Професор от Колумбийския университет за Украйна: Война в края на историята пак по Фукуяма

Много събития през изминалите 30 години хвърлиха сянка върху концепцията на Фукуяма, давайки храна на неговите критици. Възможно ли е обаче изходът от украинската война да се окаже най-неочакваното потвърждение на неговата прогноза за триумфа на западния либерален модел? Анализ на професор Адам Туз от Колумбийския университет.

Както е известно, мирът след Втората световна война се крепеше не на договор, а на патовата ситуация, възникнала вследствие на взаимно гарантираното унищожение. Идеята, че следвоенният период е бил период на демилитаризация, е далеч от истината. Като дял от населението, през късните 1960-те САЩ имаха повече хора в униформа, отколкото имперска Германия преди 1914 г. Франция и Британия поддържаха значително военно присъствие в колониите си в Африка и Азия. През 1980-те Западна Германия имаше 450 000 войници и два боеготови танкови корпуса.

Фактът, че тази ужасяваща ситуация завърши с мирното отхвърляне на комунистическите режими в Европа през 1989 г., беше факторът, убедил Франсис Фукуяма, по онова време член на отдела за политическо планиране към американския Държавен департамент, че светът е достигнал „края на историята“; една теория, обикновено описвана като триумф на капитализма и демокрацията. Това беше вярно, но не по-малко важно бе, че Западът спечели военното премерване на силите без нито един изстрел. Варшавският договор се срина. По времето на Брежнев, от края на 1960-те нататък, вече не си струваше да се жертваш за съветската система. За всеобщо облекчение това спести на НАТО въпроса какъв е по-добре да бъдеш: мъртъв или червен.

Изхождайки от американската мощ и деполитизирания неолиберализъм, концепцията на Фукуяма за края на историята остава убедителна интерпретация на десетилетията след падането на Берлинската стена. Наложи се мнението, че идеологическото съперничество е завършило в полза на едноизмерната представа за либерална демокрация, правова държава и пазарна икономика. Значението на Края на историята се състои не само в триумфа на либералния модел, но и в това, че той се наложи безкръвно. Така концепцията на Фукуяма се възприе като нещо почти неизбежно, което ѝ придаде – по думите на нейния автор – едно „постгероично измерение“.

Естествено, Краят на историята не означаваше край на събитията или на войните. Ядрената заплаха продължи да тегне над нас и ние все още живеем под дамоклевия мач за края на света. Междувременно продължиха да се водят конвенционални войни, но характерът на самата война се промени.

Иранско-иракската война през 1980-те беше може би последният конфликт, в който две страни със значителен военен потенциал бяха впрегнали всички сили и средства за постигането на победа. Най-кървавите войни през последните десетилетия – специално тези в бивша Югославия, централна Африка и Сирия – бяха по-скоро граждански войни, в които често бяха замесени и недържавни действащи лица. В Ирак и Афганистан залогът беше екзистенциален, но само за местните хора. САЩ, които оглавиха тези инвазии, бяха разтърсени от терористичните акции на 11 септември 2001 г., ала глобалната война срещу тероризма беше по-скоро полицейска акция, отколкото конвенционална война.

Въпросът, който се налага днес, след агресията на Путин срещу Украйна, е дали в този фундаментален смисъл магията на Края на историята е изгубила вече смисъла си. Дали историята е рестартирала в нов, трагичен ключ, както се изрази наскоро президентът Макрон? Дали стигнахме до края на края на военната история?

Отговорът на този въпрос зависи преди всичко от мотивите на Путин.

Най-близкото до ума тълкуване навежда на мисълта, че той така и не е приел присъдата на историята, произнесена през 1991 г., не се е примирил с рухването на СССР и не приема претенциите на САЩ и техните съюзници да диктуват международния ред. Путин хвърли ръкавица на Запада още през 2008 г. на Конференцията по сигурността в Мюнхен и оттогава дебнеше момента да ревизира условията за независимост на Украйна. Той можеше да направи това през пролетта на 2014 г., когато след Оранжевата революция в Киев Кремъл обмисляше същото, което стори сега. Тогава обаче той предпочете да анексира Крим и да окаже подкрепа на донбаските сепаратисти. Оттогава Путин вероятно не е спирал да съжалява заради своята нерешителност – също както Буш съжаляваше, че не свали Садам през 1991 г.

Но ако това е неговата базисна мотивация, как така през 2022 г. реши да рискува, одързостявайки се на върховното изпитание, каквото е войната? Войната може да е продължение на политическия дискурс с други средства, но стъпката към въоръжен сблъсък променя безвъзвратно рамката на международните дела. Като инструмент на политиката, войната е напълно непредсказуемо начинание. Присъща на насилието е тенденцията към ескалация, която е крайно рискована. След светкавичната Шестдневна война от 1967 г. израелците се видяха принудени да осъзнаят, че и най-категоричната военна победа впоследствие може да се превърне в бреме.

