Последствията от ядрен Ердоган

Русия отдавна се стреми да се възползва от всяко напрежение, от всяка пукнатина в НАТО и в отношенията между САЩ и Турция, като ангажира турския президент в различни схеми от геополитически размени или интриги.

Опитите на Владимир Путин да подкопае Запада продължават. Шансът да се „подпомогне“ Турция, като се отклони от талвега на НАТО и превърне в най-слабото звено в Алианса се оценява в Москва като реален.

Руският президент се очаква да посети Турция през тази седмица за разговори по стратегическите рамки на сътрудничество с Анкара, с надежда, че ще може да демонстрира на публиката у дома и в зад граница, че след провала с Рашъгейт в САЩ, той все още има скрити козове в ръкава.

Москва няма какво особено да предложи на Анкара във финансовата и икономическа сфера, тъй като международните санкции бавно, но необратимо ерозират капиталовата база на режима на Путин.

Енергийното оръжие на Русия е до голяма степен обезвредено, а природният газ повече не се смята за стратегическа заплаха. Турският поток и инвестицията на Газпром в участъка на турска територия, доказва, че по отношение на Турция Москва няма намерение и възможност да използва енергията си като политическо оръжие, а вместо това и предлага партньорство във взаимното противостоене на санкциите на САЩ. Турският поток и природният газ, който ще потече по него, се намират в зоната на потенциален обхват на санкциите, поради възможно използване на американски технологии и капитал.

Ако се стигне до крайности, Вашингтон може да натисне партньорите си в ЕС и да блокира, аналогичен на Северен поток–2, достъп на руски газ през Турски поток, като наблегне на недоволството на Германия от Ердоган, при това като използва напълно валидни правни аргументи – правото на достъп на трети страни и ограниченията за ползване на капацитет газопроводи на територията на ЕС над 50%.

Няма особено голям шанс Турция и Русия да могат да преодолеят тази бариера и да видят потоците от руски газ на територията на ЕС през Гърция и България, без изричното съгласие на Брюксел.

Липсата на ентусиазъм от белгийската столица ще принуди двете страни да търсят нови възможности да увеличат преговорната си сила.

След като Москва успешно позиционира Ким Чен Ун като свое прокси в геополитическото си противопоставяне с Вашингтон, като използва „частни“ и бизнес канали, за да избегне обвиненията в нарушение на международното право, което регулира режима на разпространение на ядреното оръжие, за да достави ракетни двигатели и технологии за ядрени оръжия, президентът Путин се опитва да прокара същата линия и с президента Ердоган.

Първо, Турция възпроизвежда иранския модел на използване на ядрени електроцентрали като база и прикритие за развитие на програмата за ядрено въоръжаване. Президентът Ердоган се съгласи да съфинансира АЕЦ „Аккую“, въпреки първоначалния ангажимент за 100% руско финансиране, разбирайки, че сътрудничеството с Росатом може да има и военна страна. Той се отклони от утъпкания път в непозната територия, като настоя за опцията Турция сама да експлоатира реакторите със собствен нискообогатен уран, като сама рециклира отработеното гориво. А това е задължителната първа стъпка към пълноценното обогатяване на уран, годен за военни цели, както направи Иран при разработването на ядрената си оръжейна програма.

Днес Турция се възползва от медийния заслон в новинарските ленти на събития от Северна Корея и Иран, докато прави скрити опити да заобиколи Договора за неразпространение на ядреното оръжие, като направи реални стъпки към придобиване и разработване на собствени ядрени бомби и средства за тяхната доставка.

Второ, сделката за противовъздушната отбранителна система С-400 не е еднократна или еднопластова сделка – тя носи дългосрочни последици, тъй като Турция се стреми да придобие ноу-хау и да развие собствената си технологична база във всеки един от елементите на защита – радари, обработка и управление на данни и ракетни системи.

Франция показателно се намеси за да подкрепи суверенното право на Турция да избира и купува отбранителните си оръжия, с идеята, че така ще подпомогне и собствените си проекти за ядрени електроцентрали и потенциални сделки за аналогични системи за противовъздушна отбрана.

