Популизмът

Една от причините да не знаем какво точно е популизмът е, че популистите избягват да се самоопределят като такива, за разлика от консерваторите, либералите и социалистите. По принцип думата има отрицателен оттенък и служи за обозначаване на политическо поведение, ориентирано към спечелване на общественото доверие чрез щедри и неизпълними обещания за бързо и чудотворно решаване на тежки обществени и икономически проблеми.

  След като докопат властта, популистите не бързат да си изпълняват обещанията, които и без това са 95% неизпълними. И понеже хлябът не става повече, според старото римско правило се набляга на зрелищата. Които често са доста зловещи. Например, политическите противници се обявяват за врагове на народа с всички произтичащи от това последствия като концлагери и разстрели. А когато популистите се решат на военна експанзия, следва тотална катастрофа, окупация и лустрация, както например се случи в Германия и Япония след Втората световна война.

  Неотменна черта на успелите популисти е идването им на власт с лъжа, и напускането на същата тази власт с шутове. Забележителен пример за зловреден популизъм е ленинизмът и неговата по-съвършена форма сталинизмът. За да прилъже и без това готовите да бъдат лъгани руснаци, Ленин издава "Декрет за мира" и веднага започва най-касапската гражданска война в историята на човечеството. После издава "Декрет за земята" и моментално отнема всичката земя на селяните. Които, обезумели от глад, се отдават на канибализъм.

  Изобщо, 20 век е времето на всеобщ триумф на разнообразни популистки проекти: болшевизъм в Русия, фашизъм в Италия, нацизъм в Германия, франкизъм в Испания. Но популизмът шества не само из Европа. И в Азия се осъществяват грандиозни проекти: милитаристичният режим в Япония до 1945 г., маоизмът в Китай, режимите в Северна Корея, Северен Виетнам и Камбоджа, а днес и в Мианмар. Поради по-големите човешки ресурси на Азия, популистките режими там са даже по-страшни от европейските, като значително ги задминават по броя на жертвите.

  В Южна Америка също се осъществяват големи популистки проекти, например перонизмът в Аржентина, кастризмът в Куба и чавесизмът във Венецуела. Гигантски популистки проект - путинизация, се реализира в момента и във втората ядрена световна сила, където се очаква възстановяването на СССР във формата Русия-Беларус, към който могат да се присъединят и някои от мюсюлманските бивши съветски републики. Така че не само 20 век ще се окаже златен за възхода и падението на най-различни популизми.

  В някои случаи диктаторският популистки режим идва на власт след честни и свободни избори. Добър пример тук е Ваймарската република, която рухва по най-демократичен начин след няколко парламентарни избори през периода 1930-33 г. В крайна сметка нацистите получават парламентарно мнозинство, Германия се сдобива с фюрер и изборният фарс се прекратява. Щото фюрерът управлява с декрети и не му трябва Бундестаг, па макар и доминиран от нацистите. Режимът там идва с грандоманското обещание да управлява поне 1000 години, но едва устисква 12. Впрочем, ако Хитлер беше послушал Вернер Хайзенберг и Ото Хан, когато те през 1939 г. му предлагат Германия да изработи атомната бомба, може би един от големите популистки проекти в историята щеше да има друго развитие. И днес световният език можеше и да е немският.

Как стои въпросът с популизма в демократичните държави? Ами добре стои. Според анализаторите, избирането на Джордж Буш-младши за президент на САЩ е станало в резултат на две успешни и откровено популистки кампании. В Европа нещата са подобни. Основна характеристика на политическия популизъм са предизборните обещания, които се оказват лъжливи. Тогава как да определим "големите коалиции", които са практика в Австрия, а наскоро се случиха и в Чехия и Германия? Там левите и десните партии люто се ругаят предизборно и искат да бъдат подкрепени, защото те са "добрите", а другите са "лошите". При това се дават тържествени клетви, че коалиция с политическия опонент е невъзможна по морални и всякакви други съображения. А след изборите настъпва цирк, предназначен за публика от идиоти. Политици от двата края на политическия спектър обясняват, че ще се коалират с противника в името на националния интерес и напук на предизборните си клетви и обещания. Разбира се, за единствено възможния достоен изход от патовата политическа ситуация - незабавни нови избори, никой не се и сеща. А и медиите услужливо млъкват и така темата за морала в политиката се пуска в канализацията. Където вероятно й е мястото.

