предимно проблемите.

Всъщност, както и да изглеждат правителствените рокади, те отдавна са се превърнали в необходимост, поради съществуващите няколко нива на напрежение.

Първото ниво е напрежението в обществото. От една страна, България вече е член на ЕС, с което завърши дългият период, в който хората се самоуспокояваха: "Хайде да потраем да станем европейи, пък тогава ще се оправим". Управляващите (не тези конкретно, а всеки на тяхно място) вече са изправени пред ситуацията да бъдат питани от гражданите какво толкова се промени в живота ни, че трябваше да стягаме коланите 18 години. Тъжно е, но обществото като цяло все още не е видяло качественото подобрение на стандарта и нарастването на доходите - неща, които почти безапелационно свързваше с влизането в ЕС. И доколкото европейското ни членство, а и трудната година, неминуемо надуха потребителските цени, то гражданите все повече се чувстват излъгани. Обществото масово приема европейския проект не като всеобщият проект на нацията от средата и края на 90-те, а като един проект на "онези горе", заради който плащаме по-скъпо за сиренето, салама и олиото. Ето това напражение кабинетът трябва да „отпуши" на всяка цена, включително  и чрез промени в състава си. Защото става дума за напрежението между елит и граждани.

Второто напрежение е в създалото се недоверие към коалициите въобще и особенно в частност към тройните такива. Защото нашата тройна коалиция беше съставена от партии, които в миналото са се опитвали да се забранят взаимно (БСП и ДПС), както и от такива, които се кълняха, че ще си бъдат опозиция до гроб (БСП и НДСВ). При това в дните, когато се създаваше коалицията, беше обърнато много повече внимание на математическия модел "8:5:3", отколкото на политиките, които трите партии ще следват. И така по нашенски коалицията, която е модел на управление в 90 на сто от европейските страни, беше демонизирана в очите на обществото. Неслучайно успехът на Бойко Борисов се дължи най-вече на това, че той беше първият, който се обяви за опозиция на тройната коалиция. Истината е, че формулата "8:5:3"  от 2005 г. насам беше дотолкова фетишизирана от управляващите партии, че създаде бурно обществено неодобрение на идеята за коалиции въобще. В очите на хората думата "коалиция" е равнозначна на думата "далавера", "разпределение", "подялба". Създаването на "тройна коалиция с човешко лице" ще е втората ключова задача на промените в кабинета.

Третото ниво на напрежение е вътрешнопартийно. Естествено, най-ярко изразено за момента е то в НДСВ. Жълтата партия вече е на ръба на изчезването от политическата сцена. От една страна, тя възникна като партия на властта, доколкото беше формирана през пролетта на 2002 г. - месеци след сформирането на правителството на Симеон Сакскобурготски. НДСВ беше създадена в утробата на властта и пълноценно се възползваше от инфраструктурата й. В нея членуваха хора, които  пряко или косвено бяха свързани с изпълнителната и законодателната власт. Загубата на позиции в десетки министерства, агенции, областни администрации и свързани фирми след изборите през 2005 г., естествено подкопа устоите на НДСВ. „Партията на властта" е толкова силна, колкото власт консумира. НДСВ така и не можа да създаде актив, различен и несвързан с власотовата инфраструктура на държавата, например от хора, обичащи либералните ценности или от средната класа. Изгубената харизма на вече „пенсионирания" премиер Сакскобурготски, както и оставането на НДСВ в 5 министерства (при 17 в миналия мандат) доведе до бърза разруха на организационната структура на движението.

От друга страна, НДСВ винаги е било партия на определени лобита. Изострилите се противоречия между тях доведоха до една много тежка раздяла - с някогашния кадровик Пламен Панайотов. Интересното е, че всички големи партии у нас са правели първата си крачка по пътя към провала с изгонването на своя „сив кардинал" - на човека, който е държал скритите взаимовръзки в партията и е имал силно влияние върху подреждането на кадровите пасианси. Справка: след изгонването на Христо Бисеров и Евгений Бакърджиев в СДС започна бърз процес на упадък, въпреки желязната ръка и икономическите успехи на Иван Костов. Именно затова излизането на някои от министрите - "панайотки" от НДСВ ще е ключова задача за Сакскобурготски. Ако се търси запазването на поне част от жълтата формация като партия и структура, е логично под негов ясен контрол да е най-важното: министрите, които могат да назначават хора и да търсят ресурс за партийно строителство.

Друг въпрос е как групата "Българска нова демокрация" ще отиграе опитите да спаси близките до тях министри - чрез оставане в ролята на нещо като "полуопозиция" или чрез превръщането на тройната коалиция в четворна (през 2005 г. по същата схема Мирослав Севлиевски стана министър, въпреки че "Новото време" се водеше донякъде опозиция).