Покупката на руските отбранителни системи, трябва да бъде оценени на фона на паническия страх на Реджеб Таип Ердоган след ролята на турските ВВС в неуспелия преврат, което доведе до блокиране на въздушната база Инджирлик. Той оценява като по-малко вероятна атака от руски самолети в турското или сирийското въздушно пространство, отколкото от произведени в САЩ самолети и ракети. В публикувана неотдавна инфографика от турската Анадолска информационна агенция потенциалните цели на С-400 са само американски ракети и самолети.

Трето, добавянето към листа с покупки на Анкара на балистични ракети добавя съвършено ново и важно направление, което е логично с оглед на цялостната турска политика в сферата на ядреното въоръжаване. През май 2017 година Турция проведе успешно изпитание на своята собствена балистична ракета „Бора“. Органичният растеж на технологичните възможности на страната при производството на ракети със сигурност, обаче, ще изисква години, докато амбициите на Ердоган преливат от неотложност. Това прави придобиванията безалтернативни като пряк и по-къс път към целта.

Русия днес предлага на Анкара да допринесе за радикално ускоряване на работата и по ядрените и конвенционални оръжейни системи, като се заобиколи Договора за нераспространение на ядреното оръжие. От един от неговите пазители, Москва се превърна по волята на нейните текущи интереси, в основен негов подривник, особено с подкрепата си за много автократични режими по света, като им помага да развият ядрени програми, които застрашават САЩ, ЕС или НАТО.

Президентът Путин непрестанно преследва тактическите си ползи за сметка дългосрочните рискове за Русия, особено в светлината на последните зиг-заги в турско-руските отношения.

Ядрените амбиции на Турция се движат както от вътрешни, така и от външни съображения за сигурност. Въпреки, че турският президент владее в съвършенство изкуството да контролира политически процеси в страната и въоръжените сили, но това не дава гаранции, че няма да има бъдещи преврати, особено след атаките срещу висшите офицери. Съществуват прекалено много конфликти както вътре, така и извън Турция, които не се подават на контрол от страна на Ердоган и които правят ядреното „кардинално“ решение толкова привлекателна опция.

Последствията за света от една ислямизиращата се ядрена Турция трудно могат да бъдат надценени както за региона, така и отвъд него. Регионалните баланси, както и вярата в гаранциите за сигурността на НАТО ще бъдат сериозно подкопани, ако Анкара получи правото на изпреварващ ядрен удар.

Страните от НАТО са защитени от ядрените държави членки на организацията, но те нямат защита от ядрена неотоманска Турция.

Ядрен статут на Турция мога да отключи верижна реакция и риск от разпространение на ядреното оръжие в Близкия изток и в света, като отнеме част от „огъня“ върху ядрената програма на Иран. В допълнение към сега заподозряните в ядрени амбиции Саудитска Арабия и Египет, други арабски държави могат да бъдат изкушени да поискат да придобият ядрени оръжия в отсъствието на ефективни механизми за ограничаване на ядреното въоръжаване и за разоръжаване.

Парадигмата на НАТО в сферата на сигурността, по всяка вероятност, ще трябва да бъде ревизирана в светлината на тоталното игнориране от страна на Ердоган на ядрените гаранции на САЩ и другите западни сили. Основната линия в отбранителния щит на НАТО е приемането, че страните могат да разчита на член 5, което ги освобождава от задължението да търсят национални решения на ядреното уравнение на собствената си сигурност. Съседите на Турция ще бъдат поставени през огромно изпитание – как да реагират и да балансират ядрените амбиции на Ердоган както в НАТО, така и извън него в рамките на регионални формати.

Турция разполага с един от най-големите ядрени арсенали в света, като турският президент има потенциален достъп до близо 50 водородни бомби от типа 50 B-61, които се съхраняват във военната база Инджирлик. Това предизвиква засилени тревоги в различни кръгове в НАТО, които призовават за изтеглянето им от турска територия, особено след решението на турското правителство да забрани достъпа до базата по време на последния опит за преврат.

