Канибалите и шипоносата калугерица

Но какъв е техният грях и кои сме ние да казваме? Може би най-тръпнещи са онези интелектуалци от клуба, който подкрепя президентските инициативи. Тях архиви не ги плашат, защото са рицари от клуба „Априлски сърца".

Как е възможно българите да си причиняваме рани, пред които самурайското сепуко, е просто бодване с джобно ножче...

В едно интервю Вера Мутафчиева казва: „Поуките от историята не работят. Успокойте се, това се отнася не само до българското минало." В същото интервю говори и за: „Дали наистина нашият нов стар елит не си вярва, че при „все по-нататъшното", както се изразяваше Т. Ж., населението ни ще издържи предстоящата зима? То бива оптимизъм, ама пък толкоз чак..." Колко читатели са се радвали на казаното! И дали щяха да изпратят заклеймяващи писма до редакцията, ако знаеха, че тези мисли са излезли изпод перото на един агент? Помислете, преди да си отговорите...

В „Доколкото си спомням" пък Георги Данаилов описва случки от детството си. Ето такива: „Можех да играя на улицата от зори до късен мрак. Тогава улиците бяха гостоприемни за децата. Зиме булевардът се покриваше с тънък гладък сняг и по него карахме кънки, да кънки и ако минеше някой камион, пипвахме се отзад за каросерията и изминавахме километри. Понякога шофьорът спираше и ни набиваше, ако можеше да ни хване естествено. Друга беше София, никой не се пързаля вече с кънки по булевард Патриарх Евтимий." Всеки пази в паметта си такива спомени. Един приятел ми каза неотдавна, че често препрочита книгата на Данаилов „Докато си спомням". Напомняла му за преживяното от самия него. Дали Тони ще махне сега книгата от шкафчето си? Не вярвам, той е мъдър човек.

Българската политика няма аналог по своя канибализъм. В нея бъка от агенти и доносници, на които цял камион папки с доноси да им стовариш върху главите - няма да мигнат. Политиците ни оглозгват всичко, изпречило им се на пъта. В техните очи ние сме това, което е птичката шипоноса калугерица за крокодила - живо клечка за зъби. Няма морална категория, която може да ужили самочувствието и надменността им. Не само Мутафчиева и Данаилов ще използат като храна.

Идва ми наум нещо много наивно, но пък може и да вярно. Наближава датата за огласяване на доклада на Европейската комисия. Всички знаем, че ще е унищожителен за сегашното управление. Да извадиш „новината" за Вера Мутафчиева и Георги Данаилов в такъв момент си е нищо повече от отвличане на вниманието. Поне за 2-3 дни. Наругайте ме, ако греша, но съм свикнал да виждам как властниците изсипват горещ катран върху обществото, когато усетят, че губят почва под краката си. Сетивата ни изгоряха от тази процедура. Те обаче не се умориха. И номерът винаги минава.

А може да вземем и да удушим сволочите Мутафчиева и Данаилов. Назидателно, пред очите на всички, на ползу роду... Така и така ни остана един единствен работещ рефлекс - този на унищожението. И колко само сме го усъвършенствали...

Не, не защитавам двамата, а и днес думите не стават за щит. Както не стават вече и за меч. Всъщност, опитвам се да защитя себе си. Защото ми се иска светът, който познавам, да си остане такъв. Не са ми достатъчни американските филми и препиването, нито страстите около газопровода Х, или петролопровода У в сладко-лютив сос. Искам си спомените, такива каквито са и бъдещето, каквото ми е отредено. Може да съм гадно копеле, което ви дразни с претенциите си, може - натиснете Del и ме пратете на майната си. Но ми оставете правото да имам своя свят, както вие - вашият. Нали в това е щастието: да се радваш на нещо, което на всички останали изглежда глупаво. Пък който ни взема за шипоноса калугерица - може и да бърка.

Огнян Стефанов