  България не прави изключение като актьор в популисткия политически театър. От спомени на очевидци и от достъпни документи се вижда, че действията на българските политици в продължение на 65 години - от Освобождението до нахлуването на Червената армия в България, са били безсрамно популистки. Впрочем, при съществуващите тогава обстоятелства друго поведение вероятно би било съвършено неефикасно.

  Режимът, управлявал България от 1944 до 1989 г., е популистки по определение, защото такъв е всеки комунистически режим. Разликата с други болшевишки управления тук е, че за самото вземане на властта не е бил нужен популизъм - достатъчно е било присъствието на Работническо-селската червена армия на СССР на територията на Царството. При по-нататъшното управление на страната обаче, популизмът достига сияйни висоти. В българското национално съзнание още битува споменът за евтината скара-бира, безнаказаните кражби от ТКЗС-тата и кръшкането от работа - все достойни явления, превърнати в символи на националния идеал. Да не говорим за "безплатното" образование и "безплатното" здравеопазване. Но това си е характерна черта на популистките митове - тяхната необяснима устойчивост.

  На фона на горните факти откровено популисткото поведение на всички без изключение партии и партийки, пръкнали се у нас след 1990 г., не би трябвало да ни учудва. Неясно защо обаче, за популистки се смятат само партиите "Български бизнес блок" на Жорж Ганчев (от близкото минало), "Атака" на Волен Сидеров и ГЕРБ на Бойко Борисов. След като неизменна популистка черта е даването на приятни за електората обещания с последващото им нарушаване, какво да кажем за НДСВ? Симеон Сакскобурготски се кълнеше в навечерието на изборите през 2005 г., че няма да се коалира по никакъв начин с БСП. Поради това НДСВ вкара в парламента цели 53 депутати, от които сега са останали 38, а и още ще намаляват. Впрочем, роенето на парламентарната група може да се смята за сигурен белег, че съответната партия е популистка и е създадена с цел да обслужва един тесен кръг от хора. Липсата на този белег, естествено, далеч не означава и липса на популизъм.

  След като популизмът е неизтребим и даже иманентен за повечето политически субекти, то може ли той да бъде съществено редуциран и струва ли си да се борим за постигането на подобна цел? Тук трябва да бъде направено едно еретично наблюдение. Популизмът е необходим на съвременните политици, и не само у нас. Както според българските комунисти българо-съветската дружба навремето беше необходима на България како слънцето и въздуха  - имаше и такива кретенски мантри някога, добре, че младите даже не са ги и чували.

  Ако се престрашим да заговорим нормално, т.е. политически некоректно, то може да се каже, че популизмът е вазелинът на демокрацията. Защото, ако в която и да е демократична държава политиците кажат нещата такива, каквито са, те ще бъдат свалени от власт на първите избори, че и по-рано. И тогава вече ще могат да дойдат на власт истинските популисти. Затова светът продължава да спи, заслушан в популистката песен на политическите сирени. Но тикането на неотложните проблеми под килима не ги решава и затова нещата още ще се влошат. За всеки мислещ човек е ясно, че иде екологична, икономическа, финансова и социална катастрофа в непознат за историята мащаб. Катастрофа, за която богатите бели демократични държави абсолютно не са подготвени, защото са управлявани от популистки политически елит, способен да вижда нещата в един нищожно къс 4-годишен политически хоризонт - до следващите избори. Когато държавата им може и да я няма.