Водещото духовно лице в страната и ръководител на Дианета – правителствената Дирекция по религиозните дела – Мехмет Гюрмез, открито призова през март страната да придобие ядрени оръжия. Той беше уволнен през август, след остри критики от хард привърженици на президента Ердоган, известни като „пеликаните“ за това, че е бил прекалено мек към гюленистите и прекалено модернистичен. Струва се да се запитаме какво ще последва от издигането на твърди и радикални ислямисти, близки до турския президент, които заемат централни позиции и контролират ядрената програма на страната, както и външните и религиозни отношения. Този експлозивен микс от способност за първи ядрен удар и радиален ислям в Турция „изправя косите“ на мнозина в Европа и на Запад.

Турският президент често използва аргумента, че сирийската криза е разкрила ограниченията на гаранциите за сигурност на НАТО, доколкото Турция продължава да бъде изправена пред екзистенциални заплахи в близката си чужбина, в кюрдските региони. НАТО винаги се е въздържала да споделя целия наратив в сферата на сигурността на Турция, особено когато се използват турски въоръжени сили в Сирия и Ирак.

С оглед на историческото наследство, стратегията за ядрено въоръжаване на Анкара ще предизвика трусове в целия регион и търсене на противотежести.

Тъй като многостранните гаранции на НАТО няма да дадат отговора, поне докато Турция е член на организацията, страните изложени на риск ще трябва да потърсят двустранни гаранции, а някои, като Украйна, дори могат да потърсят вариант с придобиването на ядрено оръжие, особено след като е ясно, че Договорът за неразпространение на ядреното оръжие, на практика, не действа. Други страни от ЕС – като Гърция и Кипър могат да се възползват от офертите на Москва в ядрената и конвенционалната област, които са допълнени от оферти в сферата на противовъздушната отбрана и ядрени електроцентрали. Според школата за стратегически мислене на Кремъл – този подход носи двойни изгоди – освен геополитическите ползи, води до по-голям износ на единствените индустрии, в които Русия може да отправи предизвикателство на Запада – ядрената енергетика и оръжията.

Трябва да се следят реакциите в Гърция и Кипър, тъй като те са най-пряко засегнатите страни. Но списъкът далеч не се изчерпва с тях. Отношенията между Турция и Гърция винаги са почивали на приемането за приблизителен отбранителен паритет, като чадърът на НАТО е гарантирал, че ексцесиите в противопоставянето ще бъдат успешно туширани. Ако Гърция намери за трудно или невъзможно осигуряването на този стратегически паритет, не е изключено да се засилят настроенията за прибягването до „евтината“ ядрена опция, като се позовават на суверенно право.

Предизвикателствата в сферата на сигурността за България също ще нарастнат експоненциално, особено в светлината на етническите малцинства.

Регионалната надпревара във въоръжаването няма да закъснее, а редица страни от ЕС трескаво ще започнат да търсят решения на рисковете за националната си сигурност, още повече, че Ердоган няма угризения да използва етнически или религиозни карти в политиката си спрямо Балканите или ЕС при постигане на своите цели.

Освен да се примирят и подчинят на мегаломанските и неоотомански аспирации на турския политик, като се върнат към класиката да търсят протекция то някоя от Великите сили – това, което Путин иска, – съседите на Турция изглежда нямат особен избор.

Като насърчава амбициите на Турция, Русия се надява да разтърси критични за региона и континента баланси в сферата на сигурността, като разшири търсенето на нейните гаранции за сигурност и оръжейни системи.

Планът за управляем хаос на Кремъл лесно може да се обърне срещу авторите си с ядрен съсед като Турция, по цялото протежение на съприкосновение на интереси и конфликти на двете страни, при което това което днес се смята за актив и полза от Москва да се превърне в пасив и щета. Изглежда засега Путин вярва, че няма много останал избор, освен да стане глобално по-агресивен чрез своите проксита в конфронтацията със Запада, като изнася ядрени и конвенционални военни технологии, като възражда стари исторически съперничества и вражди и като връща света към миналите време, когато военна сила на Русия и юмручната и външна политика можеха да покрият провалите на политиката на Кремъл по вътрешното икономическо и социално развитие.

Ядрените игри са класически пример за руска геополитическа покер политика – затъналия в дълг играч търси назаем пари, за да остане в играта, но загубите постоянно растат.

От Илиян Василев
Bulgariaanalytica