Съществува мнение, че Путин е рискувал, защото е човек на войната. Като такъв, той е противник не само на геополитическите граници, очертани от теорията на Фукуяма, но – което е по-важно – и на либералната представа за един свят, управляван от търговията и западните норми на международното право. Във виждането на Путин историята е движена от борбата на тъмни сили и си струва да се отхвърли лицемерието, за да бъде изнесена тази борба на открито. Той наложи авторитета си в руската политика през 1999 г. с кървавата втора инвазия в Чечения. През 2008 г. се възползва от момента, за да нанесе унизително военно поражение на Грузия, след като тя постави кандидатурата си за НАТО. А през 2015 г. даде подкрепата си на Асад, с което реши изхода от гражданската война в Сирия.

Тежнението на Путин към войната кара някои анализатори да го представят като човек на XIX век. Само че това е нечестно към XIX век. В тази ера брутално парвеню като Путин никога нямаше да бъде допуснато до лостовете на властта. По-убедително е тълкуването на видния познавач на руската история Стивън Коткин, според когото Путин е въплъщение на руската традиция на експанзионизъм, която води началото си от времето на Иван Грозни.

Това са успокоително прости идеи и самият Путин подтиква към тях. Така че би трябвало да бъдем нащрек. Нека затова се върнем към Фукуяма, който още в ранните 1990-те предупреждава, че ще настъпи моментът, когато една фигура като Путин ще разкъса задушаващите условности на постисторията и ще обяви „нихилистична война на либералната демокрация“, кървава битка за престиж, „само че този път с модерни оръжия“.

Определящата характеристика на руската агресия срещу Украйна, освен нейната бруталност, е подозрението, че историята се повтаря като фарс. Явно Путин изобщо не си е представял, че се хвърля в екзистенциално премерване на силите. Напротив, по-вероятно изглежда тъкмо обратното. Неговото решение да нападне една от най-големите страни в Европа, с над 40-милионно население, беше меко казано фриволно. Явно войната му се е привиждала като дреболия – асиметрична, бърза, решителна, подобно на Грузия 2008 г. и Крим 2014 г. Малки зелени човечета в уголемен мащаб.

Според този прочит на събитията Путин е смятал, че ще премахне аномалията, възникнала с отхвърлянето на проруското правителство на Янукович през 2014 г. Западът реагира наистина с възмущение на агресията, но трябва да си признаем, че първоначално и ние споделяхме виждането на Путин за войната. Смятахме, че щом е бил такъв глупак да започне война, тя сигурно ще свърши скоро. Не се отнесохме сериозно към Украйна като държава; държава, която беше и остава извън защитния чадър на чл. 5 на НАТО.

Може би най-показателно беше изявлението на американския държавен секретар Блинкен, който заклейми инвазията на Путин като „война по избор“. Съзнателно или не, думите му поставиха Русия на едно стъпало със САЩ, а Украйна на Зеленски – с убийствената диктатура на Саддам Хюсеин.

Общото между Путиновата агресия и нахлуването в Ирак през 2003 г. на командваната от американците международна коалиция е пренебрежението към международното право и геополитическата логика, което ужаси света. САЩ и техните съюзници обаче започнаха нападението си със смазваща сила. Въздушните удари бяха много по-интензивни от всичко, което сме видели досега от авиацията на Путин. Това, което в последна сметка сломи нападателите, не беше иракската армия, а последвалото въстание.

Що се отнася до Украйна, никой не очакваше, че украинската армия ще окаже толкова ефикасна съпротива на зле подготвеното руско нахлуване. В този смисъл не Путин, а Украйна разкъса парадигмата за края на историята. Ако някой ни върна назад към драмите на историята от XIX и XX век, това не е Путин, а Зеленски и неговият народ. Те са главните действащи лица в тази драма на героична съпротива и право на суверенитет, достойна за съседна Полша, locus classicus на романтичните и често обречени усилия за самоопределение.

Но нека се пазим от обичайните си евроцентристки предубеждения. Това, което прави тази война така различна, не е въодушевената съпротива на украинците. Иракските бунтовници и талибаните също се изживяваха в тази светлина. Техните призиви в собствената им културна сфера бяха не по-малко въздействащи от тези на Зеленски. Освен това тази война не е първата, която се излъчва по социалните мрежи. През изминалото десетилетие всеки, който желаеше, можеше да следва ежедневно кървавите боеве в Сирия.

Това, което прави тази война така различна, е, че украинската съпротива пресече руската инвазия още в самото ѝ начало. Иракската и афганистанската съпротива изобщо не бяха способни на подобно нещо. А този подвиг се удаде на украинците, защото външният свят, към който апелират, не е някаква дифузна религиозна или културна общност, а военният съюз на Запада, който реагира незабавно с поток от модерни противотанкови и противовъздушни оръжия. Талибаните се сдобиваха със своите стингъри на черния пазар. Украинците ги получат нови-новенички от арсенала на НАТО.

Резултатът от всичко това е, че Путин се оказа в съвсем реална екзистенциална криза, „истинска война“, която далеч не е сигурно, че може да бъде спечелена от руската армия. А обвинителният списък се удължава с всеки изминат ден. Американците се поставиха в неудобно положение с провала си в Ирак и решиха да сложат край на загубите си в Афганистан. Това, разбира се, навреди на сегашния президент, но не постави под въпрос американския режим. За Путин обаче залогът е огромен.

