Президентът даде заявка за политическото си бъдеще

Георги Иванов

Вече като че ли стана традиция през определен период от време Първанов да пуска по някоя бомба в публичното пространство, за която се говори дълго след това. Ясно е, че именно това е търсеният ефект. Оттук могат да се направят няколко извода: Първанов иска да се разграничи от партиите, да изгради имидж на необвързан и независим от тях, на реформатор. Тази линия се забеляза и при тричасовата пресконференция по повод изтичане на една година от втория му мандат. Може би г-н президентът се е поддал на критиките, че нищо не върши от преизбирането си досега и затова  активно се стреми да разсее това съмнение.

Тук възниква и въпросът какво е правил президентът през тази първа година (защото медийните му изяви почти липсваха) , защо е мълчал досега по отношение на такива важни въпроси, как така изведнъж и защо точно в този момент се появява и заявява намерения за „радикални реформи", "дълбока, несимволична, неимитационна, некозметична промяна" .

Ако се върнем съвсем малко назад в историята на родния политически живот и си припомним кампанията за президентските избори през 2006 г., определяна напълно справедливо като най-скучната в новата демократична история на България, възниква естественият въпрос защо кандидат-президентът Първанов не направи предложенията за реформи в политическия модел на страната тогава, а беше нужно да мине  повече от година преди това да стане. Защо тогава не предложи така популярните (но само на думи) мерки за излизане на светло на финансирането на политическите партии, за промени в избирателната система, за борбата с корупцията и т.н.?   Едва ли съществува съмнение, че лансираните идеи са  съвършено нови или са хрумнали на Първанов в последния момент. Кампанията е точно такъв момент, в който трябва активно да  се предлагат и да се съревновават  основополагащи алтернативни политически визии за бъдещето. Това е начинът да покажеш с какво се различаваш от другите, с какво идеите ти са по-добри от останалите. При това положение изглежда логично да искаш и да направиш всичко възможно идеите ти да стигнат до хората именно в ситуация на избори, като по този начин ще стане ясно доколко те ги възприемат и подкрепят. Освен това изборите са възможност да тестваш доколко ефективни и разпознаваеми за избирателите са посланията и предложенията ти. За сметка на това първият преизбран български президент почти отсъстваше от кампанията, дори тя премина без участието му, ако изключим единствения дебат с Неделчо Беронов в предаването „На четири очи" по НТВ. 

Изявленията на Първанов отново породиха размисли относно президентските правомощия. Темата за президентската институция, мястото и ролята й в парламентарната република се поставя периодично на широк дебат в обществото, политическите и експертните среди от създаването на действащата  Конституцията на 12 юли 1991 г. Проблемът с правомощията на президента е генетично заложен още при конструирането на конституционния модел. Може да се каже, че българският модел, подобно на този в Ирландия, стои на границата между парламентарния и полупрезидентския режим. На практика се получава така, че президентът е поставен в двойнствено положение - от една страна  притежава легитимност на силен президент (чрез прекия избор), а от друга - правомощия на слаб президент. Но властта на президента не бива да се търси само в членовете и алинеите на Конституцията, а най-вече във възможностите за упражняване на широко неформално влияние на президентската институция - нещо, което Първанов използва целенасочено. В този контекст изглеждат необосновани исканията му за засилване на правомощията, като например право на законодателна инициатива, право на самостоятелно решение при иницииране на референдуми и др. Въпросът за референдумите е изключително популярен и президентът, също като много други преди него, не пропусна да го засегне. Но едновременно с това не каза и нищо съществено. Много е любопитно например, ако се получи ситуация, при която избирателите от едно обикновено българско село бъдат изправени пред необходимостта да дават мнение да кажем за промени в Конституцията или да се произнесат по стратегия на ЕС за внедряване на информационни технологии от висок клас. Президентът до сега не конкретизира по какви въпроси ще се свикват референдуми, какви ще са последствията от тях, какви мерки ще бъдат предприети, за да се осъществи т.нар. информиран избор. От друга страна, институцията на референдума е мощен политически инструмент, носещ големи дивиденти на неговия инициатор, защото чрез прякото допитване хората се чувстват по-ангажирани, по-значими, намалява се дистанцията с политиците.

Вече като че ли все по-вероятна изглежда тезата за това, че Първанов отдалече подготвя политическото си бъдеще след изтичането на мандата му като президент и може би за създаване на нов политически субект, който макар и не пряко ще е ръководен от него, но при вземането на решенията той ще има ключова роля. Подобна теза активно се поддържа от близкия до Първанов „интелектуалец" Иван Гранитски.  Това е твърде далечна перспектива засега, а в настоящият момент изглежда, че не е и необходимо. Защото Първанов си е осигурил стабилно влияние върху политическите процеси в близко бъдеще и при формирането на следващото правителство. Бойко Борисов отново потвърди това и засвидетелства подкрепата си. Всъщност, не е имало съмнения относно партньорството между двамата. Освен че играят мачове заедно, достатъчно е да се припомни поведението на Борисов на миналите президентски избори - той не се кандидатира, въпреки че имаше възможност за това (а и вероятност да спечели) и подкрепи твърде неубедително кандидата на десницата. Т.е Първанов няма интерес да се впусне в партийно строителство сега, при положение, че има сигурен съюзник в лицето на Бойко Борисов.

 Първанов не пропусна отново да се скара на партиите. Създава се впечатлението, че той се намира някъде извън, далеч от тях. Формира се нещо като опозиция: „те" (корумпираните, лошите) и „аз" (добрият реформатор, който ще се разправи с тях и ще ги накаже). Първанов поиска и по-строги мерки за купуването на гласове и другите порочни практики, съпътстващи изборния процес, изнасяне на светло на финансирането на политическите партии. Едва ли не той се опитва да се представи просто като наблюдател, нямащ нищо общо с тези процеси. Политическата корупция, тайните партийни канали за набиране на средства, изборната търговия са дефекти, съпътстващи функционирането на политическата система в България не от вчера. Не е лошо да се припомни, че президентът също е бил лидер на българска партия, издиган е като кандидат на тази партия веднъж и втори път тя го подкрепи при издигането му от инициативен комитет. Така че позицията на независим страничен наблюдател и ролята на ментор съвсем не приляга на човек, които съвсем доскоро е бил част от тези партии и като такъв се е съобразявал, и е правил същите неща, за които сега ги критикува. Затова и изказванията му породиха доста разнопосочни реакции сред политическия елит. Предишен опит показва, че конфронтацията с партиите не е най-доброто решение от гледна точка на функционирането на държавния апарат, а също така и за самата кариера на президента. Едва ли в сегашната ситуация ще се стигне до парадокси като „Боянските ливади", но косвените атаки на президента срещу Станишев започват да стават все по-явни.

Исканията и предложенията на Първанов изглеждат разбираеми (като се има предвид стремежът му за все по-голямо концентриране на власт и публичен ресурс около себе си), но не и  оправдани, защото засягат сфери на политическа дейност, които са извън неговите правомощия.

В Конституцията главата, посветена на президента започва с формулата, че президентът „олицетворява единството на нацията". Добре ще е, ако бъде осъзнато, че това не е просто конституционно правомощие, а мисия на един държавен глава. Той не може да бъде президент на една част от народа срещу друга. Духът на Конституцията изисква президентът да бъде безпристрастен арбитър и посредник в държавно-политическия живот на страната, носител на консенсуалното начало, а не на конфронтацията.