В БСП дълго подтисканите проблеми вече изплуват на повърхността. Партията, която 8 години беше в опозиция, а след (и главно заради) това се впусна да управлява на всяка цена. Цената, която БСП плаща, е да носи сто процента отговорност за управлението, при положение, че има едва половината министри. Първото ниво на напрежението в БСП е в корпуса от избиратели. Левицата дотолкова беше свикнала с мантрата, че твърдият електорат ще гласува за партията с голямо "п" в студ, пек, дъжд и „когато съгреши дори", че започна да го възприема като неотменна даденост. Но, първо, БСП вече не се изписва с голямо "п". И второ - за нейните носталгично настроени избиратели вече има къде по-привлекателни и галещи ухото „дразнители", като "Атака" с приказките за национализация, а и ГЕРБ - „дясната" партия, съставена предимно от полицаи и ръководена от личната охрана на др. Тодор Живков, който все още олицетворява „червената" тъга по отминалите хубави времена. Левият елит драстично подцени диалога с избирателите, на които не беше обяснено защо се прави коалиция с Доган и Симеон, защото вече сме приятели със САЩ и НАТО; защо влизаме в Европейския съюз; защо пенсиите се вдигат по-бавно, отколкото се очакваше...

Второто ниво на напрежението в ляво се провокира от организационния елит на партията - не е тайна, че половината върхушка на БСП заема постове в държавната власт. Другата половина обаче, стои настрана, завижда и пребивава в нещо като „италианска стачка" - ходи на работа, но от обида за несбъднати министерски мечти е зарязала всякаква организационна работа. Резултатите се видяха на два поредни вота.

Третото напрежение в БСП е това между елитите. В соцпартията има редица разделения, които започнаха ясно да личат в дните след местните избори. Мнозина в елита на БСП, особено неудовлетворени от кариерата си след 2005 г., се виждат в сънищата си като бъдещи министри или при настоящия ремонт, или при едно евентуално съвместно управление с "герберите". Първите алармират и критикуват вече публично собственото си партийно ръководство, а вторите - изчакват тихо и търпеливо работят предимно за това столетницата да се усмихва подкупващо и благодарно на Генералските подмятания и обиди. Това обстоятелство също подтиква към належащ ремонт на кабинета.

Именно правителствената промяна ще бъде и арената за решителните битки на групировките в БСП. Тогава ще се заявят и основните играчи, които през следващите две години ще искат да са фактори в лявата партия и водената от нея политика. Това ще са най-вече хората, които ще опитат да изградят лоби на ГЕРБ, също така хората, които ще бъдат все по-организирана вътрешна опозиция, лявото крило, генериращо послания срещу данъчната и икономическата политика, вероятно и патриотично крило, и т.н.

А и никое от лобитата не би позволило да му бъде взето нещо от властовите позиции до момента. Естествено, ролята на Станишев във вътрешното пренареждане на БСП-министрите е решаваща и именно затова най-интересна. Първият въпрос е дали той ще се опита да измени реалното съотношение на вътрешните групировки или ще търси смяна само на някое вече компрометирано лице. А защо в едни кабинетни промени във властта да не бъдат ангажирани и критикарите в партията? Защото ако бъдат натоварени с известни отговорности, апетитът им за намиране на кусури май ще намалее осезателно. Друг въпрос е дали Станишев ще има волята, а и ловкостта, да направи това. Козметичните промени от лятото показаха, че групата около Румен Овчаров запази влияние в икономическия ресор, а опитът да бъде ограничен Румен Петков, както и Ахмед Доган, чрез агенциите за сигурност и за горите, беше направен много боязливо, внимателно и половинчато. А и отпорът срещу разместването на "застопореното" вътрешно статукво в БСП този път ще е много по-силен, отколкото през лятото на 2007 г.

Разбира се, БСП и НДСВ имат един общ фундаментален проблем и той е в това, че ДПС със стила си на държание, управление и консумация на властта товари другите две партии с негативи, като самото движение на Доган си осигурява и дори засилва военно-стадно-автобусната форма на покачване на "доверие" при всеки следващ вот. ДПС неколкократно вдигаше рейтинга си за сметка на партньорите си. Поледният случай е с изявлението на Доган за "европейското явление купуване на гласове" и последвалата нужда БСП и НДСВ да бранят партньора си, докато той за сетен път демонстрираше непукизма си към обществото и институциите. Именно това арогантно поведение на ДПС във властта, както и променените цифрови изражения на парламентарните групи в тройната коалиция, могат да бъдат основа за две други стъпи. Става дума за евентуално преструктуриране на правителството, в което от ДПС най-после да бъдат иззети ресурсните министерства и да му бъдат дадени ресори, в които няма да има възможност за толкова мащабни далавери. Вторият маньовър е как да бъде променено съотношението, при положение, че ПГ на НДСВ вече не отговаря процентно на числото във формулата "8:5:3". От една страна, е редно БСП да увеличи делът си във властта, но от друга, дори и с намелено влияние НДСВ остава ключовият баланьор в това правителство, доколкото в жълтата партия вече е "хвърлена ръкавицата" за излизане от тройната коалиция. Днес повече от всякога Сакскобургготски може да оправдае запазването на статуквото в коалицията с мотива, че му е все по-трудно да опази желанието на НДСВ да остане в нея.