За да се измъкне от този кошмар, Путин може да реши да ескалира сблъсъка, дори заигравайки с ядрената тояга. Но след като осъзна мащабите на военния си неуспех, Кремъл изглежда се концентрира сега върху намирането на начин да претендира, че е постигнал победа – може би като завоюва територии на изток и на юг, – което би му позволило да се съгласи на някакъв вид споразумение с Киев.

Путин отправи предизвикателство към установения след Студената война международен ред, но предвид междинния статут на Украйна – нито член на ЕС, нито член на НАТО – и неубедителното представяне на руските въоръжени сили, което прави нападение срещу Прибалтика или Полша малко вероятно, Китай и западният съюз са онези, които ще трябва да решат какви ще бъдат последствията от този сблъсък. Тъй като засега Китай действа удивително сдържано, инициативата е в ръцете на ЕС и САЩ. Краят на края на историята ще бъде онова, което те направят от него.

Естествено, Украйна има интерес да използва инерцията от своите ранни успехи и да разшири конфликта. Украинците съзнават, че преобърнаха прогнозирания ход на събитията и че тяхната съпротива открива исторически шанс за тях. Опасенията им са, че историята може отново да се затвори над тях, че Русия ще успее да наложи волята си и че Западът няма да си мръдне пръста. Затова Киев настоява, че тяхната борба е „борба на всички“. Харесва ви или не, казват те, ние сме замесени вече в Третата световна война; руската агресия срещу Украйна е само началото.

Западният съюз, разбира се, би могъл да превърне тази война в Трета световна война; достатъчно е НАТО да се опита да наложи забранена за полети зона. На фона на досегашното некомпетентно представяне на руската армия, някои вероятно смятат, че шансовете на Запада в една такава война не са никак малки. Засега обаче ЕС и САЩ се въздържат от непосредствена намеса. Междувременно огромен поток от оръжие тече към Украйна, поток, който би могъл да наклони везните. Но тези оръжия са внимателно подбрани: те позволяват на Украйна да отблъсне Русия, но не и да нападне Русия.

Твърденията на Путин, че Украйна е била подготвяна като база за нанасяне на удар по Русия, изглеждат по-малко правдоподобни сега, отколкото изглеждаха преди войната. В доставките за Украйна няма нападателни оръжия. А и Киев не иска такива. Икономическите санкции са мащабни, но не засягат руския енергиен износ. Те несъмнено вредят на руската икономика и показват, че Западът не преувеличаваше, когато заплаши, че Путин ще заплати висока цена за своята агресия. Но отвъд това съществува преднамерена неяснота относно техния резон.

Джо Байдън не се сдържа и даде израз на възмущението си, че злодей като Путин може да управлява една съвременна държава, ала Западът все пак се въздържа да обяви за своя цел промяна на режима в Москва. Това е важна отстъпка пред дипломацията. Ако свалянето на Путин бъде възприето като официална цел на политиката на Запада, това ще означава завръщане към тезата за края на историята в нейната най-заострена форма. Нещо повече, това ще бъде завръщане към икономическото оръжие, взето за пръв път на въоръжение преди повече от сто години по време на войната, водена в името на либерализма срещу Германия и нейните съюзници в Първата световна война. Неслучайно след това икономическата блокада става главното оръжие, с което Обществото на народите се опитва да наложи мир.

Редица критици на реда между двете световни войни като Карл Шмит разбират, че хегемонията на победителите от 1918 г. застрашава първия край на историята. По-късно Чърчил, Сталин и Хитлер имащ същото усещане. За да се противопоставят на този ред, за да рестартират историята за пръв път, Хитлер, Мусолини, японците и СССР на Сталин предприемат титанични усилия, далеч надхвърлящи всичко, което прави сега Путин. Въпреки това, благодарение на съкрушителното материално превъзходство, силите на Оста бяха смазани. Така бе разчистен теренът за последвалата Студена война.

Ако сега, през 2022 г., Путин падне вследствие на военно разочарование и икономическо изтощение и бъде заменен от един демократичен и готов за мир режим, всички, които през годините отправяха евтини критики по адрес на Фукуяма, ще му дължат огромно извинение. Това би било най-драматичното и неочаквано потвърждение на неговата прогноза за триумфа на западния либерален модел, при това без да се стига до открита война.

Ако обаче войната не избие в Трета световна война и режимът на Путин не рухне, тогава не остава друг изход, освен мъчителната работа на дипломацията. Това ще бъде трудна задача за двете страни. Подобно на Брест-Литовския мирен договор от 1918 г., с който за пръв път се дава международно признание на суверенната украинска държава, ще са нужни болезнени и смели компромиси. В светлината на престъпленията на руските нашественици това ще бъде върховно изпитание за украинската политическа система. Но именно тези компромиси и обещанието за бъдещето, съдържащо се в тях, ще дефинират в последна сметка историческото значение на тази война.

Превод от английски Стоян Гяуров, портал Култура

Адам Туз е професор по история в Колумбийския университет и директор на Института за Европа към същия университет.